Максин Бари
Огън и лед (10)

Глава 9

Моргън излезе от малката къщичка в предградията, принадлежаща на екологичното дружество, и въздъхна с облекчение. Денят беше дълъг и изморителен. Беше обиколил няколко училища, опитвайки се да разпространи сред децата брошури на дружеството, в които се апелираше всички да обединят усилията си в борбата срещу богатите компании, които разрушаваха природата. Но сред децата се ширеха апатия и безразличие по отношение на екологичните проблеми на щата Върмонт, а Моргън се чувстваше неспокоен и уязвим, докато се прокрадваше край ъглите и подаваше малките бели листчета. Оглеждаше всяка паркирана кола. Трябваше да бъде много внимателен. Знаеше, че Кинестън продължава да плаща на цяла армия детективи, които се опитваха да го открият. Измина десетминутното разстояние до гаража за двадесет и пет минути, но когато най-сетне почука на старата врата на гаража, чиято синя боя беше почти олющена, бе сигурен, че никой не го е проследил. След трите кодови почуквания Грег му отвори вратата.

Гаражът бе празен, но навсякъде личаха следи, че не е необитаем. Групата на „Тъмнозелените“ имаше само четирима членове, но те струваха колкото онези хиляда, които представляваха „благоприличното“ лице на общността на еколозите. По масата в средата на гаража бяха разпръснати жици, метални тръби, кутии малки сиво-сини блокчета, които приличаха на пластилин, но в действителност нямаха нищо общо с него.

— Как мина денят ти?

— Добре — уморено отвърна Моргън. Трябваше да мисли за много по-важни неща. — А как върви истинската работа?

— Добре — усмихна се Грег. — Казах ти, че няма да имам проблеми.

Погледна към стария си приятел, а малкото му маймунско лице светна от любопитство, примесено с нетърпение и нервно очакване. Високият и красив Моргън привличаше неудържимо малкия, грозен, но жилав мъж от Арканзас, така както магнитът привлича металните частици. Той беше толкова силен, толкова изпълнен с гняв и решителност, че Грег инстинктивно бе почувствал, че именно Моргън е мъжът, когото трябва да следва. Разказа на високия красавец от Върмонт за всички малки пожари, които беше запалил. Спорели и за флота, и за начина, по който го бяха тренирали през изминалите години преди да го захвърлят на боклука и да пропилеят напразно парите на данъкоплатците.

— По-спокойно, Грег — меко каза Моргън. Познаваше добре малкия мъж и беше свикнал винаги да го държи под око. Беше изучил добре признаците на неговата нервна възбуда — лекия тик в ъгълчето на устната, дивия блясък в погледа. — Не забравяй, че вече не сме в онзи зандан — спокойно продължи той, използвайки тяхната специална дума, с която наричаха болницата.

Грег мигновено се отпусна.

— Не съм забравил — тихо отвърна той. — Знам, че вече не сме там. И то благодарение на теб.

Моргън се усмихна.

— Не е необходимо постоянно да ми благодариш, Грег — увери го той, оглеждайки оборудването, разпръснато по масата. — Само продължавай да вършиш работата си — меко добави.

Грег разбиращо го погледна.

— Ти си мислиш за него, нали? Винаги разбирам, когато мислиш за него.

Моргън остро го изгледа, но сетне бързо се извърна. В един от редките си мигове на слабост, той беше доверил на Грег какво му бяха сторили и кой е виновникът. През онези мрачни години, в миг на просветление, когато организмът му беше започнал да привиква към старите наркотици и преди лекарите да забележат и да му дадат нови, дните му се струваха безкрайно дълги. Тогава изпитваше нужда да разговаря с някого, да се довери. Така беше разказал на Грег всичко за Кинестън Джърмейн. Разказът му приличаше на филм на ужасите. Но нямаше защо да се бои, че Грег ще го предаде. Грег го обожаваше и му бе предан като роб.

