Максин Бари
Огън и лед (28)

Глава 27

Бриони отвори вратата и светна лампата.

— Е, това е моят дом. Поне за момента.

Кинестън се огледа. Никъде по полиците не се виждаха фотографии, нито каквито и да е дреболии със сантиментална стойност.

— Какво предпочиташ — кафе, топъл шоколад или нещо по-силно? — попита тя, докато сваляше дългото си синьо палто.

Очите му не можеха да се откъснат от нея. Златистата й рокля меко проблясваше на светлината. Деколтето отпред беше дълбоко изрязано и разкриваше горната част на млечнобелите й заоблени гърди. Косата й падаше върху голите рамене подобно на водопад от коприна. Сочните й устни бяха подчертани с червило в нежен розов цвят и сякаш подканяха за целувка. А тези невероятни тигрови очи… Осъзна, че тя очаква отговора му и смутено се изкашля.

— Бих искал чаша кафе, ако не те затруднявам твърде много.

— Щом е за теб, нищо не може да ме затрудни — измърка тя и се запъти към кухнята.

Кинестън мрачно се усмихна. През цялата вечер беше флиртувала с него — леко докосваше ръката му, гледаше го влюбено на светлината на свещите. Щеше да му бъде забавно, ако държанието й не му въздействаше толкова възбуждащо. Тя нямаше опит като съблазнителка и това я правеше безпомощна, но той определено искаше да бъде съблазнен! Прокле тихо и отново се огледа. Стаята беше безлична и не издаваше нищо от истинската личност на Бриони Роуз Уитъкър. А той вече имаше чувството, че я познава така добре, както познаваше собствената си душа.

— Една бучка захар и мляко. Добре ли е?

Младият мъж се извърна и пое чашата, която тя му подаде.

— Хмм… много е вкусно — промърмори той и многозначително я изгледа.

Щом тя искаше да бъде съблазнена, защо да не я улесни поне малко? Той се взря в очите й. Въздухът между тях сякаш внезапно се наелектризира. Тя пристъпи към него, устните й бяха леко полуотворени… и в този миг телефонът иззвъня.

Бриони стреснато подскочи.

— По-добре да го вдигна — извини се тя.

Помисли си, че може би се обаждат от екологичното дружество, на които бе позвънила преди няколко часа. Но не бяха те.

— Ало? Бриони Роуз?

Моментално позна гласа. Този топъл и близък глас, който винаги се радваше да чуе. Лицето й омекна и Кинестън, който се канеше да се извърне, се втренчи в нея.

— Ейдриън? Как разбра къде съм?

— Не беше трудно да се досетя какво си намислила. — Гласът на братовчед й звучеше с нежен упрек и тя виновно се изчерви.

— Знам. Съжалявам. Заминах, без да ти кажа довиждане, но си помислих, че бележката, която ти оставих ще те успокои и няма да се тревожиш за мен.

— Не ме успокои. При първа възможност заминах за Ню Йорк. Обаждам се, за да ти кажа, че утре ще бъда в Стоув.

— О, но това е прекрасно! Кажи ми кога пристига влакът ти, за да те посрещна на гарата. Толкова много ми липсваше — меко добави младата жена.

— Ти също ми липсваше. Бриони, ще доведа още някой с мен. Една жена… която се надявам да се съгласи да се омъжи за мен, когато събера сили да я помоля.

— Да се омъжи за теб? — смаяно повтори Бриони и се отпусна в близкото кресло.

Кинестън, който стоеше на няколко крачки зад нея, се вцепени, а чашата в ръката му затрепери.

— Да. Аз… аз наистина я обичам, Бриони Роуз — продължи Ейдриън. Гласът му звучеше странно напрегнат. Тя се намръщи, инстинктивно почувствала, че братовчед й е силно разтревожен. — Има и още нещо. Исках да ти го кажа, когато се видим, но възникна един проблем и се страхувам, че не разполагам с време. — Напрежението в гласа му се усили. — Кажи ми, Лесли Вентура направи ли ти предложение за покупка на фермата, която си купила?

