Максин Бари
Огън и лед (20)

Глава 19

Бриони стоеше пред огледалото и се взираше в образа си. След като прие поканата за вечеря на Кинестън, тя написа писмо до Мериън Вентура и го изпрати със специална поща. Остана й малко време, за да се облече и приготви за вечерята. Взе набързо един душ, изми и изсуши косата си и цели десет минути се занимава с грима си. Слава богу, че имаше само две вечерни рокли, иначе в никакъв случай нямаше да може да реши коя да облече.

Роклята, която избра, бе светлолилава, с тънки сребристи нишки. Беше от лека, въздушна материя, която падаше на меки вълни и леко се полюшваше, когато се движеше. Две широки ленти се кръстосваха отпред на гърдите й и се завързваха на панделка отзад на врата й. Краищата им падаха върху голия й гръб. На едната си ръка Бриони сложи сребърната гривна с аметист, останала от майка й, а на ушите — малки сребърни обеци, също с аметист в средата. Тъкмо довършваше прическата си, когато входният звънец иззвъня.

Бриони обу сребристите си лачени обувки с ниски токчета и грабна единствената си вечерна сребриста чантичка, която Линет й беше купила.

Изглеждаш добре, опита се да се успокои младата жена. Огледа се още веднъж изпитателно в огледалото — беше облечена елегантно и изтънчено. Само стомахът й продължаваше да се свива в нервни спазми. Дано издържи на напрежението, което все по-силно я завладяваше.

Звънецът иззвъня още веднъж. Вземи се в ръце, момиче, напомни си за последен път Бриони, насили се да се усмихне и решително се запъти към вратата. Всичко ще бъде наред, бе успяла да влезе в живота му и той очевидно беше приел предизвикателството. Всичко се развиваше според плана й.

В мига, в който тя отвори вратата, Кинестън разбра коя е. Пред него бяха най-невероятните очи, които беше виждал и които никога не забрави. Последните лъчи на залязващото слънце галеха лицето й и хвърляха оранжеви отблясъци в златистите й очи, най-после освободени от прикритието на слънчевите очила.

Тя хладно му се усмихна.

Кинестън усети как всеки мускул в тялото му се напрегна, сякаш беше завил зад ъгъла и внезапно се бе озовал срещу излегнал се на пътеката тигър. Кръвта бясно запулсира във вените му, а сърцето му учестено заби. Всичките му инстинкти крещяха, че трябва да бъде нащрек. Тя беше толкова красива в ефирната сребристолилава рокля, трептяща и искряща на отиващата си слънчева светлина. Примигна, за да фокусира погледа си. Брин Уитъкър.

— Какво… — В същия миг разумът му го възпря да зададе логичния въпрос. Та Брин Уитъкър беше негов заклет враг. Едва ли е съвпадение, че отново се бяха срещнали. Със сигурност не беше случайност фактът, че отново се появи в живота му.

Осъзна, че тя чакаше да я поздрави и смутено се изкашля.

— Май никога няма да престанете да ме изненадвате, мис Роуз — промърмори той.

Само той разбираше болезнената ирония на думите си. Пое дълбоко дъх и усети, че сърцето му започва да възстановява нормалния си ритъм. Каква точно бе нейната игра? Не знаеше, но беше сигурен, че никак няма да му хареса. Но Кинестън оставаше верен на себе си и не можеше да позволи на никого, нито дори на тази любима жена, да се подиграва с него.

Бриони усети как въздухът около нея се смразява. Той я гледаше по начин, по който не я беше гледал никога досега. Не беше сигурна дали не си въобразява, но й се стори, че тази вечер очите му са като сиво-синкави ледени късове. Беше облечен в черен вечерен костюм, който го правеше още по-елегантен и красив, и отнемаше дъха й.

Кинестън бе успял напълно да се съвземе, а аналитичният му ум вече започваше да подрежда късчетата от мозайката.

