Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (1)

1

През 1902 година в град Ню Рошел, щата Ню Йорк, Бащата построи къща върху билото на хълма, по който минаваше Бродвю авеню. Тя бе триетажна постройка с покрив от кафяви шинди, капандури, еркерни прозорци и покрита веранда. Раирани платнени навеси пазеха сянка на прозорците. Семейството се настани в този солиден дом през един слънчев юнски ден и няколко години наред изглеждаше, че бъдниците им ще са все така топли и безоблачни. Най-значителната част от доходите на Бащата идваше от производството на знамена, драперии и разни други парадни снаряжения на патриотизма, включително и фойерверки. В началото на 20-ия век патриотизмът беше все още чувство, на което можеше да се разчита. Президент бе Теди Рузвелт^[3]. Населението обикновено се събираше на големи групи — на открито за паради, публични концерти, за пържене на риба, пикници и излети с политическа и обществена цел, или пък на закрито, в зали за събрания, във вариететни и оперни театри или танцувални салони. Сякаш не съществуваха забавления без участието на огромни тълпи хора. Влакове, параходи и трамваи ги пренасяха от едно място на друго. Такава беше модата, така си живееха хората. Тогава жените бяха по-пълни. Разхождаха се по брега на малкия залив с бели чадърчета. През лятото всички ходеха в бяло. Тенис ракетите бяха големи, с елипсовидна форма. Много хора се увличаха по сексуалните изживявания. Нямаше негри. Нямаше емигранти. В неделя следобед Бащата и Майката се качваха на горния етаж и се затваряха в спалнята. Дядото заспиваше на дивана в гостната. Момчето с моряшката блузка седеше на верандата и пъдеше мухите. Долу, в подножието на хълма, Малкият брат на Майката се качваше на трамвая и пътуваше до края на линията. Той беше самотен, затворен в себе си млад човек с руси мустачки и всички мислеха, че сам трудно ще избере пътя си в живота. Трамвайната линия свършваше в едно пусто поле, обрасло с високи тръстики. Въздухът бе солен. В бял ленен костюм и твърда сламена шапка, Малкият брат на Майката запретваше крачолите на панталоните си и тръгваше бос из соленото блато. Морските птици припляскваха уплашено с криле и литваха нагоре. Всичко това ставаше в оня момент от нашата история, когато Уинслоу Хоумър рисуваше своите картини. Все още някаква светлинка струеше над Източното крайбрежие. Хоумър рисуваше светлината. Тя придаваше на морето сурова мрачна застрашителност и хвърляше сиво-сини отблясъци по скалите и плитчините край бреговете на Нова Англия. Ставаха необясними корабокрушения и героични спасителни операции. По морските фарове и в малките барачки, сгушени в крайбрежните сливаци, се случваха странни неща. Из цяла Америка сексът и смъртта вървяха ръка за ръка. Избягали от домовете си жени намираха своя край в тръпките на екстаза. Потулваха се разни истории, а богаташки семейства заплащаха за мълчанието на журналистите. Хората трябваше да четат между редовете на вестниците и списанията. Нюйоркските вестници бяха пълни с новини около сензационното убийство на известния архитект Станфърд Уайт от Хари К. Тоу, ексцентрична издънка на магнати на кокса и железопътния транспорт. Хари К. Тоу бе съпругът на Ивлин Незбит, прочута красавица и някогашна любовница на Станфърд Уайт. Убийството стана в ресторанта на покрива на Медисън скуеър гардън на 26-а улица — внушителна сграда от жълти тухли и теракота, простираща се между две пресечки и проектирана от самия Станфърд Уайт в севилски стил. Беше вечерта на премиерата на ревюто „Мамзел Шампан“ и докато актьорите пееха и танцуваха, Хари К. Тоу, облечен в тая лятна вечер в черно пардесю и твърда сламена шапка, измъкна пистолет и изстреля три куршума в главата на известния архитект. Върху покрива. Чуха се писъци. Ивлин припадна. Още петнайсетгодишна тя бе станала известна като модел. Бельото й беше бяло. Съпругът й често я биеше. Веднъж тя случайно срещна революционерката Ема Гоулдман. Ема остро я разкритикува. Очевидно имаше негри. Имаше и емигранти. И макар вестниците да наричаха убийството „престъплението на века“, Гоулдман знаеше, че бяха едва в 1906-а и до края на века оставаха още деветдесет и четири години.