Моргън отиде до бюфета, взе плановете, завити на роло и ги разтвори. Те представляваха хелиографско копие на новия проект на компанията на Джърмейн, който наскоро бе построен в покрайнините на града — луксозен хотел за богатите паразити. Кинестън също беше богат. Но невинаги е бил такъв. Не, Кин отлично знае какво означава да живееш в мизерия и отчаяние, сред хлебарки и мухъл. Обаче Кин успя да се измъкне от онази противна дупка преди много години, докато той…

— Смятам да го унищожа, Грег — убедено каза Моргън. — Бавно, за да може да почувства всяка отделна рана. Много внимателно. Късче по късче. Ще срина със земята всичко, което този мръсен предателски кучи син е построил. Ще му отнема всичко. — Стрелна Грег с поглед. — И ти ще ми помогнеш, нали, Грег?

— Разбира се, Моргън, разбира се — с готовност отвърна маймуноподобното човече.

Усети как адреналинът се повишава в организма му и кръвта започна да бучи в слепоочията му. Сякаш виждаше пред очите си горящите в пламъци сгради. Прекрасни червени огнени езици, оранжеви, жълти. Моргън кимна и погледът му се насочи над главата на Грег, към тухлената стена зад него.

— Ще те пипна, Кин — меко рече той. — Дори това да е последното нещо, което ще направя на тази земя.

Ню Йорк

В един град, в който доминират небостъргачите, все още могат да се видят няколко стари къщи, които се отличават сред каменните чудовища. Те са били построени още по времето на Вандербилт, Астор, Рокфелер и Гети. Къщата на Вентура беше една от тези сгради. Тя беше заобиколена с шест акра изящно поддържани градини, а стените й бяха покрити с тъмнозелен бръшлян. Вътре всички килими бяха ориенталски, скулптурите бяха от Бранкузи, Мур или Роден, чашите — от Лалик, а мебелите — дело на английски майстори. Мериън изглеждаше съвсем на мястото си сред цялото това великолепие. Копринената рокля в нежен кайсиев цвят беше модел на Де Флорентино, обувките и чантата — марка Мауд Фризон. И все пак, независимо от целия лукс, тя беше просто едно момиче, което вечеря в къщата на баща си.

След като опита няколко лъжици от великолепната лучена супа, приготвена по френска рецепта, Мериън погледна към мъжа, седнал начело на масата. Изглеждаше значително по-добре, отколкото на погребението на Кийт.

— Татко… аз… благодаря, че ме покани тази вечер. Напоследък водя доста затворен живот.

— Не биваше да се развеждаш — рязко отвърна Лесли. — Твоят развод е първият…

— В семейството от седемдесет и пет години. Да, знам, татко — сърдито го прекъсна Мериън. — Вече съм чувала всичко това.

— Не смей да ми държиш такъв тон! — Гласът на баща й изплющя като камшик и Мериън подскочи.

Знаеше, че той очаква извинение от нея, но не можеше да се застави да го направи. Събра всички сили и твърдо го погледна.

— Разводът си е моя работа — отсечено заяви младата жена.

Лицето на Лесли пламна от гняв, но се въздържа, сви рамене и отново насочи вниманието си към храната. Но студеното му неодобрение бе толкова силно, че Керъл усети как потръпва от ледената атмосфера, възцарила се на масата.

— Как вървят нещата в работата ти, Мериън? — любезно попита тя, опитвайки се да разведри обстановката.

— Чудесно. Всъщност не е толкова чудесно — с неохота призна Мериън. — Доста трудно е да се опитваш да научиш всичко изведнъж.

— Смяташ, че не си заслужава да си губиш времето в изучаване структурата на „Вентура Индъстрийз“, така ли? — вече по-меко и предразполагащо попита Лесли, усещайки недоволството на дъщеря си.

— Разбира се, че си заслужава — бързо отвърна Мериън, ловко избягвайки капана на баща си. — Обаче не смятам, че прехвърлянето на планини от документи и счетоводни баланси е най-добрият начин да навляза в работата на компанията.

— Да не би вече да се отегчи? — подигравателно подхвърли баща й.

Лицето на Мериън пламна от гняв, но тя заговори едва когато почувства, че напълно контролира гласа си.

— Това, което искам да кажа, татко, е, че не може да се очаква от мен да науча сложните и заплетени механизми, чрез които оперира „Вентура Индъстрийз“, като се ограничавам само да прехвърлям планини от хартия.

