Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (5)

5

Предстоящият процес на Тоу не бе единственото вълнуващо събитие в затвора „Гробниците“. В свободното си време двама от пазачите бяха изобретили нов вид вериги за краката и твърдяха, че превъзхождат онези, които се използваха. За да докажат това, отправиха покана към самия Хари Худини да ги изпробва. Една сутрин илюзионистът пристигна в кабинета на директора на затвора; снимаха го, както се ръкува с него и после — прегърнал през раменете двамата усмихнати пазачи. Разменяше си духовити реплики с репортерите. Раздаде сума гратисни билети. Вдигна веригите към светлината и внимателно ги разгледа. Прие поканата. Щеше да ги изпробва следващата вечер и да се освободи от тях на представлението си на хиподрума „Кийт“. В присъствието на тълпата репортери Худини отправи своята покана: още в тоя момент да го съблекат и заключат в килия и да поставят дрехите му отпред; след като всички се оттеглят, той ще се измъкне и ще се появи след пет минути напълно облечен в кабинета на директора на затвора. Директорът се възпротиви. Худини се престори на удивен. В края на краищата той, Худини, бе приел без колебание поканата на пазачите; та нима директорът няма доверие в собствения си затвор? Журналистите взеха страната на Худини. Като знаеше обаче какво можеха да направят вестниците от отказа му да се съгласи със сензационния номер на Худини, той отстъпи. Всъщност той вярваше, че килиите му са напълно сигурни. Стените на кабинета му бяха бледозелени. На бюрото му стояха снимки на жена му и майка му. На масичката зад бюрото му имаше кутия за пури и шише с ирландско уиски. Вдигна новия си телефон — апарата в една ръка, слушалката в друга, и многозначително изгледа репортерите.

След малко поведоха Худини чисто гол по шестетажните стълбища към отделението за убийци. В него имаше по-малко затворници и килиите минаваха за напълно сигурни. Пазачите заключиха Худини в една празна килия. Сгънаха дрехите му на купчинка в коридора, на разстояние, което не можеше да достигне с ръка. После заедно с придружаващите го репортери се оттеглиха и както се бяха уговорили, се върнаха в кабинета на директора. Худини винаги носеше на разни места по себе си малки стоманени жички и пружинки. Тоя път прокара ръка по ходилото си и измъкна от цепнатинка в мазола на лявата си пета метална пластинка, широка около четвърт инч и дълга инч и половина. От гъстата си коса измъкна парченце твърда тел, което закрепи около металната пластинка като дръжка. Провря ръка през решетките, пъхна набързо скалъпения шперц в ключалката и бавно го завъртя в посока на часовниковата стрелка. Вратата на килията се отвори. В тоя момент Худини забеляза, че отсрещната килия отвъд мрачната шахта свети и в нея има човек. Затворник, който го наблюдаваше. Имаше широко плоско лице и месест нос, широка уста и неестествено искрящи големи очи. Зад сърповидната линия на челото му стърчеше твърда коса, причесана назад. На Худини, цирковия актьор, човекът отсреща му заприлича на вентрилоквист^[1]. Затворникът седеше пред маса, застлана с покривка и отрупана със съдове. Върху нея личаха останките от богат обяд. В кофичката с лед беше напъхана с гърлото надолу празна бутилка от шампанско. Желязното легло бе покрито с кувертюра и отрупано с възглавнички. Старинен шкаф стоеше до каменната стена. Крушката на тавана бе украсена с копринен абажур. Худини не можеше да си откъсне очите от там. Килията на затворника блестеше като сцена във вечния мрак на гробовния затвор. Затворникът се изправи и махна величествено с ръка, а по широката му уста се появи нещо като усмивка. Худини бързо започна да се облича. Гащите, панталоните, чорапите, жартиерите, обувките. Затворникът отсреща започна да се съблича. Худини си сложи фланелката, ризата, яката. Върза връзката си и забоде иглата. Вдигна тирантите си и облече сакото си. Сега затворникът бе гол, както бе Худини преди това. Той пристъпи напред и като направи неприличен жест с ръцете си, се закълчи цинично зад решетките. Худини се спусна по коридора, припряно и несръчно отключи вратата и я хлопна зад себе си.

