Максин Бари
Огън и лед (1)

Пролог

Ню Йорк, преди осемнадесет години

Четиринадесетгодишното момче потръпваше от студения ноемврийски въздух. Леденостудените му сини очи разсеяно оглеждаха редките минувачи през страничното стъкло на стария, раздрънкан автомобил на баща му. Погледът му за миг се спря на възрастната жена, тикаща раздрънкана детска количка, натоварена със самун хляб и бутилка долнопробен джин. До бутилката лежеше свита на кълбо любимата й котка с цвят на мармалад. Старицата се спря на ъгъла, до светофара. Откъснала се за миг от мислите си, тя втренчи поглед в лицето на момчето, което зърна през стъклото на колата. Но то не се изненада — по рождение бе изумително красиво и всички, без изключения, го харесваха от пръв поглед. Бе свикнало да му се възхищават, макар понякога да му досаждаха. Косата му беше златиста и обграждаше като ореол високото му чело. Къдрави кичури се спускаха към скулите, устните му бяха изящно очертани. Старицата промърмори едва чуто на котката си: „Ох, колко ли женски сърца ще разбие този красавец…“.

Момчето не я удостои с повече внимание. Погледът му не се отместваше от сградата на ъгъла. Масивна, осеметажна, с фасада от червеникави тухли, но запусната и сива, сега тя приличаше на изоставена фабрика. За кой ли път оглеждаше полуизтритите надписи по ъглите. В онзи кошмарен ден то бе чакало баща си само десетина минути, като тогава му се бяха сторили като десет години. Помръдна върху коравата предна седалка, с напукана кожена тапицерия и внезапно усети, че пак му прилошава. Защо? Защо отново го връхлетя мрачния спомен, нали всичко отдавна бе приключило?

Погледът му отново се съсредоточи върху избледнелия надпис на стената: ОБЩИНСКА СОБСТВЕНОСТ, НЮ ЙОРК. Първият ред беше изписан с едри черни букви — много добре помнеше шрифта — а под него с по-дребни бе добавено: „Психиатрична клиника“.

Момчето отклони поглед. От гърдите му се изтръгна дълбока, отдавна спотаявана въздишка. Замисли се за онази своя фатална крачка. Не можеше ли да постъпи другояче тогава? Да, сигурно е могъл. Устните му се разтеглиха в нещо като усмивка, шокиращо цинична за възрастта му.

Момчето вече познаваше мрачните страни на живота. Знаеше много повече, отколкото бе присъщо за годините му. Знаеше какво е отчаяние и безнадеждност. Да, тогава можеше да постъпи другояче. Можеше да признае на баща си какво точно се бе случило, а после да се отдръпне и да наблюдава като безучастен зрител. Можеше да си затваря устата, както бе правило много пъти. А можеше и да избяга от дома си. Да замине далеч от този бедняшки квартал, от „копторите“, както ги наричаха несретните им обитатели. Далеч от пронизващия го студ.

Копторите. При мисълта за тях тръпки пропълзяха по гърба му. Припомни си дните, когато се опитваше да се отърве от преследванията на уличните банди, които търсеха нови и нови хлапета, за да ги зарибят с дрога. Замисли се за месеците, пропилени в претъпканото с деца старо училище, в което отчаяно се опитваше да научи нещо. Тогава все още вярваше, че образованието може да му помогне, за да се измъкне от блатото. О, да, още тогава можеше да избяга, но как би могъл да изостави малката си сестричка? Не и след като се беше заклел пред смъртното легло на майка си, че ще се грижи за Ванеса.

Входната врата се отвори и момчето напрегнато проследи баща си, който слизаше по стъпалата. Беше едва четиридесетгодишен, но изглеждаше така, сякаш носеше върху плещите си цялата тежест на масивната сграда. Баща му бавно се приближи към колата, паркирана до бордюра, и момчето се зарадва, че той нито веднъж не се обърна назад. Беше стиснало ръцете си и когато баща му влезе в колата, то припряно ги пъхна в джобовете на тесничкия си блейзър.

Колата потегли със суха, накъсана кашлица, като заклет стар пушач. Момчето преглъщаше скришом сълзите си. Не бе плакало от погребението на майка си. Не бе проронило нито една сълза дори когато го бяха обиждали и разпространили най-безсрамни лъжи по негов адрес. Не бе плакало в онази утрин, когато Ванеса го засипа с настойчивите си въпроси, които започваха с непоносимото: „Защо?“.

Защо ли? Та как би могъл да обясни каквото и да е било на малката си сестричка, щом сам не можеше да намери утеха за мъката си, която прогонваше съня му през тягостните зимни нощи.

Защо бе постъпил така? Защо бе тичал толкова неудържимо, понесъл на ръце малката Ванеса. По целия път до полицейския участък си мислеше, че когато нещата станат обществено достояние вече нищо няма да може да промени. Дали наистина се опасяваше, че няма да успее да защити Ванеса? Или се бе уморил да се страхува? И накрая, бе предал един от своите!

Колата се отлепи от бордюра и чак тогава момчето се осмели да погледне баща си в лицето. Беше сериозно и някак си посивяло, състарено.

— Татко… — плахо започна то, но млъкна веднага, щом баща му повдигна едрата си, кокалеста ръка. Познаваше този жест, който винаги недвусмислено означаваше, че баща му е сърдит и с никого не желае да разговаря.

— Никога не казвай нещо, което няма да е по-приятно от тишината — намръщено каза той.

Синът веднага си спомни, че беше чувал тези думи от старците в щата Върмонт. Унесе се в спомените си за далечния, но мил, почти патриархален Върмонт и мъката заседна в гърлото му. Господи, какво не би дал, за да можеше да се върне там, където всичко тънеше в зеленина и въздухът бе кристално свеж, а хората тъй мили и чистосърдечни…

Момчето вече не смееше да се доверява на чувствата си, уповаваше се само на ясните и логични разсъждения. Тогава бе постъпило правилно. Сега още по-твърдо вярваше в това.

Автомобилът се гмурна в гъстия поток от коли, проправяйки си път през задръстените кръстовища в сивия ноемврийски ден. Разумът му подсказа, че никога няма да заличи от паметта си онзи фатален ден и суровия житейски урок. Трябва да направи всичко възможно, за да плати цената! Сега всичко изглеждаше съвсем просто, но колко страдания му костваше това прозрение. О, да, точно така! Вече плащаше цената с безсънните си нощи…

А от сградата с червеникавите тухли, иззад прозореца с решетките, го следяха чифт черни очи. И не се отделиха от него, чак докато колата не изчезна зад най-близкия завой. Някъде от вътрешността на сградата долетяха крясъци, които постепенно утихнаха. Когато изричаше клетвата, наоколо цареше мъртва тишина. Не, никога няма да му прости, че го тикна тук, зад дебелите стоманени решетки…