Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (15)

15

Момчето събираше всичко изхвърлено. Имаше особено отношение към собственото си образование и водеше таен интелектуален живот. Беше хвърлило око на полярните дневници на баща си, но не се осмеляваше да ги прочете, преди Бащата да ги захвърли. За него стойността на една вещ се определяше от това дали е вече изхвърлена от употреба. Разгледа силуетите, проучи ги внимателно и избра един да окачи от вътрешната страна на вратата на своя гардероб. Представляваше рисунка на най-често срещащия се модел на художника — момиченце с коса като шлем, готово сякаш всеки момент да хукне нанякъде. Беше обуто във вехти високи обувки, част от колекцията със силуети момчето скри на тавана. Проявяваше жив интерес не само към изхвърлени вещи, но и към неочаквани събития и съвпадения. Нищо не научаваше в училище, но вървеше добре, защото нищо не изискваха от него. Учителката му — жена с прошарена коса — учеше децата само да декламират и пляскаше с ръце, докато те се упражняваха в тетрадките на разни ченгелчета, които според някои спомагаха за краснописа. Любимото му четиво бяха детските книжки за автомобили и рядко пропускаше брой от седмичника „Дивият запад“; вкъщи смятаха тези негови вкусове за напълно нормални и не се тревожеха. Майката подозираше, че детето й е по-способно, но не споделяше това с никого дори с Бащата и се радваше на всяка проява, която показваше противното. Искаше й се момчето да си има приятели. Бащата все още не се бе възстановил напълно, а Малкият брат твърде много се измъчваше от собствените си грижи, за да бъде от полза, така че оставаше на Дядото да се справя със странностите на момчето, или по-точно с независимостта на неговия дух.

Старецът бе много слаб и прегърбен, от него лъхаше миризма на плесен може би защото имаше твърде малко дрехи, а отказваше да си купи или да приеме нещо ново. Очите му непрекъснато сълзяха. Но все пак седеше в гостната и разказваше на момчето истории от Овидий. Истории за хора, станали животни, дървета или статуи. Истории за превъплътяването. Жените се превръщаха в слънчогледи, паяци, прилепи, птици; мъжете — в змии, свини, в камъни и дори във въздух. Момчето не знаеше, че това, което му се разказва, е писано от Овидий и едва ли би имало значение, ако узнаеше. От разказите на дядо си добиваше представата, че формите на живот са вечно променливи и че всичко на тоя свят може от едно да се превърне в друго. Старият човек неусетно за самия него често преминаваше от английски на латински, сякаш учеше своите ученици отпреди четиридесет години; това доказваше, че всичко е подвластно на закона за променливостта, дори езикът.

Момчето гледаше на Дядото като на излязъл от употреба ценен предмет. Приемаше разказите като олицетворение на истината, следователно и като предположения, които подлежаха на проверка. Потвърждение намираше в собствените си наблюдения върху непостоянността на предмети и хора. Така например виждаше, че четката за коса стои на бюрото, но изведнъж тя се плъзваше и падаше на пода. Или отваряше прозореца на стаята си, а той понякога се затваряше в момента, в който на момчето му се струваше, че вътре става хладно. Обичаше да ходи на кинопрожекциите в театъра на главната улица в Ню Рошел. Познаваше принципите на фотографията, но забелязваше, че кинофилмите зависят от способността на хора, животни и предмети да излъчват части от себе си, остатъци от сянка и светлина. Слушаше в захлас грамофона и си пускаше по няколко пъти една и съща плоча, която и да е, сякаш да подложи на проверка трайността на повтореното събитие.

После започна да се изучава пред огледалото, може би очаквайки пред очите му да настъпи някаква промяна. Не можеше да види обаче, че бе израснал само за няколко месеца или пък че косата му бе взела да потъмнява. Майката забеляза, че отделя по-голямо внимание на себе си, но го прие като суетност на момче, започнало да се мисли за мъж. Във всеки случай бе отминало вече възрастта на моряшките костюмчета. Дискретна както винаги, тя не каза нищо. Но й беше приятно. А момчето продължаваше да се наблюдава, но не от суетност, а защото виждаше в огледалото средство за самопревъплъщение. Взираше се, докато се появяха две същества, загледани едно в друго, от които нито едно нямаше претенции да е истинското. Получаваше усещането, че е безтелесен. Преставаше да бъде една определена личност. Имаше шеметното чувство, че безконечно се отделя от себе си. Понякога изпадаше в такъв дълбок транс, че трудно излизаше от него, макар съзнанието му да оставаше бистро. Трябваше да разчита на някакво външно влияние, силен шум или промяна в светлината, която струеше от прозореца, за да овладее вниманието си и се превърне в една цялост.

А какво ставаше с баща му, онзи едър самоуверен човек, който се завърна измършавял, прегърбен и брадясал? Или с неговия вуйчо, който постепенно се разделяше с косите си и с умората? Един ден в подножието на хълма при Бродвю авеню градските съветници откриха тържествено бронзова статуя на някакъв си стар холандски губернатор, човек със свиреп израз, шапка с четвъртито дъно, къса наметка, прилепнали по тялото панталони и обувки с катарами. Семейството присъства на церемонията. Из градските паркове имаше и други статуи и момчето ги знаеше всичките. Смяташе, че статуите са един от начините за превъплъщение на хората, а понякога и на конете. И все пак дори статуите не оставаха вечно същите, а се променяха на цвят или губеха по-малки или по-големи части от себе си.

Беше му напълно ясно, че светът непрекъснато се композира и прекомпозира в един безкраен процес на недоволство.

Зимата се оказа изключително студена и суха и езерцата около Ню Рошел станаха идеални за кънки. В събота и неделя Майката, Малкият брат и момчето се пързаляха на езерцето в горичката на края на Пейн авеню, съседната улица на „Бродвю“. Малкият брат се пързаляше сам, като правеше великолепни и грациозни движения по леда с ръце на гърба и наклонена напред глава. Майката носеше дълго черно палто и кожена шапка, държеше си ръцете в маншон и се пързаляше под ръка със сина си. Стараеше се да го отвлече от дългите му самотни занимания вкъщи. Беше весела гледка — деца и възрастни от цялата околност се плъзгаха по белия лед, с развети дълги цветни шалове около вратовете, със зачервени бузи и носове. Хората падаха, смееха се и си помагаха един на друг да се изправят. Кучетата, които вървяха подир децата, с усилие се мъчеха да запазят равновесие. Чуваше се неспирното почукване на кънките по леда. Някои семейства носеха тръстикови столове на плъзгачи за по-възрастните или за по-боязливите и внимателно ги бутаха. Но очите на момчето виждаха само следите, оставени от кънкьорите, лесно заличими следи от минали мигове, от минали пътешествия.