— Предлагам тази вечер да посетим френския ресторант. Разбрах, че са получили прясна сепия. Освен това имат и нов фолк певец, от който всички са във възторг.

Бриони си представи розовото месо на сепията и стомахът й се преобърна. Тръсна глава и се опита да се концентрира върху фолк певеца. Забеляза, че той внимателно я наблюдава и неохотно престъпи прага на бунгалото. Някъде дълбоко в подсъзнанието й тъничък глас й нашепваше да се затича към хълмовете, да си намери някое закътано местенце и да се скрие там завинаги. Но очите й смело срещнаха неговите. Погледите им се кръстосаха, като мечовете на участници в древен турнир. Нещо странно и опияняващо… Бриони рязко си пое дъх. Дълбоко в утробата й се раздвижи нещо, сякаш ленива котка се протегна след дълъг сън, и топли вълни се разляха по тялото й. Достигнаха до гърдите й и зърната под тънката материя се втвърдиха и набъбнаха, косъмчетата на тила й настръхнаха, а страните й пламнаха.

Кинестън очаровано видя как зърната й изпънаха плата на роклята й и слабините му болезнено запулсираха. Младият мъж бързо се извърна. Трябваше да помисли.

— Колата те очаква — изрече той и комично се поклони по посока на спортната кола, паркирана на пътя.

Съвземи се, момиче, отново си напомни Бриони, но никак не й беше лесно да изпълни тази си заповед. Той изглеждаше толкова страшен, лицето му бе непроницаемо, а погледът — студен и пронизващ. Не приличаше на очарователния мъж от предишните им срещи. Тогава се бе държал мило и почти приятелски.

Спортната кола миришеше на истинска кожа и дърво и беше доста тясна. Когато той седна на седалката зад волана, а тя се настани до него, усети коляното му леко да докосва нейното. Младата жена бързо отдръпна дългите си крака колкото се може по-далеч от неговите.

— Сложи си колана — тихо рече Кинестън и се извърна към нея.

Гледаше как дългите й тънки пръсти без пръстени закопчават колана, който минаваше през заоблените й гърди и достигаше до брадичката й. Изглежда нервна и притеснена, и сигурно така се и чувства, мрачно си помисли Кинестън. Да, всички парченца дойдоха на мястото си. Нищо чудно, че тя подскачаше всеки път, когато се приближеше до нея — очевидно не можеше да понася да дишат един и същ въздух. Вместо да изпита злорадо задоволство от прозрението си, тази мисъл му причини силна и пареща болка в гърдите.

Той завъртя ключа на стартера и колата плавно потегли. Бриони облекчено се облегна назад в меката седалка. Когато стигнаха пред вратите на ресторанта, тя не го изчака да слезе и да й подаде ръка, а пъргаво изскочи от колата и жадно пое няколко глътки свеж въздух.

Кинестън я наблюдаваше с присвити очи. Колко ли страдания бе преживяла? След като разбра, че фермата Равенхайт е изоставена, той бе наредил на Майкъл да направи някои проучвания. Така научи за самоубийството на сестра й, а след това и за внезапната смърт на баща й. Искрено загрижен за Брин Уитъкър, той сам направи някои по-задълбочени проучвания. Това, което научи за живота на сестра й в Лондон, едновременно го изненада и натъжи. Обаче, когато разбра за болестта на Джон Уитъкър, той изпита истински гняв. Един мъж със слабо сърце не би трябвало толкова отчаяно да се бори за запазването на фермата си. Кинестън беше готов да заложи и последния си долар, че Брин Уитъкър нямаше никаква представа за болестта на баща си.

