Максин Бари
Огън и лед (23)

Глава 22

Девствен сняг. През последните няколко дни туристите говореха само за това. Пистите бяха подходящи за ски, в добро състояние и всички ски съоръжения работеха. Тази сутрин Бриони се качи на открития лифт, който я отведе до един от най-високите върхове. Беше си купила най-добрите ски, щеки, слънчеви очила за ски, грейка, топъл и дебело подплатен спортен костюм в светлорозов цвят. Но въпреки новата и скъпа екипировка, Бриони се чувстваше неудобно. Струваше й се, че от пръв поглед се вижда, че никога досега не е карала ски. И на всички им е ясно, че тя е една мошеничка, която се опитва да мине за дама от „висшето“ общество на привилегированите и богатите.

Когато пое след останалите към един от върховете на планината Мейнсфийлд, започна да се отпуска. Никой не й обръщаше внимание. Тези, които се познаваха, весело бъбреха, предвкусвайки удоволствието от предстоящото им първо спускане за сезона. Планинските върхове се издигаха величествени с новата си снежна покривка. Настроението на Бриони значително се повиши. Някъде там долу в низината се виждаше град Стоув, заобиколен от високи дървета, чиито листа все още бяха обагрени в топлите цветове на късната есен.

Въздухът беше студен, а слънцето блестеше ярко и лъчите му се отразяваха от девствено белия сняг. Бриони побърза да си сложи слънчевите очила. Младата жена се огледа безпомощно и се запита какво търси на този връх. Туристите, които се изкачиха заедно с нея, въодушевено се насочиха към пистите. Като ги гледаше с каква лекота се спускат по девствения сняг, Бриони усети, че стомахът й отново се свива на топка от страх.

Тя нервно се засмя, проклинайки собствената си глупост. В следващия миг едва не подскочи от изненада, когато чу познатия глас в ухото си:

— Май не е лъжица за твоята уста, а, Бриони Роуз?

Кинестън беше точно зад нея, когато тя сепнато се извърна. Няколко кичура от косата й се бяха изплъзнали от скиорската шапка и Брин припряно ги набута навътре. Бузите й бяха зачервени от студа и Кин си помисли, че и в тази си несвойствена роля тя изглежда все така невероятно красива.

Младата жена вирна гордо брадичка.

— Нямам представа за какво говориш.

— Нима? — усмихна се Кин. — Стори ми се, че изглеждаш малко нервна, но щом всичко е наред… — Той заби щеките си в снега и се приготви да се отблъсне.

— Не! — без да се усети извика Бриони.

В същия миг й се прииска да се ритне отзад и то по-силно. Кинестън се извърна и широко се усмихна. Безупречно белите му зъби блеснаха. Бриони изпита желание да направи нещо, за да изтрие тази самодоволна усмивка от загорялото му, мъжествено лице. Той изглеждаше напълно уверен в себе си. Беше облечен в тъмносив ски костюм и в яркооранжева грейка. Движеше се с грация, която не беше подозирала, че мъжете притежават и тя съвсем ясно си представи леденостудените му сини очи, които вероятно й се присмиваха зад тъмните стъкла на очилата. Бяха останали само двамата и въпреки че поредната група туристи сигурно щеше да пристигне след минута със следващия транш на ски влека, Бриони се чувстваше безпомощна и уязвима, като риба на сухо.

— Нещо не е наред ли? — равнодушно попита той, но устните му бяха здраво стиснати и Бриони можеше да се закълне, че той отлично вижда окаяното й положение.

В гърдите й се надигна гняв и тя силно стисна ръцете си, покрити с кожени ръкавици. Да върви по дяволите! Няма да му доставя удоволствието да се наслаждава на унижението й! Явно чакаше тя да го помоли за помощ. По дяволите, предпочиташе да умре! Младата жена отчаяно се опитваше да измисли как да спаси гордостта си и да се измъкне с чест от мъчителната ситуация.

