Максин Бари
Огън и лед (4)

Глава 3

Ню Йорк

Съдията се настани зад масивното бюро и Мериън Вентура Прескът нервно се размърда в креслото си. Съдията Бренда К. Фултън погледна първо към нея, а после към Ланс Прескът, но проницателният й поглед ги прецени като безинтересни. Веднага се обърна към адвокатската скамейка. В този момент Мериън едва не прихна в смях. Винаги ставаше така — когато нервите й бяха много опънати, в най-неочакваните мигове я напушваше смях. С нетърпение чакаше да се свърши този фарс.

— Доколкото разбирам, от последната ни среща в тази зала ситуацията не се е променила, така ли е? — дрезгавият глас на Бренда Фултън, с непогрешим акцент от щата Мисисипи, внезапно проряза надвисналата тишина.

— Не, Ваша Чест, не се е променила. — Бърнард Менс, нейният адвокат, пристъпи напред и заговори със сърцераздирателен тон, способен да разчувства и най-коравосърдечните типове. — Мистър Прескът просто отказа да съблюдава клаузите от предварителния брачен договор, който е подписал, преди да сключи брак с моята клиентка.

— Ваша Чест, колегата няма право да оказва недопустимо влияние върху моя клиент… — Адвокатът на Ланс, Ърнест Уент, нисък, суховат на вид особняк, млъкна веднага щом съдията Фултън надигна ръка.

Бренда Фултън се наведе напред и черната й тога прошумоля — това бе единственият звук, който можеше да се чуе в притихналата зала. Стоманеносивите й очи огледаха присъстващите, издавайки леко насмешливата й, но въпреки това безпристрастна оценка. Всички тук прекрасно знаеха коя е Мериън Вентура Прескът — единствената дъщеря на всемогъщия Лесли Вентура, чието богатство надали някой можеше да отгатне. Разполагаща с акции от почти всички компании на корпорацията Вентура, с луксозен мансарден апартамент във Вентура Тауърс — разкошния хотел на баща й, както и с внушително имение в щата Кънектикът, без да се броят кожените манта и бижутата й. Богатството й бе оценявано от светските хроникьори някъде към петдесет милиона. Изглежда достойна за тях — помисли си с лека завист Бренда Фултън, докато мимоходом оглеждаше дребната й, но елегантна фигура, облечена в бял ленен костюм, модел на Живанши. Тъмнозеленото копринено шалче добре хармонираше на бялата й кожа. Лъскавата й смолисточерна коса бе оформена в елегантен кок. Перлените обици само подсилваха ефекта. Тя наистина потвърждаваше митовете за баснословно богатите нюйоркски наследнички. Само очите й не се харесаха на Бренда. Те гледаха втренчено лицето на съдията, тъмнокафяви, изпълнени с любопитство и едва прикрит присмех. Да, очите на хората винаги говорят най-добре за характера, помисли си тя.

Съдията Бренда Фултън се обърна към съпруга, който само след минути щеше да бъде бивш съпруг. Ланс Прескът III, облечен с костюм за хиляда и двеста долара, със скъпа прическа, вратовръзка и златен часовник, изглеждаше съвсем типичен представител на свръхбогатите манхатънски фамилии. Младият елегантен джентълмен бе известен със склонността си към съмнителни финансови операции. Фамилията, от която произхождаше, някога е била сред най-заможните и няколко поколения от нея са били причислявани към елита на обществото. Връхната точка във възхода на фамилията датира около началото на века. Голямата депресия от 1929 година лишава Прескът почти от всичко. Останал бе само бляскавият произход и високият обществен статус. Въпреки това, членовете на фамилията продължавали да живеят така, сякаш още са част от каймака на обществото. И донякъде успяваха — доказателство за успеха им беше последният Прескът, застанал сега пред съдията Бренда Фултън. Мъжете, а също и жените от тази фамилия, винаги съумяваха да сключват много изгодни бракове.

