Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (9)

9

В Ню Рошел Майката дни наред мислеше за брат си. Беше се обадил веднъж-дваж по телефона от Ню Йорк, но не беше казал нито защо е заминал, нито къде се е настанил, нито кога ще се върне. Смотолеви нещо. Никак не беше разговорлив. Тя му се ядоса ужасно. Той не отвърна на гнева й. След неговите обаждания тя се реши на крайна стъпка — влезе в стаята му и я огледа. Както винаги, беше разтребена. Върху масата стоеше машинката му за наплитане с корда на тенис ракети. Веслата му бяха подпрени на стената. Той сам се грижеше за стаята си и дори сега, в негово отсъствие, вътре не можеше да се открие ни една прашинка. Четките му за коса бяха подредени на масата. Обувалката от слонова кост. Малка мида с форма на напръстник, с няколко песъчинки, полепнали по нея. Преди не я беше виждала. Снимка от списание, закачена на стената, рисунка от Чарлз Дайна Гибсън на оная жена, Ивлин Незбит. Не беше взел със себе си никакъв багаж — ризите и яките му стояха в чекмеджето на скрина. Тя виновно затвори вратата след себе си. Странен младеж. Никога не завързваше приятелства. Бе самотен, сдържан и малко ленив, нещо, което или не можеше, или не си правеше труд да прикрие. Тя знаеше, че Бащата се дразнеше от мързела му. Въпреки това го бе издигнал на по-висока длъжност.

Тя не можеше да сподели тревогата си с Дядото, който бе създал сина си на преклонна възраст, а сега бе загубил всякакъв усет за живота. Вече прехвърлил деветдесетте, той беше пенсиониран преподавател по гръцки и латински, обучавал поколения наред семинаристи от колежа „Шейди гроув“ в централната част на щата Охайо. Един провинциален класик. Познаваше Джон Браун^[1] още като момче в Хъдзън Каунти в западния резерват и бе готов да повтаря това до двайсет пъти на ден, стига да го оставят. След заминаването на Бащата Майката все по-често си мислеше за старото им жилище в Охайо. Там винаги летата натежаваха от обещания и червенокрили косове се извисяваха от окосените ливади. Къщата беше скромно обзаведена с провинциални мебели. Столове от чамово дърво с високи облегалки. Лъскави подове от широки дъски, приковани с щифтове. Тя истински бе обичала тая къща. Едно време с Малкия брат играеха на пода пред камината. В игрите тя винаги го напътстваше. През зимата впрягаха кобилата Беси в шейната, привързваха звънчета на врата й и се носеха по дебелата снежна покривка на Охайо. Помнеше брат си от времето, когато бе по-малък от нейния син сега. Грижеше се за него. В дъждовните дни играеха на разни тайни игри в уханната топлина на сеновала, при конете, които пръхтяха и цвилеха под тях. В неделните утрини тя слагаше розовата си рокличка и белоснежните си панталонки и отиваше на църква с разтупкано от вълнение сърце. Беше едро дете с високи скули и дръпнати сиви очи. В „Шейди гроув“ бе прекарала целия си живот, освен четирите години в пансиона в Клийвлънд. Винаги бе смятала, че ще се омъжи за някой от семинаристите. Но през последната си година в колежа тя срещна Бащата. Той пътуваше из Средния запад, за да урежда търговски сделки за фабриката си. Посети я на два пъти в „Шейди гроув“ по време на своите пътувания. Когато се омъжи и се премести на изток, тя взе и своя баща със себе си. А по-късно, след като не можа сам да се задоми, Малкият брат се прехвърли при тях в Ню Рошел. И сега, останала сама в своя модерен дом с платнени навеси на изискания Бродвю авеню единствено със своя невръстен син и стар баща, тя се чувстваше изоставена от всички мъже и разгневена на себе си заради мъката, която идеше без предупреждение по всяко време на деня и нощта и я завладяваше напълно. Беше се получило писмо от Републиканския комитет по тържествените церемонии при встъпване в президентски пост, в което се интересуваха дали фирмата би сключила договор за украсата и фойерверките по време на церемониалния парад и бала през идния януари, когато се очакваше мистър Тафт^[2] да замести на президентския пост мистър Рузвелт. Това бе важен момент за техния бизнес, а нито Бащата, нито Малкият брат бяха на мястото си. Майката излезе в градината да се поуспокои. В тоя късен септември цъфтяха едрите, тежко поклащащи се цветя: пламъкът, хризантемата, невенът. Тя се разхождаше покрай лехите до оградата на двора с притиснати към гърдите ръце. От един прозорец на горния етаж момчето я следеше с поглед. То забеляза, че движенията на тялото й се предаваха успоредно на дрехите й. Подгъвът на полата й се полюшваше ту на една, ту на друга страна и докосваше връхчетата на тревичките. Момчето държеше в ръка писмо от баща си, пуснато от Кейп Йорк в Северозападна Гренландия. Пристигнало бе до САЩ с продоволствения кораб „Ерик“, който бе транспортирал до Гренландия трийсет и пет тона китово месо за кучетата на командира Пири. Майката преписа писмото, а оригинала хвърли в боклука, защото й напомняше миризмата на умрял кит. Момчето бе измъкнало обратно писмото и постепенно, благодарение на пръстите му, мазните петна от плика се бяха просмукали във всяка фибра на хартията. Писмото сега бе станало прозрачно.