Лесли бавно се облегна назад. Дъщеря му не подозираше, но той винаги се бе възхищавал на умението й да се контролира. Всеки човек, който не можеше да сдържа емоциите си и избухваше, беше губещата страна. Въпреки че никога нямаше да го признае, Лесли беше много доволен, а и малко изненадан от способностите, които Мериън бе показала през последните месеци. Тя беше разбрала много повече за начините, по които работеше компанията „Вентура“, отколкото Кийт за цяла година. Започваше да се пита дали пък в крайна сметка не му беше останал достойният наследник.

— Ако един ден искаш да управляваш „Вентура Индъстрийз“, Мериън, трябва да знаеш всичко за всяка отделна компания. — Той наблягаше на всяка дума. — Трябва във всеки момент да знаеш какво е състоянието й, кой я управлява и как, на какво се дължи всяка печалба и всяка загуба. Трябва да си наясно как работи и най-малкото болтче или винтче в огромния механизъм на „Вентура Индъстрийз“, както аз знам.

Мериън кимна. Бе пребледняла, но напълно се владееше. Беше усетила, че двамата са достигнали до повратния момент в битката, която водеха и сега не биваше да се проваля по никакъв начин.

— Знам, че ти познаваш до най-малките тънкости компанията, татко, ала ти именно си този, който я е създал и изградил. Научил си много, но това се дължи на петдесетгодишния ти опит, който имаш зад гърба си. Започнал си със сделки с недвижимо имущество, нали? — Мериън знаеше, че той внимателно я слуша и сега е моментът да извлече максимална изгода. Цялото й бъдеще зависеше от това как ще приеме следващите й думи.

Лесли кимна и присви очи, опитвайки се да разбере накъде бие дъщеря му и какво е намислила.

— Когато си научил всичко за този бизнес, ти си продължил по-нататък. Допускал си грешки, но си се поучавал от тях и никога повече не си ги повтарял. Лично си участвал в продажбата на всяко парче земя, на всеки имот. Научил си законите на пазара, научил си се да разбираш хората, да отгатваш от какво се нуждаят. Всичко това ти е отнело три години и чак след това си открил „Вентура Майнинг“. Бъди честен, татко. Нима се проявих като пълен идиот? Нима се отказах, както всички очакваха? Доказах ли, че имам способности за тази работа? Мисля, че доказах на теб и на останалите в компанията „Вентура“, че имам мозък в главата си. Въпреки че всички вие направихте всичко възможно, за да ме накарате да се махна. Обаче аз не мога да науча бизнеса от горе надолу. Трябва да започна оттам, откъдето си започнал и ти — от конкретен проблем. Да отговарям за едно направление и да го изуча в детайли. По този начин ще добия представа за всичко, стъпка по стъпка. А точно това е практичният метод за навлизане в бизнеса.

— Имаш право — неохотно призна Лесли. Беше минало толкова дълго време, откакто бе сложил началото на компанията, че вече бе забравил онези първи дни, когато трябваше да се научи на много неща, за да продължи. Погледна дъщеря си и почувства как се изпълва с уважение към нея. — Но освен знанията има и още нещо в нашата работа — застрашително повиши глас той. — Мъжът… тоест искам да кажа този, който ще седи начело на такава голяма компания, трябва да има куража да управлява. Трябва да взема стотици решения. Понякога някои от тях могат да причинят болка на много хора, но това не бива да го отклонява от поетия път. Трябва да наблюдава фондовата борса и да притежава инстинкта на убиец, на когото би могла да завиди и най-хищната акула. Разбираш ли за какво ти говоря, момиче? — рязко попита той и пронизително се втренчи в нея.

Мериън кимна. Не одобряваше някои от методите на баща си и със сигурност нямаше да ги използва, когато един ден оглави компанията, но сега нямаше намерение да спори с него. Имаше време и тя щеше да му докаже, че състраданието и успешният, разумен бизнес могат да вървят ръка за ръка.