— Надявам се, мистър Уент, че ще ми представите съответните документи и доказателства за своето твърдение.

Съдията Фултън отново прелисти папката пред себе си. Леко пресипналият й глас с нищо не издаваше намеренията й.

— О, да, ето документа, който търсех. В него се споменава, че „… върху мистър Прескът е бил оказван злонамерен и предумишлен натиск от страна на неговия тъст…“.

Бренда Фултън хвърли кос поглед към адвоката на Ланс Прескът III, който побърза да измъкне нова папка с документи от престижната си чанта от крокодилска кожа. Мериън Прескът и нейният защитник нервно се спогледаха, но само след миг Бърнард Менс скептично поклати глава и се подсмихна презрително.

— Притежавам нужното доказателство, Ваша Чест. — Уент й подаде документа с добре заучен елегантен жест. — Както сама ще се уверите, Ваша Чест, мистър Вентура на практика е заплашвал…

— Мога сама да го прочета, мистър Уент — сряза го Бренда Фултън.

Адвокатът Уент благоразумно предпочете веднага да се върне на мястото си.

Ланс Прескът остана прав, с изпънат гръб, без да отделя втренчения си поглед от съдийската маса. Излъчваше предразполагаща непринуденост. С цялото си поведение се стремеше да олицетворява идеалния съпруг, джентълмен до мозъка на костите си. С удоволствие носеше ореола на прославената фамилия, докато онези от рода Вентура не бяха нищо повече от случайно попаднали в изисканото общество недодялани новобогаташи. И бяха проникнали там единствено благодарение на него, Ланс Прескът III. Заради него сватбеното тържество, което сроди и двете фамилии, беше отразено подробно на цяла страница в „Ню Йорк Таймс“.

— Този документ изглежда съвсем редовен договор за съвместна дейност, мистър Уент. — Резкият тон на Бренда Фултън върна Мериън към действителността. — Не виждам причина да не бъде признат, но не разбирам каква връзка има с иска за издръжка?

— Но… Ваша Чест, Лесли Вентура наистина е изнудил моя клиент да подпише предварителния брачен договор. И той не е имал друг изход, защото ако не беше го сторил, сега нямаше да бъде вицепрезидент на фармацевтичната компания „Вентура“.

Бренда Фултън свали очилата си и погледна адвоката в очите.

— Вашият клиент, мистър Уент, с нищо не е бил задължен да подписва подобен документ… — безпристрастно отбеляза тя, — направил го е по собствено желание. А след като му е бил обещан толкова висок пост и съответното високо възнаграждение, не е чудно, че той се е съгласил да положи подписа си под горецитирания предварителен брачен договор. Мистър Менс, вашата клиентка действително ли е съгласна да изпълни всички клаузи, посочени в това споразумение?

— Да, Ваша Чест — веднага потвърди Бърнард Менс. — Нося копие от банков ордер за петстотин хиляди долара. — Той измъкна документа от чантата си и го постави на съдийската маса. — Моля, Ваша Чест, да обърнете внимание на подписа на моята клиентка за отказ от право на собственост върху автомобила „Ферари“, както и на факта, че мисис Прескът прехвърля на Ланс Прескът правата на собственост за вилата в град Стоув, щата Върмонт.

Съдията взе документите, прегледа ги внимателно, а после ги подаде на адвокатката на Прескът Ърнест Уент, който ги пое с нескрита подозрителност, като че ли бяха напоени с отрова.

Бренда Фултън отново се обърна към Ланс и Мериън Прескът. И двамата бяха пребледнели и неспокойни, но по различни причини.

— Тъй като няма изгледи двете страни да стигнат до взаимно приемливо споразумение, базиращо се на двустранен компромис, аз удовлетворявам молбата за развод. Що се касае до юридическите последствия, които следват от въпросното предбрачно споразумение, потвърждавам иска на мисис Мериън Маргарет Вентура Прескът за валиден. Остават в сила всички клаузи от гореспоменатия предварителен брачен договор. Гарантирам с подписа си, че всички съдебни процедури са изпълнение при стриктно спазване на юрисдикцията на щата Ню Йорк. Обявявам, че от този миг вие сте разведени.