— Откъде знаеш? — ахна Бриони. — Да, направи ми. Исках да изчакам…

„И да накарам Кинестън Джърмейн да страда“, думите едва не се изплъзнаха от устните й, но се сети, че Кин е още в стаята и замълча. Погледна го и цялото й тяло се вледени като видя изражението на очите му. Приличаха на две смъртоносни сребърни остриета. Бриони примигна и бързо се извърна.

— Добре. — По линията долетя облекчената въздишка на братовчед й. — Бриони, бих искал да не избързваш с продажбата, докато пристигнем двамата с Мериън. Мериън Вентура — добави и гласът му стана ласкав, когато произнесе името й.

Бриони веднага разбра, че Ейдриън е влюбен.

— О, Ейдриън. — В тона й се бореха различни чувства — радост, щастие, гняв и страх.

— Знам, че трябва всичко да ти обясня — от начало до край. Нещата са много сложни и объркани и… имам нужда от помощта ти. Не е честно, защото аз трябва да съм този, който да ти помага. Повярвай ми, че тъкмо заради това дойдох в Америка и е причината, за да постъпя на работа във „Вентура Индъстрийз“. Обаче нещата… излязоха от контрол. Можеш ли да разбереш?

Бриони погледна към Кинестън. Той се взираше през прозореца, но лицето му бе изопнато от напрежение. Беше невероятно красив, макар и едва да сдържаше гнева си. Бриони усети как зърната на гърдите й се втвърдяват под сатена на роклята, а коленете й омекват като желе. Тя кимна.

— О, да, Ейдриън, разбирам.

Чу го как въздъхна от облекчение.

— Тогава ще почакаш докато дойдем, нали?

— Разбира се, че ще чакам — нежно отвърна Бриони.

— Обичам те, Брин Уитъкър — каза Ейдриън.

— И аз те обичам — нежно прошепна тя, но достатъчно високо, за да я чуе Кинестън. — Довиждане, ще се видим утре. — Затвори слушалката.

Кинестън се взираше в кафето си. Мисълта, че друг мъж ще се люби с нея, гласът й, който нежно шептеше: „Аз те обичам“, го караше в момента да мисли за убийство. Нейното. Бавно се изправи. Бриони видя как връзка с ключове падна от джоба на панталона му и тупна върху креслото.

— Загуби си…

— Кой се обади? — Гласът му изплющя като камшик.

Бриони усети яростта, която се излъчваше от него и това я изпълни с невероятна радост. Той ревнуваше!

— О, някого, когото познавам от Англия — нехайно сви рамене младата жена.

— Любовник ли ти е? — безцеремонно попита Кинестън и тя смаяно го изгледа.

— Това не е твоя работа!

Устните му се изкривиха в злобна усмивка.

— Така ли? Аз пък си помислих, че е. Обаче щом ти казваш обратното, излиза, че грешно съм разбрал сигналите. В такъв случай ти пожелавам лека нощ, или по-скоро сбогом. — Гласът му беше вледенен. Извърна се и се запъти към вратата.

Бриони в миг осъзна, че отмъщението й си отива заедно с него.

— Не, почакай. — Спусна се да го настигне.

Кинестън спря. Знаеше, че тя няма лесно да се откаже от омразата си.

— Искам да те убия за това, което ми причини — скръцна със зъби той и рязко се протегна към нея.

Тя едва успя да поеме дъх и топлите му устни се впиха в нейните. Бриони простена. Ръцете му я прегърнаха. Пръстите му се плъзнаха по голите й рамене и гладкия гръб, изпращайки приятни тръпки по цялото й тяло. Гърдите й се напрегнаха от желание и тя почувства как между краката й се разля гореща вълна.

Кинестън бавно отдръпна устните си от нейните.

— Любовникът ли ти се обади, Бриони Роуз?

Бриони поклати глава. Този път дори не си помисли да го накара да се измъчва от ревност.

— Не. Не.

Той й повярва. Не можеше да обясни защо, просто знаеше, че тя говори истината. Облекчението накара очите му да заискрят от радост. Наведе глава и отново устните им се сляха. Този път ръката му обхвана едната й гърда и палецът му нежно разтърка набъбналото зърно. Бриони изохка и се притисна по-силно към него. Веднага забрави за телефонното обаждане на Ейдриън. Томахавката на омразата беше заровена, а отмъщението беше отложено. Съществуваха само устните му, които изпиваха нейните, и ръцете му, галещи тялото й.