Сега, докато я наблюдаваше как се опитва да си възвърне самообладанието и как на устните й се изписва кокетна, подканваща и обещаваща усмивка, той се питаше как бе успяла да стигне дотук. Очевидно се беше подложила на убийствена диета, бе заменила грозните очила с контактни лещи. Косата, той никога преди не беше виждал косата й, но явно цветът й е естествен, тъй като и извитите като дъга вежди, са в същия наситенокестеняв цвят. Внезапно се сепна. Какво му ставаше, по дяволите? Стоеше тук и гадаеше какъв цвят е косата й, когато тя очевидно бе решила, както се казва, да изпие кръвта му. Нямаше никакво друго резонно обяснение. Тя очевидно го обвиняваше за смъртта на баща си и със сигурност — за загубата на дома си. Той много добре помнеше очите й. Бяха пълни със сълзи, омраза и болка, когато бе докарала онези овце в градините на хотела му.

Сега тези очи му се усмихваха. Очи, пълни с лъжи и измама. И въпреки това, толкова красиви. Тя си играеше с него, не можеше да го отрече. И въпреки че гневът, надигнал се в гърдите му, едва не го задави, трябваше да признае, че играеше добре. Внезапно Кинестън се усмихна. Нямаше да е зле да й напомни, че все пак тази игра се играе от двама и той също не е за подценяване.

— Надявам се, че вече си огладняла — каза той и я хвана под ръка. Усети как тя потръпна и усмивката му стана още по-широка. — Защото аз съм гладен. Много гладен — добави той, почти шепнешком, като приближи глава до нея, а устните му почти докоснаха малкото й ухо.

Тя цялата потрепери.

Когато се настаниха на масата, Бриони започна да се отпуска. Тя си поръча вечеря и го изслуша, докато подбираше вината. Келнерът донесе бутилка червено „Бордо“ и Кинестън напълни чашата й.

— Аз не пия — колебливо се възпротиви Бриони.

— О? — Веждите му учудено се повдигнаха. — Просто не мога да повярвам. Днешните жени… — Думите му заглъхнаха, а очите му приличаха на твърди диаманти, докато я наблюдаваше как неспокойно се размърда на стола си. Нека сега да видим как ще се измъкне от това положение.

Бриони се изчерви. По дяволите, би трябвало да знае, че жените, които той познава сигурно са любителки на хубавите вина. Тя се намръщи, протегна се за чашата си и отпи малка глътка.

— Много е силно — напосоки рече и Кинестън се усмихна.

В усмивката му имаше нещо жестоко и едновременно с това виновно. Бриони усети как сърцето й тревожно затуптя. Беше почти сигурна, че нещо не е наред, но какво? Смяташе, че досега не е направила никакви грешки. Да не би вече да се е уморил и отегчил от нея?

Кинестън поднесе чашата до устните си и отпи. Какво ли си мисли тя в момента? Не се съмняваше, че сигурно се поздравява, че е била толкова умна. И кой би могъл да я обвинява? Той се беше оставил да го омагьоса и да го завърти около малкия си пръст, сякаш беше глупаво мъниче с халка на носа, което покорно следва господаря си.

Явно досега й се беше удало, но не и занапред. Може да е спечелила първите битки във войната, но сега бе загубила предимството на изненадата. Лека бръчка се появи между веждите му. Тя не му беше равностоен противник! Щеше да й се наложи да научи тежък урок. Но един глас вътре в него го предупреждаваше, че и на него няма да му бъде по-лесно.

— Изпий си чашата — рязко каза младият мъж, ядосан от посоката на мислите си. — След малко ще сервират прекрасно „Каберне“.

Врагът винаги си остава враг. Моргън го бе научил на това, а една красива жена е още по-опасна. Не биваше да го забравя.

Бриони неохотно отпи още една глътка от ужасната течност, като се опита да покаже, че й харесва. Вечерта бе започнала зле и вероятно щеше да свърши още по-зле.

Сервираха първите блюда и младата жена с отвращение се втренчи в чинията пред Кинестън. Тя бе пълна с… вгледа се невярващо, но не грешеше. Бяха огромни охлюви. Видя как той взе една малка сребърна виличка и ловко измъкна миришещото на чесън парче месо от черупката. Бързо се извърна и този път жадно отпи от виното. Нейната собствена чиния, пълна с резени пъпеш и тънки филийки френско сирене, остана недокосната.