Мериън се вцепени. Съвзе се едва когато Бърнард Менс, нейният адвокат, леко я докосна по ръката над лакътя и й намигна предпазливо. Още не можеше да повярва, че бе настъпил краят на многогодишния кошмар. Изправи се колебливо, леко залитна, преди да пристъпи към масивната зелена врата. Едва извън залата, в хладното мраморно фоайе, дълбоко си пое дъх.

— Е, мис Вентура, как се чувствате сега като свободна жена? Евтино се отървахме, нали? — запита я Бърнард.

Добрият фамилен адвокат никога не забравяше, че задълженията му към клиентите не приключваха с изслушването на съдийското решение. Налагаше се, при това доста често, да им помага да се съвземат и да осъзнаят внезапната промяна в живота си.

— Евтино, само що се отнася до парите — мрачно уточни тя. — Само аз си знам колко нерви съм похабила през цялото това време. Никак не е евтино.

За миг си припомни униженията, които й се наложи да изтърпи заради несекващите изневери на Ланс. Колко пъти бе плакала, когато с пренебрежението си я бе карал да се чувства непривлекателна и нежелана. Припомни си и хапливите подмятания, които чуваше почти на всяко парти, как Ланс харчел с щедра ръка милионите на фамилията Вентура, при това почти винаги не в компанията на съпругата си. Не можеше да забрави и разочарованието, изписано върху лицето на баща си, когато му призна, че повече не може да издържа и е решила да поиска развод. Да, наложи се доста дълго да се измъква от тази яма, в която сама се беше насадила. Но най-после беше свободна.

— Вашият бивш съпруг изглежда няма намерение да се отказва от борбата — отбеляза Бърнард Менс.

Но кой би се учудил, познавайки Ланс Прескът? Петстотинте хиляди долара и супермодерното „Ферари“ нямаше да задоволят за дълго претенциите му. Особено след като майка му щеше да поиска своя дял от парите, в което адвокатът Менс не се съмняваше. Мойра Прескът бе положила много усилия, за да стане синът й съпруг на „принцесата“ от фамилията Вентура, затова вероятно нямаше да му прости огорчението си от провала му.

— Струва ми се, че мистър Прескът трудно ще се примири с днешното поражение — повтори Бърнард Менс, предполагайки, че доверителката му не го е чула.

Мериън не можа да сдържи смеха си. Е, вече никой не можеше да му помогне. Най-малкото тя имаше желание да му съчувства. Ланс, въпреки ангелския си лик, притежаваше дяволски непоносим характер, който тя, за съжаление, бе принудена добре да опознае. Но нали вече всичко свърши. И то благодарение на баща й, пред когото Ланс никога не се осмеляваше да повиши тон.

— Никой не може да се сравнява с баща ми — тихо промълви тя, а адвокатът благоразумно предпочете да не коментира.

Мериън се обърна леко назад и зърна Ланс, който тъкмо излизаше от кабинета на съдия Бренда Фултън, придружен от адвоката си.

За миг погледите им се срещнаха. Тя изтръпна и веднага извърна глава.

— Хайде, Бърнард, по-скоро да се махаме оттук. Искам да те поканя на обед. Ти се справи отлично — добави тя.

— С най-голямо удоволствие, мис Вентура — кимна Бърнард.

Този път опитният адвокат бе напълно искрен.

Ланс ги проследи с мрачен поглед. Зелените му очи се присвиха, зениците му светнаха с омраза. Напомняше на отровна змия, застинала в очакване на скок. Успя бързо да се съвземе. Ърнест Уент раздруса ръката му и Ланс веднага се усмихна небрежно. Никой не биваше да заподозре, че този модно облечен млад джентълмен, с фин костюм и безупречна прическа се измъчва от дълбоко спотаена ненавист. Толкова силна, че органически не можеше да понася дори отдалечаващата се дребна женска фигура. Мериън с бързи крачки напускаше сградата на съда.