Кинестън се отдръпна леко от нея. Главата му беше удивително прояснена. Сякаш след опиянение някой беше лиснал ведро студена вода отгоре му. Обичаше я. Обичаше я с цялото си сърце, а тя искаше да изтръгне сърцето му и да го положи като трофей върху сребърен поднос. Отстъпи крачка назад и присви очи. Трябваше да помисли. Искаше да се измъкне от нейното опасно и едновременно толкова мамещо и желано присъствие и да помисли.

— Лека нощ, Бриони Роуз — нежно рече той. — Утре ще се видим.

Обърна се и излезе. Младата жена остана втренчена за миг в затворената врата, сетне се извърна и видя ключовете му, които още лежаха върху креслото. Беше забравила за тях. В глава й прозвуча студеният му и спокоен глас, който отново бе започнала да мрази. Тя бързо измъкна ключа с надпис „Кабинет в хотела“, отвори вратата и се втурна след Кинестън.

— Благодаря — рече той и пое връзката ключове. — По-добре се прибирай. Тази нощ всичко ще замръзне — сухо добави.

Тя кимна и влезе вътре, подобно на послушна марионетка, дърпана от невидими конци. Бавно взе ключа. Беше решила да претърси кабинета му. Трябваше да се опита да намери някакво доказателство, което да използва против него. Онези от Екологичното дружество на щата Върмонт сигурно щяха да й помогнат. Когато тази сутрин им се обади, те проявиха голям интерес. Ако успее да намери някакво доказателство, че компанията „Джърмейн“ вреди на околната среда, ще има с какво да го атакува. Повдигна ключа и го притисна до устните си, там, където преди малко бяха неговите. Ключът беше студен. Бриони се облегна на дървената врата, а по лицето й бавно се стичаха сълзи.

 

 

Ванеса Джърмейн слезе от влака и тръсна сака си върху перона на гарата. Беше високо момиче, около двадесетгодишно, с дълга руса коса и сини очи.

— Струвате ми се измръзнала, госпожице. Имате ли нужда от кола?

Акцентът беше силен и Ванеса рязко се извърна. Една кола беше спряла до тротоара, а мъжът, подал глава през спуснатото стъкло, бе най-красивият, когото някога бе виждала — рус, със силна квадратна челюст и сини очи.

— Благодаря ви, не — предпазливо отвърна девойката.

Непознатият сухо се усмихна.

— Разбирам. Може би пак ще се срещнем, госпожице — каза Клаус и погледът му се плъзна по тялото й. — Аз съм ски инструктор и винаги можете да ме потърсите. Казвам се Клаус, германец съм и всички ме познават — добави той, весело й махна с ръка и потегли.

Ванеса също му махна, като си обеща, че непременно ще го потърси. Коледната ваканция се очертаваше доста интересна.

 

 

В първия ден на декември, в шест и половина сутринта Бриони влезе в кабинета на Кинестън и внимателно започна да го претърсва. Приближи до кантонерката с документи, но видя, че е заключена. Отиде до бюрото, за да потърси ключ.

— По дяволите, къде ли може да е?

— Кое?

Подигравателният глас, който чу зад себе си, я накара да подскочи. В следващия миг стаята се обля в светлина и Бриони се намери лице в лице с Кинестън. Мислите й отчаяно се блъскаха, опитвайки се да намери някакво подходящо оправдание за присъствието си в кабинета му.

— Какво правиш тук толкова рано? — бе единственото, което успя да отрони. Той внимателно затвори вратата. — Откъде разбра, че съм тук? — Гласът й трепереше.

Младият мъж студено се усмихна.

— Когато ми върна ключовете и един липсваше, си направих някои заключения.

Бриони пое дълбоко въздух.

— Предполагам, че се питаш какво търся тук, нали? — Отчаяно се опитваше да спечели малко време, за да измисли някакво извинение.

Ала Кинестън отново я изненада.

— Не. Отлично знам какво правиш тук. — Извади една папка от бюрото си и се отпусна в креслото си. Бе прекарал дълга и трудна нощ. — Търсиш някаква улика, нещо… може би незаконно, скандално. Нещо, което да подхвърлиш на пресата, нали?