— Хмм — измърмори Кинестън и притвори очи от удоволствие. — Великолепно. Френската кухня винаги е на ниво, не си ли съгласна с мен, Бриони? — любезно попита той, но в очите му проблеснаха злобни пламъчета, докато внимателно я наблюдаваше.

— О, да, разбира се — побърза да се съгласи тя.

— Трябва да опиташ това. Много е вкусно — продължи Кинестън, докато й протягаше парче тъмно месо, набучено на сребърната виличка.

Бриони с ужас гледаше как виличката приближава към устата й. Върху устните му играеше доволна язвителна усмивка.

Действията му и обстановката би трябвало да я накарат да се отпусне. Меката светлина на свещите и усамотената маса бяха изключително романтични, а най-вълнуващото бе, че той я хранеше от собствената си чиния, точно както бе гледала във филмите. Тъкмо на това се бе надявала и тя. Но, когато погледна сребърната виличка и отвратителното нещо, набодено на нея, стомахът й се преобърна.

Кин я наблюдаваше с любопитство и внимание. Очевидно бе положила много усилия, за да изглежда като опитна, светска красавица. Акцентът й беше смекчен, а походката, дрехите и гримът показваха, че тя се е постарала напълно да смени облика си и начина си на живот. Най-малкото, което можеше да направи, е да продължи обучението й, безжалостно си помисли си той. Един урок по френска кухня ще помогне за шлифоването на новия й образ.

Младата жена не забеляза студения блясък в очите му, докато бавно и неохотно се навеждаше през масата. Нито пък видя как той затаи дъх, когато тя отвори устни и пое малкото парче месо в устата си. Преглътна бързо, един път, още един, потръпна и отново отпи щедра глътка от чашата си.

За един ужасен миг Бриони се изплаши, че ще направи нещо непростимо — ще повърне там на масата, пред всички. Но стомахът й се успокои, тя облекчено въздъхна и отвори очи. Кинестън побърза да сведе поглед към чинията си, за да прикрие усмивката си.

Даде знак на келнера, че са привършили с ордьоврите и пресуши чашата си. Бриони се загледа в дългите му деликатни пръсти. Внезапно цялото й тяло потръпна. Откъде идваха тези мисли? В едно от най-тайните кътчета на съзнанието й, тя ясно видя как ръцете му обхващат гърдите й, а пръстите му нежно ги докосват и дразнят…

Келнерът донесе следващите блюда и нова бутилка вино. Нейното ястие бе цяла пъстърва в сос от омари. Върху неговата чиния се виждаше бяла, хлъзгава и отвратително изглеждаща сепия. Бриони едва се сдържа да не скочи от масата и да не побегне, но упоритостта й надделя и тя храбро остана на стола си.

— И така, Бриони, ще ми кажеш ли в коя част на Йоркшир си родена? — попита Кинестън, раздразнен, че само един неин поглед бе достатъчен да го накара да се изпоти.

— В Лийдс — излъга тя, без да й мигне окото.

Той се усмихна и кимна.

— Аха. Лийдс.

Беше готов да изяде роклята й, ако бе посещавала този град повече от три пъти. Мисълта как дъвче лилавия шифон, който обгръщаше тялото й, накара слабините му да пламнат. Пое дълбоко въздух, доволен, че в ресторанта е полутъмно и тя не може да долови реакцията му. Каква лъжлива, измамна и отмъстителна малка вещица. О, господи, въпреки всичко тя беше толкова красива!

Взе вилицата си и опита от рибата. Погледна я и видя, че тя реже пъстървата си на малки бели късчета и бързо ги поглъща. Без съмнение искаше по-скоро да заличи вкуса от охлюва в устата си. Кинестън прикри злорадата си усмивка и отново протегна вилицата си, този път с малко бяло парче от сепията.