Той не разказа никому за странната си среща. Прие поздравленията за затворническия си подвиг с необичайно потиснато, почти мрачно настроение. Дори опашките пред театралната каса, последвали репортажите за успеха му във вечерните вестници, не можаха да го разведрят. Това, че успя за две минути да се освободи от затворническите вериги, не го зарадва ни най-малко. Минаха дни, докато разбра, че гротескният мимик от отделението за убийци е бил убиецът Хари К. Тоу. Хора, които не откликваха спонтанно и всецяло на изкуството му, го смущаваха. Осъзнаваше, че те винаги са били хора от висшите класи. Те разбиваха илюзията на неговия живот и го караха да изглежда глупав. Худини имаше амбицията на изобретател и всяко постижение в техниката го правеше неспокоен. В жалките рамки на сцената той можеше да създава чудеса и да вдъхва преклонение. Междувременно хората започваха да летят с аероплани във въздуха или да се гонят с автомобили със скорост 60 мили в час. Рузвелт бе нападнал испанците на хълма Сан Хуан, а после изпрати по целия свят флотилия от бели бойни кораби, бели като зъбите му. Богатите знаеха кое колко струва. На него гледаха като на дете или глупак. И все пак със своята воля, самодисциплина, всеотдайност и стремеж към съвършенство в работата си той олицетворяваше американския идеал. Поддържаше се в спортна форма като атлет. Не пиеше и не пушеше. Малко по малко той взе да надминава по сила всичките си съперници. Можеше така да си стегне коремните мускули, че с усмивка на уста да подкани всеки, който желае, да забие там юмрука си с всичка сила. Притежаваше завидни мускули, пъргавина и професионална смелост. И все пак за богатите това не представляваше нищо.

В програмата си Худини бе включил нов номер: измъкваше се от един канцеларски сейф, след което го отваряше, за да се окаже вътре, с белезници на ръцете, неговият помощник, който само миг преди това е бил на сцената. Номерът имаше небивал успех. Една вечер след представление импресариото на Худини му съобщи, че го е търсила мисис Стайвъзънт Фиш от 78-а улица, за да го ангажира за домашно представление. Мисис Фиш бе една от четиристотинте. Славеше се с остроумието си. Веднъж бе устроила бал, на който всички се задължаваха да говорят по бебешки. Мисис Фиш сега даваше възпоменателен бал в чест на приятеля си, покойния Станфърд Уайт, архитект на дома й, проектиран в стила на дожски палат. Дожът — това е главният магистрат на републиките Генуа или Венеция. „Не искам да имам нищо общо с тези хора“ — отвърнал Худини на импресариото си. Импресариото веднага осведомил мисис Фиш, че Худини е зает. Тя удвоила хонорара. Балът се състоя един понеделник вечерта. Беше първото голямо събитие за сезона. Около девет часа Худини пристигна с такси марка „Пиърс Ароу“. Придружаваха го импресариото и асистентът му. Камион, натоварен с реквизита му, следваше колата. Въведоха ги през задния вход.

Без да знае Худини, мисис Стайвъзънт бе наела за вечерта и цялото ревю на цирка „Барнъм и Бейли“. Обичаше да смайва префърцунените особи. Худини влезе в нещо като чакалня, където се намери сред кръг от чудаци. Те всички бяха чували за него и искаха да го докоснат. Същества с кожа на люспи във всички разцветки на дъгата, с ръце, привързани на рамената, джуджета с гласове на телефони, сестри сиамски близначки, които се накланяха в противоположни посоки, човек, който вдигаше тежести от стоманени гривни, завинаги и неподвижно прикрепени към гърдите му. Худини си свали пелерината, цилиндъра и белите ръкавици, подаде ги на асистента си и тежко се отпусна в един стол. Придружителите му чакаха за инструкции. Чудаците бъбреха наоколо му.

Самата стая бе необикновено красива, с резбовани дървени тавани и фламандски гоблени, изобразяващи разкъсването на Актеон от кучетата.