„Кучка. Кучка. Проклета кучка!“ — изруга наум Ланс Прескът.

 

 

Мериън изчака Бърнард да потегли с колата си, обърна се и кимна на портиера пред входа на „Вентура Тауърс“.

— Здравей, Чивърс — подразни го тя и му дари една слънчева усмивка.

— Здравейте, мисис Прескът.

— Моля те, Чивърс, запомни добре: от днес отново съм мис Вентура — нареди му тя и влезе във фоайето, откъдето взе специалния асансьор, който обслужваше само нейния мансарден апартамент, заемащ почти половината от последния етаж на високата сграда.

Още щом влезе, Мериън захвърли бялото си палто върху най-близкия фотьойл и въздъхна с облекчение. Дългите тъмнозелени завеси очертаваха прозорците, през които се разстилаше великолепна гледка към Манхатън. По стените на хола й, ценителите биха разпознали оригинални платна от Салвадор Дали, Анди Уорхол и, разбира се, от Кийт Вентура. Очевидно напоследък сред цветарите са на мода оранжевите тигрови лилии, защото всички вази бяха препълнени само с тях. Младата жена смъкна елегантните обувки и веднага се запъти към банята. Напълни ваната с пяна с аромат на фрезия и в следващия половин час не излезе от нея.

Бавно, много бавно започна да идва на себе си. Едва сега истински осъзна, че завинаги се е отървала от Ланс и от жалката имитация на брачен живот. Това бе толкова хубава новина! Надигна се във ваната, малките й гърди с розови зърна се показаха изпод пяната, а тя се опита да си припомни какво бе изпитвала в деня на сватбата си с Ланс. Тогава бе само на осемнадесет, а това все пак беше някакво извинение, че не бе преценила жениха. Пък и нямаше никакъв опит с мъжете. Защото никой не смееше да припари до любимата щерка на Лесли Вентура. Пазеха я за кандидати от престижни родове, за някой като Ланс Прескът, чието родословие можеше да бъде проследено чак до първите заселници на Америка, пристигнали на борда на прочутия кораб „Мейфлауър“ в началото на седемнадесети век. Но дори на тези привилегировани господа се позволяваше да се доближават до „принцесата от рода Вентура“ (както я наричаха светските хроникьори) само по време на някой благотворителен бал. Затова именно, тя нямаше абсолютно никакъв опит в преценките си за мъжете. Чудно ли бе, че Ланс успя да й завърти главата? В цял Манхатън нямаше по-изискан кавалер от него.

Тя излезе от ваната, загърна се в пухкавата хавлия и застана пред високото огледало. В него се отразяваше приятна фигура, висока над метър и шестдесет. Беше двадесет и четири годишна жена, с дълбоки тъмни очи и блестяща черна коса, която се спускаше на фини къдрици по слабите й рамене.

„Признай си го, Мериън! — каза си тя. — Ти си само принцесата на рода Вентура. Не си направила нищо, за да заслужиш огромното си богатство, абсолютно нищо.“ През целия си живот не бе работила нито един час. Единствените й задължения бяха свързани с организиране или участия в благотворителни коктейли и приеми.

Обърна се рязко с гръб към огледалото. Приближи се до вградения гардероб, който заемаше цялата стена и изтегли плъзгащата се врата. Измъкна една пола в бледопрасковен оттенък, модел на Емануел, после избра към нея кремава блуза, чиято кройка не бе хит на модата. Облече се без да бърза и среса косата си. Още не се чувстваше отпочинала, макар че разводът вече беше зад гърба й. Мериън знаеше, че ще й трябва още доста време, докато се възстанови напълно. Но сега все още беше прекалено изтощена, за да посрещне каквото и да е ново предизвикателство. Приближи се до огромното легло, английска изработка, принадлежало (според твърденията на колекционерите) на императрица Жозефина, любимата първа съпруга на Наполеон I, и зарови лице в гладките сатенени възглавници. Днес бе най-мъчителният ден в живота й. Но всичко вече свърши, слава богу!