— Ако предишното блюдо ти е харесало — настойчиво каза той и видя как главата й рязко се изправи, като на подплашен елен. Лицето й се изкриви от толкова явен ужас, че той с огромно усилие на волята се сдържа да не прихне на глас, — то ще останеш очарована от вкусния начин, по който умеят да приготвят сепията в този ресторант.

Бриони изпита непреодолимо желание да му изкрещи какво точно би искала той да направи с проклетата сепия, но прехапа устни. Кавалерът й отново се наведе през масата, по устните му пробягна прелъстително чувствена усмивка, а очите му многозначително я гледаха, сякаш вече бяха любовници. Искаше й се да смачка физиономията му с нещо по-тежко, но вместо това послушно отвори уста и пое парчето риба.

Поне не беше октопод, опита се да си вдъхне кураж, но тази мисъл я отврати още повече и тя издаде отчаян стон. Бързо се облегна на стола си, опитвайки се да преглътне парчето сепия. Най-сетне успя, но тялото й се разтърси от силни конвулсии. Кинестън очарован наблюдаваше как гърдите й бързо се повдигат и отпускат, издувайки лилавият шифон на роклята. Бързо сведе поглед към чинията си, за да не срещне унищожителния й поглед. Отпи от чашата си вино и доволен се усмихна.

Бриони изпита нелепото желание да избухне в сълзи. Раздразнена от собствената си слабост, младата жена взе чашата с вино и жадно отпи. Този път виното й подейства много по-добре от първото. Приличаше на топъл мед, който бавно се плъзна в гърлото й, но в следващия миг избухна като експлозив във вените й и приятна топлина се разля по тялото й.

— Доколко имаш понятие от търговията с недвижими имоти, Бриони? — тихо попита Кинестън и тя стреснато го погледна.

Очите й изглеждаха безразлични, но дълбоко в тях бе стаена омраза. Някой наистина трябваше да се погрижи за нея и да я опитоми. Мисълта, че това може да бъде той го възбуди и слабините му се втвърдиха.

— Знам достатъчно, мистър Джърмейн — твърдо рече тя. — А това, което не знам, ще го науча.

— Нали се съгласихме да ме наричаш Кин, забрави ли? — нежно попита той и леко прокара пръст по ръката й.

Видя, че спонтанната й реакция бе да я отдръпне, но сетне промени намерението си. Устните му се свиха в тънка линия. Досети се, че тя не знаеше как да реагира. Той отново се усмихна и Бриони безпомощно примигна. Имаше потискащото чувство, че нещата й се изплъзват от контрол. С огромно усилие на волята успя да се овладее.

— Сигурен съм, че си много схватлива ученичка, Бриони — многозначително каза Кинестън. — Освен това си много красива. Но ти отлично го знаеш, нали? — пресипнало добави той.

Лицето й се зачерви.

— Благодаря — заекна тя. Господи, май обърка всичко. Бързо се протегна за чашата си и отново отпи. — Това вино е много добро — каза и примигна. Боже, дали не заваляше думите? — И така, да поговорим за фермата Колдстрийм — продължи Бриони, опитвайки се да изговаря правилно всяка дума. — Разбрах, че си готов да ми направиш предложение, не е ли така?

Кинестън кимна.

— Да. — Гласът му беше нисък и дълбок. — Но ще имаме достатъчно много време, за да говорим за нещо толкова отегчително като бизнеса — продължи той с очарователна усмивка.

Пръстите му се плъзнаха по-нагоре и леко погалиха китката й. Младата жена потръпна, сякаш в кожата й се бяха забили стотици малки иглички. Усети как зърната й отново набъбват и болезнено се търкат в роклята, докато поемаше въздух. Опита се да задържи дъха си, но и това не помогна.

— Ти си много чувствена жена, Бриони — провлачено рече той, чудейки се колко пияна бе тя.