Бриони го гледаше изумена.

— Откъде знаеш?

— О, Бриони Роуз — усмихна се Кинестън. — Или може би по-точно ще бъде, ако кажа Брин Уитъкър. — Млъкна и видя как лицето й внезапно пребледня. — О, да, знам коя си.

— От кога? — задавено прошепна младата жена.

— От първия миг, в който видях очите ти.

Бриони пребледня още повече.

— Толкова бързо си разбрал? — ужасено попита тя.

— Да, толкова бързо — кимна той.

— Значи през цялото време…

— Да. През цялото време знаех, че ме обвиняваш за загубата на Равенхайт — тихо започна той, — но ако видиш какво съм направил с мястото…

— Не е само заради Равенхайт — бързо го прекъсна Брин. Не й хареса, че сърцето й веднага трепна, изпълнено с предателска надежда. Толкова много й се искаше да му повярва. — Баща ми… — промълви тя, като призова на помощ цялата насъбрана болка и горчивина.

— Знам за баща ти. — Думите му окончателно я смаяха.

Той побутна към нея папката, лежаща върху бюрото.

Бриони се втренчи в нея, сякаш виждаше навита на кълбо кобра.

— Какво е това?

— Прочети го. Или се страхуваш? — меко добави Кин.

Младата жена гневно грабна папката. Зачете документите. Всичко беше вътре: бавното разорение на Равенхайт, което нямаше нищо общо с компанията „Джърмейн“. И най-ужасяващото — медицинско заключение, от което разбираше за безмилостното и смъртоносно развитие на болестта на Джон Уитъкър. Той беше страдал дълги години от болно сърце. Усети лицето си влажно и осъзна, че плаче. Мълчаливо затвори папката. Топлите му ръце обгърнаха раменете й и Бриони зарови лице върху гърдите му.

— Той никога не ми е казвал — проплака тя с глас, задавен от болка и вина. — Ако знаех, щях да го накарам да напусне Равенхайт.

— Знам. Сигурен съм, че щеше. — Кин нежно целуна пламтящото й чело. — Не е твоя вината, Бриони, повярвай ми. Но аз трябваше да те накарам да разбереш. И ако за нас двамата има някакво бъдеще, трябва да си изясним нещата от самото начало. Аз те обичам, Бриони Роуз Уитъкър — каза той и погледна в разширените й от изненада красиви тигрови очи.

— Но Кати… — промълви младата жена и млъкна.

Той може и да не беше виновен за загубата на Равенхайт и за смъртта на баща й, но Кати… Кати беше нещастна и се нуждаеше от дом, а този мъж й го беше отнел. Затова сестра й беше мъртва…

Кинестън въздъхна, притисна я по-силно до гърдите си и затвори очи. Беше толкова хубаво просто да я държи в прегръдките си и да не мисли за коварните й планове, за отмъщението й, нито пък за собствената си стратегия. През изминалата безсънна нощ реши, че любовта, независимо колко неочаквана и сложна може да бъде, е толкова рядко и нежно цвете, че си заслужава да му се даде шанс да оцелее и да се развие. Освен това, беше убеден, че трябва да спаси любимата си от самата нея, преди омразата и жаждата за мъст да я унищожат напълно.

Бриони бавно избърса сълзите си и неуверено попита:

— Ти ме обичаш? Наистина ли?

Той се усмихна и кимна.

— Да, аз наистина те обичам.

Тя затвори очи. Беше толкова уморена, толкова шокирана, че в този миг не можеше да мисли правилно. Той я обичаше. Но какво значение имаше това? Нима тя щеше да позволи да има някакво значение? Трябваше само да си спомни обещанието, което даде на гроба на Кати. Но той я обичаше! Болката, която прониза сърцето й, я накара да потрепери.

— Всичко ще бъде наред, Бриони Роуз — нежно прошепна младият мъж. — Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

Бриони нещастно кимна. Да, тя повярва на обещанието му, защото винаги вярваше на обещанията. Самата тя бе дала свят обет, когато спускаха ковчега с Кати в студената земя. А обещанията трябва да се спазват. Без значение какво може да ни струват.