След пет минути я сепна телефонът. Натрапчивото, рязко звънене безмилостно я изтръгна от сладкия й унес.

— Кой е? — кисело запита тя.

— Мериън, ти ли си? Добре, че те улучих. — Тя веднага разпозна леко провлачената интонация на Керъл Балинджър, последната компаньонка на баща й — приятна жена на средна възраст, чийто единствен син се състезаваше за място в Сената. Толкова бе необичайно тя да звъни на този телефон, че сърцето на Мериън се сви в неясно предчувствие.

— Нещо с татко ли? — Въпросът се изплъзна от устната й неочаквано и за самата нея. Изрече го прекалено тихо, явно Керъл нищо не бе чула, тъй като продължи с нескривана тревога в гласа.

— Слушай ме внимателно, Мериън. Стана нещо ужасно… много съм изплашена. Кийт беше… беше съвсем добре до вчера… но снощи е прекалил с някакъв наркотик. Сега сме в интензивното отделение… Знаеш ли пътя до болницата „Манхатън“? Мисля, че е по-добре веднага да дойдеш, скъпа. Баща ти е много разстроен.

— О, не… — отчаяно прошепна младата жена. — Веднага… веднага тръгвам!

За щастие около „Вентура Тауърс“ винаги чакаха празни таксита и след броени минути тя вече пътуваше към болницата. Седнала на задната седалка, тя нервно хапеше устни, без да обръща внимание на студения мартенски въздух, нахлуващ през смъкнатото стъкло. Едва не се задушаваше от притеснение, затова помоли шофьора напълно да отвори прозореца. Отдавна знаеше, че Кийт пуши трева, но не очакваше да прекали със свръхдоза. Затвори очи и си спомни последната среща с единствения си брат. Беше в неговото ателие в долен Ийст Сайд. Той бе наел тази мансарда въпреки неодобрението на баща им. Тогава Кийт седеше край масата заедно с неколцина приятели, художници-модернисти, които не спираха да й досаждат с неразбираеми щуротии за новата пънк вълна в неоимпресионизма. Брат й пиеше направо от бутилката с евтино червено вино, а джинсите му бяха изпоцапани с маслени бои от всички цветове на дъгата. Тя знаеше, че Кийт ненавиждаше да се занимава със сделки и акции и когато по изричното настояване на баща им бе работил в офиса на компанията, предпочиташе да скицира лицата на секретарките, вместо да се съсредоточи върху последните бюлетини от фондовата борса. Може би именно тази негова неудовлетвореност го беше подтикнала към твърдите наркотици? Сърцето й се сви болезнено. Кой можеше да предполага, че ще се стигне дотам? Мериън погледна разсеяно през прозореца и тръсна глава. Догадките едва ли ще помогнат. Само баща им може да му помогне да стъпи на краката си. Има толкова модерни клиники, като онази на Бети Форд, в която напоследък правели истински чудеса.

Мериън плати на шофьора и се втурна към гишетата в партера на огромната болница. Измъчваше я парещото чувство за вина. Кийт винаги бе разчитал на нея, защото единствено тя от многобройното им семейство го разбираше. Фамилия Вентура наброяваше безброй братовчеди, чичовци и племенници, които до един работеха в централния офис и се гордееха с привилегированото си положение, но не спираха да завиждат на Кийт, бъдещият наследник на финансовата империя „Вентура Индъстрийз“.

— Ох, Кийт, какво си сторил, Кийт… — прошепна тя, но в следващия миг устните й се стегнаха, раменете й се вцепениха, щом видя, че от отворената кабина на един от асансьорите уплашена й махна с ръка Керъл Балинджър.

— Той е на петия етаж — извика й Керъл.