— Чудех се дали вече си готов с изчисленията. За фермата — студено добави тя.

Кинестън поклати глава.

— Не още. Идваш ли? — Той посочи към дългата, спускаща се надолу стръмна планинска писта. Устните му отново се извиха в презрителна гримаса.

Бриони погледна надолу към стръмнината и си припомни плавно спускащата се изкуствена ски писта, на която се бе упражнявала. Сетне погледът й се премести върху пътеката пред нея, а след това върху лицето му.

— След малко. Ти можеш да тръгваш — бързо добави тя. — Искам да остана още няколко минути, за да се насладя на гледката. Нали за това съм дошла във Върмонт.

— Сигурен съм, че е така — язвително измърмори младият мъж, отблъсна се с щеките и грациозно се плъзна надолу.

Той просто я беше изоставил! Бриони не можеше да повярва на очите си! Господи, какво ще прави сега? Лифтът спря зад нея, неколцина туристи слязоха и младата жена въздъхна облекчено. Упрекна се, че е изпаднала в такава паника. Всичко, което трябваше да направи, бе да се качи отново на лифта и спокойно да слезе с него.

Десетина метра по-надолу, зад тъмнозелените дървета, които отбелязваха завоя на пистата, Бриони зърна нещо оранжево. То не помръдваше и тя веднага разбра, че Кинестън я наблюдава и чака. Сякаш чу как подигравателният му смях отеква сред върховете. Сигурно щеше да изпита огромно удоволствие, ако я види да се качва на лифта и да се оттегля с подвита опашка. Бриони решително се отдалечи от лифта. По дяволите, няма да му позволи да я види унижена!

Тръсна глава и си сложи ските. Почувства ги като тежести на краката си. Пое дълбоко въздух и се опита да си припомни уроците. Може да го направи. Но в Йоркшир всичко изглеждаше толкова лесно. Трябва да се „спусне“ плавно надолу: да се движи по диагонал от едната към другата страна, за да намалява скоростта. Той все още беше там, в очакване тя да потегли. По-скоро, вероятно очаква тя веднага да се стовари по гръб, като последна глупачка.

— Хей, Колин, насам. Джак Менсинг ми каза, че по този път снегът бил все още девствен. Ела да проверим дали е така.

Гласът беше на едно момче, което вероятно не беше по-възрастно от петнадесет години. Приятелят му, горе-долу на същата възраст, го последва. Бриони отново остана сама на планинския връх. Тресеше се от страх и нерви. Представи си как Кинестън се появява и подигравателно й предлага да й помогне да се спусне по пистата. Дяволите да я вземат, ако само посмее да му достави това удоволствие! Просто не можеше да си го позволи. Без да мисли повече, младата жена се спусна по следите, оставени от двете момчета, които вече бяха изчезнали от погледа й.

Бавно и внимателно Бриони вдигаше и забиваше щеките, знаеше, че сигурно изглежда тромава и несръчна, но сега не й бе до елегантен „стил“. Колкото повече набираше скорост, толкова повече приличаше на снегорин. Тя размахваше все по-некоординирано щеките, опитвайки се да забави ускорението. Сигурно щяха да й бъдат потребни няколко часа, за да стигне долу. Но не я беше грижа, важното бе да се пързаля безаварийно и да се спусне до заветната хижа невредима. Някъде напред се чуваха гласовете и веселият смях на момчетата и Бриони тъжно се усмихна. Прасците вече я боляха. По челото й потекоха едри капки пот, въпреки че въздухът беше леденостуден. Младата жена не откъсваше поглед от следите, оставени от момчетата и бавно напредваше. След десетина минути се сети, че ако двете хлапета не знаеха къде води пътеката, нищо чудно и тримата да се изгубят и да замръзнат в снега, преди спасителните групи да ги открият.

