Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (27)

27

Пролет! Пролет! Както обезумял фокусник вади от куфарчето си копринени панделки и цветни ленти, така и земята извади от недрата си бели и жълти минзухари, форзицията цъфна, перуниката изпъна острите си листа, после цъфнаха белите и розови цветове на ябълките, кичестите люляци и жълтите нарциси. Дядото, застанал на двора, възторжено приветстваше природата. Изви се лек ветрец и понесе от кленовете дъжд от меки зелени семенца. Те се набиваха в оредялата му сива коса. Доволен, той поклащаше глава, сякаш бе обкичен с венец. Обхвана го някаква радостна тръпка, изпъна крак встрани, сякаш му се искаше да затанцува, но изгуби равновесие, токът на обувката му се подхлъзна и той се намери седнал на земята. Пукна си таза и оттук нататък здравето му постепенно взе да се влошава, за да не се възстанови никога. Но пролетта носеше радост и въпреки болките усмивката не слизаше от лицето му. Навсякъде пълзяха живителни сокове и пееха птички. А в северния край на щата, в чифлика на щатския затвор, Хари К. Тоу ловко прескочи през един ров на пътя и се метна на стъпалото на чакащия го локомобил. Обгърна с ръка стълба на покрива, нададе ликуващ вик и колата потегли. Тоу избяга в Канада и където минеше, оставяше след себе си оскърбени сервитьорки и изумени хотелиери. Отвлече и преби с камшик едно момче на около 14–15 години — нова проява на деспотизма му. И в края на краищата прекоси обратно границата. Откриха го в един влак близо до Бъфалоу; той минаваше от вагон на вагон, ухилен и задъхан, а полицаите тичаха по петите му. Във вагон-ресторанта се обърна и започна да мята тежките посребрени кафеници, които грабеше от масите на изумените клиенти. Покатери се между вагоните и със скокове като човекоподобна маймуна се затича по покрива на влака, скочи в платформата и застана с протегнати ръце към слънцето, а в това време полицията се втурна през вратата и го залови.

Тоу упорито отказваше да открие името на човека, който му бе помогнал да избяга. „Наричайте ме просто Худини“ — бе казал той. Един инициативен репортер реши да открие прочутия илюзионист и да го помоли за мнение. Бе от тия журналисти, които се занимаваха с глуповатите и незначителни историйки, така търсени и обичани от вестниците по онова време. Той откри Худини на гробището в Куинс, където съзерцаваше пролетта, коленичил до гроба на майка си. Бе вдигнал нагоре подпухналото си обезобразено от скръбта лице. Репортерът се измъкна. Из цялото гробище кучешкият дрян цъфтеше, а венчелистчетата на магнолиите бяха опадали в кръг около стъблата.

Ръкавът на черния вълнен костюм на Худини бе разпран при рамото. Майка му се бе поминала преди няколко месеца, но всяка сутрин той усещаше раната в сърцето все така прясна и болезнена, сякаш тя си бе отишла предната нощ. Бе отказал няколко ангажимента. Бръснеше се само когато се сетеше — а това рядко се случваше, — и със зачервените си очи, набола брада и провиснал като торба костюм приличаше на всичко друго, но не и на пъргавия фокусник с международна слава.

Според еврейския обичай върху гроба се оставяха малки камъчета, за да покажат, че някой е идвал на посещение. Гробът на Сесилия Вайс бе плътно покрит с кръгли речни камъчета, които образуваха нещо като пирамида. Той си мислеше как майка му почива спокойно в ковчега под земята. И горчиво ридаеше. Искаше му се да е до нея. Спомни си за своя опит да избяга от ковчега, за ужаса си, когато бе разбрал, че няма да успее. Спомни си как бе забивал нокти в земята, усещайки непреодолимата й тежест, как бе крещял в непробиваемата тишина. Знаеше какво значи да си притиснат под земята, но смяташе, че сега мястото му е само там. Какво струваше тоя живот без неговата любима майка?

Ненавиждаше пролетта. Въздухът лепнеше в носа и устата му като сбита пръст.

В къщата си на 113-а улица близо до Ривърсайд драйв Худини бе наредил в рамки различни снимки на майка си, за да си внуши, че тя е непрекъснато наоколо. Един портрет в едър план бе поставил върху възглавницата на леглото й. Увеличена поза на майка му, усмихната, седнала на един стол, бе сложил на същия стол, в който бе снимана. Друга нейна снимка — тя с палто и шапка по стълбите от улицата към пътната врата — бе окачил на гърба на вратата. Един от най-любимите й предмети бе грамофонът от дъбово дърво с малко стъклено прозорче на капака, през което се виждаше голямата въртяща се плоча. Тя имаше няколко плочи, но най обичаше тази с „Гаудеамус игитур“ от едната страна и „Колумбия — бисерът на океана“ — от другата. Худини навиваше грамофона и всяка вечер си пускаше тия мелодии. Въобразяваше си, че чува нейния глас. Съхраняваше писмата, които му бе писала в течение на дълги години, и сега ги преведе на английски, преписа ги на машина, за да може по-лесно да ги чете и да са вечно живи, без да се бои, че ще се превърнат на прах от прекалена употреба. Стоеше пред вратата на гардероба й и вдишваше уханието на дрехите й.