Малкият брат на Майката беше влюбен в Ивлин Незбит. Той внимателно следеше скандала около нейното име и постепенно стигна до извода, че след смъртта на любовника й Станфърд Уайт и след затварянето на съпруга й Хари К. Тоу тя се нуждае от грижите и вниманието на благовъзпитан млад човек от средната класа, и то без пари. Непрестанно мислеше за нея. Безумно я желаеше. На стената в стаята си бе окачил изрязана от вестник рисунка от Чарлз Дейна Гибсън, озаглавена „Вечният въпрос“. Представляваше Ивлин в профил, с буйни гъсти коси, от които се бе отскубнал един немирен кичур и падаше надолу под формата на въпросителна. Сведените й очи се красяха от пусната къдрица, която закриваше челото. Нослето й бе изящно вирнато нагоре. Устните й леко нацупени. Дългата й шия имаше издължената извивка на птица при полет. Ивлин Незбит бе причинила смъртта на един човек и бе разрушила живота на друг; от това той заключаваше, че нищо на този свят не си струваше да се постигне, освен прегръдката на нейните нежни ръце.

Следобедът тънеше в синкава мараня. Водата от прилива се просмукваше в следите от стъпките му. Той се наведе и вдигна една раковина — великолепен, но рядък вид за западното крайбрежие на Лонг Айлънд. Раковината беше спираловидна, в розово — кехлибарени тонове, с формата на напръстник и в слънчевата мараня, докато солта съхнеше по глезените му, той отметна глава назад и сръбна глътката морска вода от раковината. Над него кръжаха чайки и надаваха звуци като от обой, а зад него, върху твърдата земя отвъд блатото, скрит от високите папури, трамваят за Северното авеню раздаваше своя далечен предупредителен звън.

Там, в града, момчето с моряшкото костюмче изведнъж стана неспокойно и взе да измерва с крачки дължината на верандата. Настъпи дъгата на стола люлка с тръстиковата облегалка. Притежаваше такива познания и разум за детската си възраст, които възрастните наоколо не подозираха и затова не забелязваха. Четеше всеки ден вестника и неотклонно следеше спора между професионалните играчи на бейзбол и един учен, който твърдеше, че извивката на топката представлява оптическа измама. То смяташе, че условията на живот в семейството му бяха пречка за неговата потребност да се запознава с разни неща и да пътува по разни места. Така например то проявяваше огромен интерес към изкуството и кариерата на илюзиониста Хари Худини, майстора на изчезването. Но досега не го бяха завели на нито едно от представленията му. Худини бе „звездата“ на най-прочутите вариететни програми. Публиката му се състоеше все от бедни хора — носачи, амбулантни търговци, полицаи, дечурлига. Животът му беше абсурден. Обикаляше целия свят, оставяше се да го връзват по най-невероятни начини, след което се измъкваше. Завързваха го с въжета за стол. Той се измъкваше. Приковаваха го за стола с вериги. Пак се измъкваше. Надяваха на ръцете му белезници, а на краката му железни окови, стягаха го в усмирителна риза и го заключваха в сандък. Отново се измъкваше. Измъкваше се и от подземия на банки, от заковани с гвоздеи каци, от зашити пощенски чували; измъкваше се от поцинкована каса за пиано, от футболна топка с гигантски размери, от железен бойлер, от бюра с рулетки, от черва за колбаси. Всичките му бягства бяха забулени в тайнственост, защото той никога не повреждаше или видимо не отключваше това, от което се измъкваше. Завесата се дръпваше и той заставаше разрошен, но ликуващ до недокоснатия съд, в който би трябвало да се намира. Размахваше ръце към тълпата. Измъкна се от запечатана цистерна за мляко, пълна с вода. Измъкна се от вагон за сибирски заточеници. От китайско разпятие за изтезания. От хамбургския каторжен затвор. От английски затворнически кораб. От бостънската тъмница. Привързаха го с вериги за автомобилни гуми, за водни колела, оръдия и той се освобождаваше. Скачаше, окован с белезници, в Мисисипи, Сена, Мърси и изплуваше, като махаше с ръка за поздрав. Надянал усмирителна риза, висеше надолу с главата от кранове, биплани и покриви на сгради. Пускаха го в океана, пристегнат във водолазен костюм с тежести, несвързан с кислородно захранване и той се измъкваше. Веднъж го заровиха в гроб и той не можа да избяга, та трябваше да го спасяват. Изровиха го бързо. „Земята е страшно тежка“ — задъхвайки се, каза той. Ноктите му кървяха. Пръст се сипеше от очите му. Лицето му беше пребеляло — той не можеше да се държи на краката си. Асистентът му повърна. Худини хриптеше и ломотеше нещо. Храчеше кръв. Почистиха го и го заведоха в хотела. Днес, почти петдесет години след неговата смърт, броят на любителите на изкуството да се измъкваш, е още по-голям.

