Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (39)

39

След няколко телефонни разговора с автомобилната компания на Форд към осем часа сутринта пристигна един камион с всички резервни части за модел „Т“. От компанията „Пантасоут“ доставиха гюрука. Помощниците на Морган се съгласиха разноските да бъдат за негова сметка. Тълпата зяпаше от ъгъла как шефът на пожарната Конклин под ръководството на двама монтьори разглоби форда част по част и направи нов автомобил от шасито нагоре. Използваха скрипец, за да повдигнат мотора. Конклин се потеше, пуфтеше, вайкаше се, от време на време проплакваше, но свърши всичката работа. Постави нови гуми, нови брони, нов радиатор, динамо, нови врати, нови стъпала, стъкла, фарове и тапицирани седалки. Около пет часа следобед, когато слънцето все още блестеше в небето над Ню Йорк, един лъскав черен форд модел „Т“ с гюрук стоеше до тротоара.

През целия ден момчетата молеха Коулхаус да промени решението си. Доводите им ставаха от безумни по-безумни. Говореха, че те са нация. Той търпеливо ги изслушваше. Стана ясно, че без него те не знаеха какво да правят. Окачествяваха решението му като самоубийство. Бяха отчаяни, задето ги изоставя. Късно следобед в библиотеката настъпи униние. Младежите наблюдаваха равнодушно от прозорците как фордът, с който Коулхаус бе ухажвал своята любима, се появи до тротоара.

Коулхаус нито веднъж не се приближи до прозореца да го погледне. Седеше зад бюрото на Пиърпонт Морган в западната зала и пишеше завещанието си.

Малкият брат се бе оттеглил настрана в мрачно мълчание. Бащата, който сега стоеше затворен в библиотеката като официален заложник, пожела да разговаря с него. Мислеше си какво ще трябва да разкаже на Майката. Едва когато стана съвсем тъмно и часът на отпътуването наближи, той събра сили да се изправи очи в очи с него. Може би това щеше да бъде последният им разговор насаме.

Малкият брат беше в тоалетната зад входното антре. Изтриваше горения корк от лицето си. Погледна Бащата в огледалото. Бащата каза, че той самият не иска нищо от него, но не смята ли, че сестра му заслужава някакво обяснение? „Ако тя мисли за мен — отговори Малкият брат, — сама ще си обясни всичко. Не мога да й предам нищо чрез тебе. Ти си самодоволен човек без отношение към историята. Плащаш нищожни надници на работниците си и си безчувствен към нуждите им. Това, че се мислиш за джентълмен в сделките си — продължи Малкият брат, — е простата самоизмама на всички, които потискат човечеството!“ „Ти си живял под моя покрив, работил си в моята фабрика“ — поде Бащата. „Да — каза братът, — ти реши, че можеш да си позволиш това великодушие. Но — добави той — ще разбереш, че съм си изплатил своя дълг.“ Той изми лицето си с топла вода и сапун. Енергично се триеше, навел глава над умивалника. Изсуши се с хавлиена кърпа, на която бяха извезани инициалите Дж. П. М., хвърли я на пода, облече ризата си, бръкна в джобовете за копчетата си за ръкавели, прикачи яката на ризата си, върза връзката си и си вдигна тирантите. „Пътувал си навсякъде, а нищо не си научил — каза той. — За теб е престъпление да се влезе в чужда сграда и да се застрашава собствеността на друг човек. А това всъщност е гнездото на лешояд. Бърлогата на чакал. — Облече палтото си, прокара ръка по обръснатата си глава, нахлупи бомбето си и се огледа в огледалото. — Довиждане — каза той. — Повече няма да ме видите. Можеш да кажеш на сестра ми, че ще е винаги с мен в мислите ми. — За миг прикова поглед в пода. Изкашля се. — Можеш да й кажеш, че винаги съм я обичал и съм се възхищавал от нея.“

Групата се събра в преддверието. Сега всички бяха облечени като Коулхаус — с костюм, връзка и мека шапка. Той им каза да спуснат надолу перифериите на шапките си и да вдигнат яките на палтата си, за да не ги разпознаят. Тяхното средство за безопасно отстъпление щеше да бъде фордът модел „Т“. Обясни им как да получат искра, как да задействат лоста и да завъртят манивелата. „Ще позвъните по телефона, когато сте вече свободни“ — каза той. Бащата попита: „Аз няма ли да тръгвам?“ „Ето го заложника — каза Коулхаус, като посочи към Малкия брат. — Белите лица си приличат.“ Те се засмяха. Коулхаус прегърна всеки един пред грамадните месингови порти. Прегърна и Малкия брат със същото топло чувство, както и другите. Погледна джобния си часовник. В този момент прожекторите на улицата изгаснаха. Той зае мястото си в нишата в дъното на хола, възседна бялата мраморна пейка и сложи ръце върху сандъчето с динамитния заряд. „Лостът има празен ход почти до средата“ — му каза Малкият брат. „Добре — отвърна Коулхаус. — А сега вървете!“ Един от младежите отвори вратите и без повече церемонии те се измъкнаха. После вратите се затвориха. „Залостете ги, моля ви“ — нареди Коулхаус. Бащата се подчини. Прилепи ухо до вратите. Чу само учестеното си от страх дишане. След един мъчително дълъг интервал, през който се изпари всичката надежда за собствения му живот, се разнесе съскащото хриптене и давене на форда модел „Т“. След още няколко мига моторът заработи и колата потегли. Чу се кухо думкане, когато премина по дъските над ямата от бомбата. Бащата изтича към дъното на хола. „Заминаха“ — каза той на Коулхаус Уокър. Чернокожият не отдели поглед от ръцете си върху ръчката. Бащата седна на пода и опря гръб в мраморната стена. Сви коленете си и положи глава върху тях. Останаха така, никой не помръдваше. След малко Коулхаус попита за сина си. Искаше да знае дали вече ходи, храни ли се добре, дали е проговорил някоя думичка и какво ли още не.