Бриони се подхлъзна, падна по гръб, но бързо се изправи. От мястото си, на около двадесет метра зад нея, Кинестън поклати глава. Не биваше в никакъв случай да я оставя сама. Очевидно бе, че има много малка практика и след като беше достатъчно глупава, за да избере най-трудната писта, щеше да има нужда от помощ. Беше си отдъхнал, когато видя, че Бриони първоначално се запъти към лифта, но облекчението му тутакси се смени с тревога, когато видя, че тя се отказва от намерението си да се върне. За кратко Брин изчезна от погледа му. Трябваха му пет минути, за да открие следите й. Разтревожи се още повече, когато установи, че тя е излязла от пистата. Искаше му се да я набие, загдето проявяваше такава глупава безразсъдност.

Бриони изтръска снега от себе си и отново размаха щеките. Въпреки гнева си, Кинестън не можа да сдържи усмивката си. Караше отчайващо лошо, но не можеше да й се отрече, че притежава смелост и инат за десетима. Сигурно краката здравата я болят и ако знаеше колко много й предстои, докато стигне до долу, сигурно щеше да хвърли щеките и да се разплаче. Мисълта му достави удоволствие и той злобно си помисли, че сама се е насадила на пачи яйца.

Внезапно чу нисък, застрашителен тътен. Кинестън знаеше, че необичайно ранният и тежък сняг бе разтревожил хората от планинската спасителна служба. През нощта беше чул няколко малки взрива, които трябваше да предотвратят опасното свличане на големи снежни маси. Опитните му очи веднага забелязаха раздвижването на снега само на няколкостотин метра отдясно. Снежната маса се движеше право към тях. Кинестън бързо подкара и след няколко секунди беше до Бриони. Младата жена дишаше тежко и очевидно не чуваше нищо, освен хриповете, излизащи от гърлото й и лудешкото туптене на сърцето си. Но оранжевото петно, което внезапното се озова до нея я стресна и тя застрашително се наклони. Кинестън светкавично я сграбчи за ръката и я задържа да не падне.

— Какво, по дяволите… — гневно започна тя.

— Лавина — извика Кинестън.

Думата я накара да забрави яда си, а кръвта се вледени във вените й. Бриони понечи да се извърне, но ръката на Кинестън й попречи. Успя да зърне само нещо, което приличаше на бяла мъгла. Младият мъж й извика да гледа напред и да внимава къде се движи. Сега тя съвсем ясно чуваше зловещия тътен и почувства как земята вибрира под краката й. Сърцето й се качи в гърлото, а ръцете й отчаяно се вкопчиха в щеките.

— Не спирай! — изкрещя Кинестън, продължавайки да я държи за ръката, опитвайки се да направлява ските й.

Бриони усети, че се придвижва все по-бързо и по-бързо.

— Не съм много добра скиорка! — извика тя и той кимна.

— Знам, но не трябва да спираш, за да избягаме от лавината. Прави това, което правя и аз.

Кинестън се придвижи малко по-напред от нея. Тя забеляза, че той би могъл да се движи два пъти по-бързо, но забавяше ход, заради нея. В ума й проблесна мисълта, че той би могъл да я изостави да се оправя както намери за добре и да спасява себе си. Но вместо това, той непрекъснато се обръщаше, за да проверява дали тя го следва. Озърна се назад и огромна въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му. Лавината се бе смалила и той вече беше сигурен, че няма да достигне до тях. А и дори да стигнеше, нямаше опасност за живота им. Знаеше, че трябва да й го каже, но не го направи. Тази малка идиотка можеше да убие и двамата. Изпита едновременно и гняв, и ужас при мисълта за спасителната група, която изважда замръзналото й безжизнено тяло. Господи, сега можеше да бъде мъртва. Хвърли още един поглед през рамо и видя, че лицето й е пребледняло като платно. Искрено се надяваше да е здравата изплашена. Това щеше да й послужи за урок.