Момчето стоеше на края на верандата с поглед, вперен в една муха месарка, която пълзеше по парапета, сякаш се катереше по хълма откъм Северното авеню. Мухата отлетя. Един автомобил се движеше нагоре по хълма откъм Северното авеню. Когато се приближи, момчето видя, че е открит черен „Поуп Толедо“, 45 конски сили. Изтича от верандата и застана на площадката на стълбището. Автомобилът мина покрай къщата със страшен шум и се заби право в телеграфния стълб. Момчето хукна вътре и викна отдолу на майка си и баща си. Дядото се сепна и се събуди. Момчето отново излезе на верандата. Шофьорът и неговият пасажер стояха насред улицата и гледаха колата: тя имаше огромни колела с пневматични гуми и дървени спици, боядисани с черен емайллак. Имаше фарове с месингови гривни пред радиатора и странични фарове на калниците. Беше с плюшена тапицерия и двойни врати. Не личеше да има някаква повреда. Шофьорът носеше ливрея. Той вдигна капака на мотора и гейзер от бяла пара се вдигна със свистене.

Доста хора бяха наизлезли по дворовете и наблюдаваха случилото се. Бащата, като оправи ланеца на жилетката си, се запъти към тротоара, да види би ли могъл да помогне с нещо. Собственик на колата беше Хари Худини, прочутият майстор на магическото бягство. Беше прекарал целия ден в пътуване из Устър. Мислел да си купи някакво място. Поканиха го в къщата, докато радиаторът се охлади. Той ги удиви със скромното си, почти безлично поведение. Изглеждаше потиснат. Неговият успех бе привлякъл във вариететното изкуство множество съперници. Ето защо трябваше да измисля все повече и по-опасни подвизи. Беше нисичък, яко сложен човек, атлет, със силни китки, а мускулите по гърба и ръцете му изпъкваха изпод омачкания вълнен костюм, който, макар и добре ушит, бе крайно неподходящ за тоя ден. Термометърът показваше близо деветдесет градуса по Фаренхайт. Худини имаше непокорна остра коса, разделена на път в средата, и светлосини очи, които непрестанно играеха. Държеше се много почтително към Майката и Бащата и говореше за професията си със стеснителност. Те приеха това като нещо напълно редно. Момчето бе вперило очи в него. Майката поръча да донесат лимонада. Сервираха я в гостната и Худини с благодарност я изгълта. Навесите пред прозорците държаха стаята хладна. Самите прозорци бяха затворени, за да не влиза топлина отвън. Худини пожела да разкопчее яката си. Чувстваше се потиснат от тежките мебели, от завесите и тъмните килимчета, от ориенталските копринени възглавнички, зелените стъклени абажури. Едно от креслата бе покрито с кожа от зебра. Като забеляза учудения поглед на Худини, Бащата обясни, че сам е убил зебрата по време на лов из Африка. Бащата беше известен изследовател любител, бивш председател на нюйоркския изследователски клуб, в който внасяше всяка година парични суми. Всъщност само след няколко дни той щеше отново да потегли, за да отнесе знамето на клуба за третата експедиция на Пири из Арктика. „Искате да кажете — попита Худини, — че заминавате с Пири за полюса?“ „Ако е рекъл бог“ — отвърна Бащата. Облегна се в креслото си и запали пура. Худини стана по-разговорлив. Заразхожда се напред-назад из стаята. Говореше за своите пътувания, за турнетата си из Европа. „Но полюсът, това е друго нещо! — каза той. — Трябва да сте много опитен, за да ви изберат за такава експедиция.“ После отправи сините си очи към Майката. „А да се поддържа огънят в семейното огнище, също не е лесна работа!“ Не му липсваше чар. Усмихна се и Майката, едра светлокоса жена, сведе поглед. После Худини направи на момчето няколко сръчни фокуса с подръчни предмети. Когато си тръгна, цялото семейство го изпрати до вратата. Бащата и Дядото се ръкуваха с него. Худини премина по пътечката под големия клен и слезе по стъпалата, които водеха към улицата. Шофьорът го чакаше, колата беше нормално паркирана. Худини седна до шофьора и махна с ръка за довиждане. Хората продължаваха да зяпат от дворовете си.

Момчето изпрати илюзиониста до улицата, застана пред черното „Поуп Толедо“ и се взря в разкривената си уголемена физиономия, която се отразяваше в бляскавата металическа гривна на фара. Худини хареса момчето — приятно, мило и русокосо като майка си, само че с по-омекотени черти. Наведе се през вратата. „Довиждане, момчето ми!“ — каза той, като му протегна ръка. „На добър час!“ — извика момчето и побягна.