Жената стреснато го погледна, а очите й се разшириха. Тя изглеждаше искрено смутена и озадачена. Един глас му нашепна, че би трябвало да се засрами от себе си, загдето нечестно се възползва от ситуацията. Но друг, по-силен настояваше, че тя получава точно това, което заслужава. Щом иска да си играе игрички с големите момчета…

— Аз? — засмя се тя. И иронично си помисли дали Брин Уитъкър е чувствена жена? — Не съм.

Кинестън се напрегна. Дълбоко в гласа й долови тъжна нотка и това му причини болка.

— Но ти наистина си — настоя той и взе ръката й.

Нали тъкмо това искаше тя? Да забие малките си бели зъби в него. Е, добре, ще я остави да си мисли, че е успяла. А нима не беше? — изкиска се един тъничък гласец дълбоко в него.

Но вместо да изглежда доволна, тя седеше срещу него напълно съсипана. Бриони усети докосването на устните му до дланта й и в този миг всичко се промени. Знаеше го, но се опита да се бори с всички сили против дивата наслада.

— Недей — каза тя, а гласът й се задави от омраза и себеотвращение. — Аз… аз… не мога.

Кинестън усети напрежението й и внимателно я изгледа.

— Не можеш какво? — меко попита той, внезапно почувствал, че гневът му се стопява.

Бриони поклати глава.

— Аз… аз… Господи, мисля, че съм пияна. Ще ме заведеш ли у дома, моля те?

За един миг той изпита желание да я разтърси. Защо не се откажеше?

— Да, мисля, че е време да си тръгваме — съгласи се той.

Когато излезе на чист въздух, Бриони политна и щеше да падне, ако кавалерът й не я беше хванал под ръка.

— Съжалявам. — Гласът й бе изтънен като на полска мишка. — Обикновено не се… държа по този начин. — Лунната светлина огряваше лицето й и той видя сълзи в очите й.

Стисна зъби, отведе я до колата и я закара до бунгалото й. Една тънка вена пулсираше на слепоочието му. Желаеше я толкова силно, че чак го болеше. Помогна й да излезе от колата и отново я подкрепи, когато тя залитна. Взе чантата й от предната седалка, извади ключа, отключи вратата и я отвори.

— Лека нощ, Бриони — безизразно изрече той и тя недоумяващо го погледна, опитвайки се да се концентрира. Не трябваше ли да я целуне?

— Лека нощ, Кин — промълви младата жена, наклони се напред, сложи ръце на гърдите му, вдигна глава и му предложи устните си.

— Бриони — заплашително започна той, но тя бе по-бърза.

Залепи устните си до неговите, обгърна шията му с ръце и се притисна до него. Без да мисли, ръцете му я обгърнаха, а великолепните й гърди се отъркаха в неговите. Нетърпеливо разтвори устните й и езиците им се срещнаха. Тя изненадано простена, отдръпна се от него за миг, но сетне отново се притисна. Пръстите му се плъзнаха по голия й гръб и Кин затвори очи. Целувката им продължи сякаш цяла вечност. И двамата бяха забравили за света около тях.

Вкусът на устните му е много по-упойващ от френското вино, помисли си Бриони. Пулсът й бумтеше в ушите й, но тя продължаваше да се притиска към него, неспособна да се изтръгне от прегръдката му, неспособна да мисли за нищо, отдала се на невероятното усещане, което караше тялото й да отмалява. Внезапно Кинестън рязко се отдръпна. Хладният нощен въздух й подейства като студен душ и младата жена отвори очи. Разумът и реалността отново се бяха завърнали и сякаш мигновено ги отрезвиха. За един дълъг, дълъг миг погледите им останаха приковани един в друг. Нейните очи бяха ужасени и объркани, а неговите — безкрайно разтревожени.

— Лека нощ, Бриони — пресипнало изрече той.

Чак когато се озова в колата си на път за хотела, той се запита защо вместо „лека нощ“ не й бе казал „сбогом“.