Лесли подозрително присви очи. Нито за миг не беше повярвал, че Мериън толкова лесно се е съгласила с жестоките му правила. По дяволите, бизнесът беше истинска джунгла и конкурентите й щяха да я разкъсат на парчета, освен ако тя не ги изпревареше. Но щом иска да й бъде дадена възможност, за да докаже себе си, баща й трябва да бъде убеден, че тя знае всички правила на играта, колкото и мръсни и непочтени да са те. Бавно кимна.

Мериън се напрегна. Той беше решил нещо. Усещаше го.

— Когато Кийт… беше преди да умре… — насили се да произнесе думата Лесли, която сякаш изгаряше езика му, — аз му възложих една работа, която се отнася до една по-малка компания — „Джърмейн Корпорейшън“. Чувала ли си за нея?

Сърцето на Мериън подскочи от вълнение. Беше успяла! Беше го убедила!

— Да, мисля, че съм чувала за нея. Те са специализирани в изграждането на комплекси за зимен отдих — ски, хотели и увеселителни заведения, нали? — Мериън знаеше, че те са построили новия хотел в Стоув, където е нейната скиорска вила. Не, по-точно където Ланс вече притежаваше вила. Защото тя беше част от допълнителното споразумение.

— Точно така. — Баща й беше приятно изненадан от осведомеността й. — За нашите стандарти това е малка компания. Оборотният й капитал е около десет милиона, но много бързо се развива. А което е още по-важно, вече се е разпростряла и в Европа. Искам я. Обаче трябва да бъдеш много внимателна. Кинестън Джърмейн е много умен мъж — замислено добави баща й. — Можеш да научиш много неща от него, но това е и единственият съвет, който смятам да ти дам. Останалото ще зависи от теб.

Мериън смаяно се втренчи в баща си. Внезапно разбра колко умело я бе предизвикал.

— Искаш да кажеш… че искаш от мен да ръководя поглъщането на тази компания? Да я… открадна от този мъж?

— Точно това имах предвид — грубо отвърна Лесли, опитвайки се да не забелязва смайването в очите на дъщеря си. — Нали искаш да докажеш, че си способна да управляваш „Вентура Индъстрийз“? Е, искам да ми осигуриш „Джърмейн Корпорейшън“.

Брин потръпна, застанала на ръба на голямата зейнала дупка. Валеше ситен дъжд. Цветята, подредени по ръба на гроба бяха мокри, но толкова ярки и живи, че внезапно й напомниха за Кати. В гърлото й се надигна стенание и цялото й тяло се разтресе в конвулсии. Баща й и братовчед й, застанали от двете й страни, инстинктивно пристъпиха по-близо към нея. Викарият редеше монотонно думите, предназначени да успокоят душите на близките, но Брин не можеше да откъсне очи от обикновения дървен ковчег. Кати…

Погледна към сивото небе. Дъждовни капки паднаха върху очилата й и ги замъглиха. Така беше по-добре. Не искаше да гледа как завинаги ще сложат сестра й в земята. Беше й толкова мъчително. Толкова безнадеждно. Толкова безвъзвратно. Чувстваше се безкрайно отчаяна. Защо Кати го бе направила? Тя беше избрала мястото и времето, за да се самоубие. Но колко ли измъчен и отчаян трябва да е някой, без искрица надежда, за да иска сам да се откаже от живота? Брин не знаеше какво е накарало сестра й да направи фаталната крачка. Но вярваше, че Кинестън Джърмейн е мъжът, който беше тласнал Кати към самоубийство. Ако не беше той, ако не им беше отнел всичко скъпо и близко, Кати щеше още да е жива. Всъщност той бе истинският убиец на сестра й… Дори сега виждаше лицето му. Висок, красив, богат… И толкова желан. Копеле! Господи, колко го мразеше!

Дъждът намаля и спря. Викарият затвори Библията и наведе глава. Всички притихнаха. Всички си мислеха за Кати. Освен Брин. Тя си мислеше как да накара Кинестън Джърмейн да страда. Да страда така, както в този миг страдаше баща й. Да страда също както бе страдала Кати, когато беше взела всички онези хапчета.

Не знаеше как ще го принуди да падне на колене, знаеше само, че трябва да го направи.

Или да умре, опитвайки се…