Бриони усещаше туптяща болка в краката си. Струваше й се, че няма сили да продължи и ще се строполи, а лавината ще я затрупа. Но Кинестън не спираше да се движи все по-бързо и по-бързо. Ските му утъпкваха ясна диря пред нея. Не знаеше докога ще може да го следва. О, господи, още колко дълго?

Гневът на Кинестън постепенно се уталожи. Извърна се и видя, че движението на снежната маса е спряло. Намали скоростта и постепенно спря. Заби щеките си в снега и я изчака. Внезапното му спиране я сепна и Бриони не можа да реагира. Олюля се и щеше да падне, но в същия миг той вече беше до нея.

— Ето така — каза той, направлявайки я умело и помагайки й да намали скоростта на ските, без да си счупи врата.

По лицето й се стичаха сълзи, не знаеше дали са от страх или от облекчение. Най-сетне, когато ските й забавиха летежа си, Кин спря и се изправи пред нея. Бриони не съумя да закове ските си и връхлетя върху него. Двамата се стовариха в мекия сняг. За един миг младата жена остана да лежи върху него. Не можеше да повярва, че е жива. Беше в шок.

— Ла… лавината — простена тя.

Кин погледна към небето, полузакрито от клоните на висок бор. Той също едва успяваше да си поеме дъх.

— Измъкнахме се. Вече не може да ни достигне.

Бриони затвори очи и зарови глава в гърдите му. Цялото й тяло се тресеше.

— Помислих си, че ще умра.

Той изръмжа и Бриони внезапно се намери изхвърлена встрани от силните му ръце. Лежеше по гръб върху пухкавия сняг, а гневното му лице беше надвесено над нейното.

— Дяволски си права — бясно й изкрещя той, а белите му зъби се оголиха в застрашителна гримаса. Той сграбчи раменете й и яростно я разтърси. — Не разбираш ли колко е опасно да се излиза от пистата? Особено за проклети аматьори! — Последната дума „аматьори“ той произнесе толкова високо, че тя потрепери от вика му.

Бриони стреснато го погледна. Не знаеше, че в този миг очите й са огромни, почти оранжеви от шока и блестящи от сълзите. Не знаеше, че полуразтворените й пълни устни безпомощно трепереха. Единственото, което знаеше бе, че той бе спасил живота й. Не я бе изоставил сама в планината. Дори и след като тя бе достатъчно глупава, за да изложи на опасност живота и на двамата.

— Кинестън, аз…

Внезапно лицето му се приближи до нейното, но този път не бе изкривено от гняв. Очите му бяха сини, изпълнени с чувство, което тя не смееше да признае.

— Кинестън… — отново повтори младата жена, но този път думите бяха прекъснати от устните му.

Те бяха меки и топли и Бриони инстинктивно се притисна към него. Ръцете й се вкопчиха в якето му. Искаше й се целувката да продължи вечно. Вътре в нея избухна огън, толкова силен, че й се струваше, че ще разтопи снега край тях. Кин изохка и езикът му проникна в устата й. Бриони потръпна от приятната сладост, която се разля по вените й. Тялото й пламтеше, зърната на гърдите й се втвърдиха, набъбнали от желание. Тялото му се притискаше към нейното и тя усети възбудената му мъжественост. Изви се и се вкопчи още по-силно в него, ръцете й обвиха врата му, гърдите й се търкаха в неговите, а устните й пиеха от неговата влага.

Младият мъж потръпна. Само едно нейно докосване бе достатъчно да накара кръвта му да закипи във вените, а слабините го заболяха от желание. С усилие се откъсна от устните й и жадно пое няколко глътки студен въздух. Отвори очи и се подпря на лакти, за да се изправи. Тя неохотно свали ръце от врата му и се претърколи в снега до него. Погледна го. Той беше седнал и прокарваше трепереща ръка през косата си.