В началото на своята кариера Худини бе работил в малък цирк в Западна Пенсилвания. Той си припомни за ония времена на всеотдайност, за да възвърне самообладанието си. Едно от джуджетата, жена, се отдели от останалите и накара всички да отстъпят с няколко крачки назад. Оказа се, че това е прочутата Лавиния Уорън, съпругата на генерал Том Палечко, най-известния от всички джуджета. Лавиния Уорън Палечко бе облечена в разкошен тоалет, доставен й от мисис Фиш; по този начин домакинята подхвърляше злобна шега към мисис Уилям Астор, която предната пролет се бе появила със същия модел. Лавиния Палечко бе с прическа като на Астор и носеше блестяща имитация на нейните бижута. Тя беше почти седемдесетгодишна и се държеше с достойнство. В деня на сватбата й — преди петдесет години — тя и тогавашният полковник Палечко били приети в Белия дом от семейство Линкълн. На Худини му се доплака. Лавиния вече не работеше в цирка, но беше дошла в Ню Йорк от дома си в Бриджпорт — къща с дъсчена облицовка, фронтони и алеи за разходка, чието поддържане изискваше доста пари. Затова бе приела участие в бала тази вечер. Живееше в Бриджпорт, за да бъде по-близо до гроба на своя съпруг, починал преди много години и в чиято памет бе издигнат каменен бюст върху монументална колона в гробището „Маунтън гроув“. Лавиния беше висока почти шейсет сантиметра. Стигаше до коленете на Худини. С годините гласът й бе станал по-плътен и сега тя говореше като обикновено двайсет и пет годишно момиче. Имаше искрящи сини очи, сребристобяла коса и ситни бръчици върху бялата кожа на лицето си. Худини си спомни за майка си. „Хайде, момчето ми, покажи ни някои от твоите номера“ — подкани го Лавиния.

Худини позабавлява хората от цирка с няколко изкусни прости трика. Постави в устата си билярдна топка, затвори уста, после я отвори и топката бе изчезнала. Отново затвори уста, после зина и извади отвътре топката. Забоде в бузата си обикновена игла за шиене и я извади от вътрешната страна. Разтвори ръка и в нея се появи живо пиленце. Изтегли от ухото си лента цветна коприна. Цирковите артисти бяха във възторг. Аплодираха и се смееха. Когато реши, че е изпълнил своето задължение, Худини се изправи и каза на импресариото си, че няма да участва в програмата на Стайвъзънт Фиш. Последваха увещания. Худини се втурна като фурия през вратата. Ярката светлина на кристални полилеи заслепи очите му. Беше попаднал във великолепната бална зала на дожския палат. Струнен оркестър свиреше от един балкон. Дълги светлочервени завеси се спускаха покрай прозорците в готически стил и четиристотин души танцуваха валс върху мраморния под. Като засенчи с ръка очите си, видя, че срещу него се спуска самата мисис Фиш; сноп от украсени със скъпоценни камъни пера се полюшваше от натруфената й прическа, нанизи от перли висяха около врата й, ново остроумие вече цъфваше на устните й като слюнчени мехурчета на епилептик.

Въпреки немалкото подобни преживелици Худини никога не достигна до това, което наричаме политическо съзнание. Не можеше да разсъждава обективно поради нараненото си честолюбие. До края на живота си остана в пълно неведение за смисъла на кариерата си, за възможния път към революцията, подсказана от неговия живот. Той беше евреин. Истинското му име бе Ерих Вайс. Силно обичаше старата си майка, която живееше в неговия дом на 133-а улица. Всъщност Зигмунд Фройд бе току-що пристигнал в Америка да изнесе поредица от лекции в „Кларк юнивърсити“ в Устър, щата Масачузетс, и така на Худини бе предопределено от съдбата, заедно с Ал Джолсън, да бъде един от последните роби на едиповия комплекс, олицетворяван в Америка от такива изтъкнати личности на XIX век като Едгар По, Джон Браун, Линкълн и Джеймз Макнийл Уислър. Естествено, не съществуваха благоприятни условия за незабавното възприемане на Фройд в Америка. Само неколцина млади психиатри осъзнаха неговата значимост, но за голяма част от обществото той представляваше някакъв си германски сексолог, радетел на свободната любов, който си служеше с големи думи, за да говори за мръсни неща. Едно десетилетие поне трябваше да измине, преди Фройд да стане свидетел на собственото си отмъщение и да види как идеите му унищожават завинаги секса в Америка.