— Но… но там е интензивното! — изстена Мериън, пребледня и се затича към вратата.

Когато се озова в коридора на петия етаж, ослепително бял и неприятно миришещ на някакви дезинфектанти, очите й се разшириха от ужас — през двете стени, изцяло остъклени, се виждаха онези отвратителни машинарии, с помощта на които лекарите опитваха да помогнат на умиращите в последните им мигове. Подсъзнателно тя схвана, че всичко е много по-сериозно и по-тревожно, отколкото си го бе представяла в таксито на път за болницата. Керъл я изгледа изпитателно докато прекосяваха коридора. Завиха зад първия ъгъл и спряха. Сцената, която се разкри пред очите им беше като мрачен кадър от филм на ужасите.

Вратата на стаята зееше широко отворена. Лесли Вентура, облегнат на стената, хлипаше безпомощно, без да се опитва дори да изтрие сълзите, стичащи се по посивялото му лице. Броени минути преди това той бе един стегнат, мускулест мъж, способен да помести канара. Такъв го знаеха всички. Едрата му глава, с все още черна коса, сивееща само по краищата, мургавият му тен и властните му маниери обикновено заблуждаваха непознатите, когато се опитваха да отгатнат възрастта му. Но сега внезапно се бе състарил. Изглеждаше сломен, променен до неузнаваемост. Мериън се изплаши за баща си. Никога не го беше виждала така безпомощен. До него пристъпваше нервно Морис Джормън, семейният лекар на фамилията Вентура от тридесет години насам.

— О, боже, Лес… така съжалявам… безкрайно съжалявам. Но вече нищо не може да се направи. Дозата, която е поел… дори да бяхме пристигнали час-два по-рано, пак нямаше да…

Мериън усети как подът се олюлява под нозете й. Залитна, опря се о стената, изохка от внезапната силна болка. Нима Кийт… Кийт е мъртъв. Завинаги ги бе напуснал.

Керъл веднага й подаде стол, защото се олюляваше и коленете й се подгъваха.

— Поне не е страдал, Лес. — Гласът на Морис достигна като през мъгла до съзнанието й.

Мериън се залови за тази мисъл като удавник за сламка: Кийт не понасяше болката, мразеше всяко страдание.

— Загубих сина си, единственият! — изохка Лесли Вентура.

Стонът му бе ужасяващ и накара Мериън, Керъл и сестрата да подскочат от уплаха. Само д-р Морис не реагира. Той отлично знаеше, че Кийт бе наясно с въздействието на различните наркотици и едва ли би допуснал по невнимание инжектирането на смъртоносната доза.

— Какво ще правя сега, когато него го няма? — отчаяно извика Лесли. Лицето му се сгърчи от болка.

— Нали имаш Мериън — опита се да го утеши д-р Морис Джормън и го стисна за рамото.

Лесли Вентура отново изпъшка, но после се спря и в следващия миг изненадващо се разсмя:

— Та Мериън не ми е син — ядовито просъска той и отблъсна ръката на лекаря. — Тя не е моя наследница! По дяволите, тъкмо днес се разведе, без дори да ми е родила внук!

— Не се чуваш какво приказваш! — извика му Морис. — Говориш така, защото си в шок. — Той задърпа стария си пациент към вратата, после го поведе по коридора, далеч от двете жени, които стояха вцепенени.

Керъл се извърна към Мериън. Когато срещна ужасения й поглед, Керъл осъзна колко бе наранил Лесли единствената си дъщеря.

— Ох, мила… — трескаво зашепна тя, но очите на Мериън не можеха да се отлепят от зейналата врата, през която видя как сестрата забули с белия чаршаф лицето на Кийт.

Отметна отчаяно глава. Какъв ужас. Господи, какъв ужас!

Мериън се обърна и побягна по коридора.

Керъл дълго стоя сама в притихналия коридор, молейки се Лесли Вентура да не изгуби в един ден сина и дъщеря си.