— Съжалявам — промълви Бриони и внезапно се запита за какво му се извинява — заради риска, на който бе изложила и двамата или заради това, че го беше целунала. — Не знаех, че си ме последвал — добави тя. Кинестън мълчеше. — Не съм те молила да го правиш.

Младата жена се опита да стане. Беше й толкова трудно, почти непосилно. Краката й бяха омекнали като желе.

Кин въздъхна, ловко се изправи и й подаде ръка. Тя го погледна и поклати глава.

— И сама мога да стана, благодаря — измърмори смутено Бриони, а той мълчаливо я гледаше.

Сега навярно е изпълнена с благодарност, помисли си Кинестън. А наистина ли беше?

— Все още ни чака доста път — уморено рече той. Само преди миг устните му изгаряха нейните, а сега бяха свити в строга линия. — Ще се върнем на пистата и ще вземем лифта.

Гласът му беше студен и безразличен. Сякаш нищо не беше се случило. Една целувка сигурно не означава нищо за него, тъжно си каза Бриони. Та той бе свикнал да се целува с безброй красиви жени. Е, добре, и тя може да бъде хладна и безразлична.

— Благодаря ти — сковано отвърна. Но в следващия миг си спомни, че той спаси живота й и добави малко по-дружелюбно: — За всичко. Можеше да ме изоставиш сама тук…

Той мрачно се усмихна. Не се съмняваше, че тъкмо това бе очаквала от него. Сега сигурно се чудеше защо не го направи.

— Няма нищо, всичко е наред. Виж, във Върмонт има и други интересни неща, не са само ските — топло отвърна той. — Мисля си дали да не те изведа из планината, но без ски. Искаш ли утре сутринта да те взема от бунгалото и да ти покажа по-малко опасни гледки? — попита Кин и видя, че тя отново се затруднява в избора си.

Бриони искаше да му откаже. Всяка частица в нея крещеше да каже „не“, но не можеше да си позволи да изпусне тази възможност.

— Благодаря ти. Ще те очаквам с нетърпение.

Кин кимна. Не можеше да не й признае, че умее бързо да се съвзема.

— Ще дойда да те взема утре сутринта в девет.

 

 

От няколко седмици Ланс Прескът преследваше дъщерята на тексаския милионер и беше сигурен, че тази вечер ще бъде решаваща. Намали осветлението и й подаде чаша отлично изстудено шампанско. Оттук до спалнята оставаше само една крачка и той внимателно я разсъблече, без да обръща внимание на големия й корем и дебелите бедра. Тя щастливо загаси светлините и се хвърли към него. Когато усети, че започва да пухти и да се извива под него, Ланс усили темпото. В този миг входният звънец иззвъня. Той се сепна и едва не падна от леглото. Усмихна се, измърмори, че веднага се връща и отиде до вратата. Отвори, но не махна веригата.

— Пусни ме да вляза — изсъска Моргън и заблъска веригата, която силно издрънча.

Уплашеният Ланс я свали и отстъпи назад.

— Да не би Джина Найт да е при теб? — достатъчно високо попита Моргън, за да може да го чуят и през затворената врата. — Знам, че е паралия, Ланс, стари приятелю. Обаче тя знае ли ти колко си го закъсал за мангизи?

Ланс смаяно се втренчи в него.

— Ти, копеле! — отчаяно прошепна той. Устата му все още висеше безпомощно, когато минута по-късно неговият билет за лесния живот — Джина Найт, мина с надменна походка край него и завинаги изчезна от живота му. Когато вратата хлопна зад нея, той се извърна към Моргън: — Мога да те убия за това! — гневно изсъска той.

Обаче и двамата знаеха, че няма да го направи. Нямаше да посмее.

— Да, но в такъв случай няма да мога да те направя милионер, нали, Ланс? — усмихна се Моргън. — Освен това няма да имаш нужда от тази дебела крава, след като Лесли Вентура ни плати, за да си върне скъпата малка дъщеричка.