Момчето видя отгоре как майка му излезе от шарената сянка на кленовете и златистите й коси, които носеше прибрани високо на тила според модата на времето, заблестяха като слънце. Тя спря за миг и се заслуша. Вдигна ръце до ушите си и бавно коленичи край цветната леха. После започна да рови в земята. Момчето изостави прозореца и се спусна надолу. Премина през кухнята и изхвръкна през задната врата. Пред него вече тичаше прислужницата им, ирландка по произход, бършейки ръце в престилката си.

Майката беше изровила нещо. Сега отърсваха пръстта от някакъв вързоп, който лежеше в скута й. Прислужницата изписка и се прекръсти. Момчето се опита да надникне във вързопа, да разбере какво има в него, но клекнали на земята, Майката и прислужницата го почистваха от пръстта и то не можеше да се промъкне помежду им. Лицето на Майката бе страшно пребледняло и изразяваше такова напрежение, че скулите й изглеждаха невероятно уголемени, изведнъж тази пищна красива жена, която то обожаваше, заприлича на съсухрена старица. Когато отръскаха пръстта от вързопа, Момчето видя, че това е бебенце. По затворените му очи и по устата му имаше полепнала пръст. Беше малко и сбръчкано. Чернокожо бебе, повито в памучно одеялце. Майката освободи ръчичките му. То нададе слаб, немощен писък и двете жени изпаднаха в паника. Прислужницата избяга вътре. Момчето тръгна с майка си към къщата, като тичаше успоредно с нея, а малките ръчички на черното бебенце се размахваха във въздуха.

Жените изкъпаха бебето в един леген върху кухненската маса. Беше цялото в кръв, неизмито, току-що родено черно момченце. Прислужницата разгледа пъпната връв и каза, че била прегризана. Повиха го в хавлиени кърпи и Майката изтича в преддверието да се обади за лекар. Момчето внимателно наблюдаваше бебето, да види дали диша. То почти не помръдваше. После мъничките му пръстенца сграбчиха хавлията. Главичката му леко се обърна, като че ли през затворените си очички откри нещо, което искаше да разгледа.

Когато лекарят пристигна със своя форд, въведоха го в кухнята. Той опря слушалката си върху малките костеливи гърдички. Отвори устата му и пъхна пръста си чак до гърлото му. „Ах, тия хора“ — рече той; поклати глава и сви устни, така че мускулите на бузите му се изпънаха. Майката разказа как го е намерила: чула някакъв вик в краката си, сякаш изпод земята, и първо си помислила, че така й се е сторило. „Добре че се спрях“ — каза тя. Докторът поиска топла вода. Извади от чантата си някакъв инструмент. Прислужницата стисна здраво малкото кръстче, което висеше върху гърдите й на верижка. Звънна звънецът на пътната врата и момчето отиде след нея в преддверието. Бе пристигнала полицията. Майката излезе и отново изложи обстоятелствата, при които бе открила бебето. Полицаят попита може ли да ползва телефона, който стоеше на една масичка до входната врата. Свали каската си, хвана телефона, вдигна слушалката до ухото си и зачака да му се обади телефонистката. Намигна на момчето.

След около час откриха негърката в едно мазе на съседната улица. Беше перачка, която работеше из квартала. Докараха я в полицейската линейка пред къщата и Майката й подаде бебето. Когато го пое в ръцете си, жената започна да плаче. Майката се удиви от младостта й. Имаше детинско личице, невинно и красиво, с цвета на шоколад, а косата й бе ниско подстригана и занемарена. Една медицинска сестра се зае с нея. Майката отстъпи на тротоара. „Къде ще я карате?“ — обърна се тя към доктора. „В благотворителната болница — отговори той. — А после срещу нея ще се възбуди обвинение.“ „Обвинение в какво?“ — запита Майката. „Как в какво, в предумишлено убийство, доколкото разбирам.“ „А тя има ли семейство?“ — попита Майката. „Не, госпожо — отвърна полицаят. — Няма, както знаем.“ Докторът спусна периферията на шапката си, отиде до колата и остави чантичката на седалката. Майката пое дълбоко дъх. „Тогава аз ще поема грижата за нея! — каза тя. — Моля, въведете я вътре!“ И въпреки добронамерените съвети на лекаря и протестите на полицията, тя не промени решението си.

И така младата негърка и нейното бебенце бяха настанени в една стая на таванския етаж. Майката проведе множество телефонни разговори. Обади се, че няма да присъства на събранието на своето дружество. Разхождаше се напред-назад из хола. Беше силно развълнувана. Остро усещаше отсъствието на съпруга си и се укоряваше, задето винаги с готовност приемаше пътуванията му. Нямаше начин да сподели с него който и да е от своите проблеми в живота. Вест щеше да получи чак идното лято. Вторачи се в тавана, сякаш искаше да проникне с поглед отвъд него. Черното момиче и нейното бебе внесоха в къщата някакво чувство за нещастие, за хаос и сега това чувство я гнетеше като зараза. Беше изплашена. Отиде към прозореца. Всяка сутрин перачките поемаха нагоре по хълма от трамвайната спирка на Северното авеню и потъваха по къщите. Пътуващи италиански градинари поддържаха тревните площи. Продавачи на сладолед вървяха край скърцащите каруци, а конете, изпъвайки ремъците на хамутите си, се изкачваха по хълма.

Когато тая вечер слънцето взе да залязва, то се спря в подножието на хълма, сякаш се беше изтърколило там. Беше кървавочервено. Късно през нощта момчето се събуди и видя, че майка му седи до леглото и го гледа, златистите й коси бяха сплетени, а едрите й гърди докоснаха ръката му, когато се наведе да го целуне.