Старицата се бе разболяла, докато Худини бе в Европа. Той гореше от нетърпение да й разкаже за срещата си с ерцхерцога Франц Фердинанд, наследника на Австро-унгарската империя, но преди да й пише, тя се помина. Успя да се освободи от контрактуваните представления и отплава за Америка възможно най-скоро. Не помнеше нищо от пътуването си. Беше обезумял от скръб. Забавиха погребението до неговото пристигане. Научи, че в минутите преди смъртта си тя зовяла неговото име. Получила бе паралитичен удар. Ерих, бе стенала тя, Ерих, Ерих. Измъчваше го чувството за вина. Преследваше го мисълта, че е искала да му каже нещо, да му повери нещо, което е можела да разкрие само тогава, в момента преди смъртта си.

Винаги се бе отнасял скептично към окултистите и спиритическите хвалби на ясновидци и медиуми. Още в началото на кариерата си с цирка „Братя Уелш“ в Пенсилвания той самият бе експлоатирал лековерието на невежите, като призоваваше извънземни сили при своите фокуси. Със завързани очи той назоваваше предмета, който някой от публиката му показваше. „Какво е това, мистър Худини?“ — питаше асистентът му и той отговаряше. Всичко ставаше по шифър. Друг път твърдеше, че влиза в разговор с мъртвите и на някой хапльо, чието име и подробности около живота бяха успели да понаучат, предаваше послание от близък и обичан покойник. Знаеше какво значи спиритическа измама. Можеше да я усети. Този род шарлатанство се ширеше свободно из Америка още от 1848 година насам, когато двете сестри Маргарета и Кейт Фокс поканили съседи да чуят мистериозното хлопане в техния дом в Хайдсвил, щата Ню Йорк. Но напоследък собствените му изследвания го убедиха в необходимостта да потърси човек с истински качества на медиум. Дали е възможно да се влиза в контакт с мъртвите, това щеше да открие той. Беше в състояние да долови и разкрие всяко фалшиво действие на тоя свят. А ако има нещо вярно, ще го узнае. Искаше да види дребничката фигура на своята майка Сесилия и да усети по лицето си допира на нейните ръце. Но тъй като това беше невъзможно, той реши да се опита поне да разговаря с нея.

В този момент от нашата история общуването с мъртвите не беше чак толкова непостижима идея, както преди. Америка се намираше в зората на двадесетия век, тя бе нацията на екскаваторите, локомотивите, дирижаблите, моторите с вътрешно горене, телефоните и двадесет и пет етажните сгради. Но съществуваше странно предразположение към окултни идеи от страна на най-големите прагматици в страната. Разбира се, всичко беше скрито-покрито. В определени кръгове тръгна слухът, че Пиърпонт Морган и Хенри Форд са образували тайно сдружение. Худини знаеше, че чудодеецът в градинарството Лутър Бърбанк, който кръстосваше и получаваше хибриди с много голяма плодовитост, говори тайно на растенията и вярва, че те го разбират. Дори великият Едисон, човекът, който откри двадесетия век, теоретизираше, че непревръщаеми частици от жива материя, които бе нарекъл „поток“, продължават да живеят и след смъртта и никога не могат да се унищожат. Худини опита да се свърже с Едисон. Поиска среща. Но големият учен бе много зает. Работеше над някакво тайно откритие и често в пресата се спекулираше с догадки относно характера му. Една дописка твърдеше, че новото му откритие щяло да бъде нещо като вакуумен тубус, посредством който Едисон се надявал да разговаря с мъртвите. Худини отчаяно му изпращаше телеграми и молеше за среща. Но му отказваха. Предлагаше пари да подпомогне научната му работа. Отново срещаше отказ. Тогава се зарече сам да открие някакво средство, така както се беше научил да кара собствения си самолет. Над каквото и да работеше Едисон, той бе тръгнал от съкровищницата на технологията, еднакво достъпна за всички. Худини накупи книги и се зае да изучава механичната физика и принципите на акумулатора. Заявяваше, че посредством какъв да е медиум, механичен или човешко същество, ако има живот след смъртта, той ще го открие.

Скоро неговата страст привлече вниманието на хора, които следяха новини от подобен характер. Той се срещна с един човек от Бъфалоу, щата Ню Йорк, който твърдеше, че някога бил работил с джуджето имигрант Стайнмец, гения от компанията „Дженерал електрик“. „Физици от всички краища на света откриват вълни — казваше човекът. — В чужбина съществува една изключително важна теория, според която материята и енергията са двата аспекта на една и съща първична сила. Така мисля и аз“ — казваше човекът. Той бе физик, получил университетската си степен в Трансилвания. Нужно му било само да изнамери силно чувствителен уред, за да улавя и декодира основните вълни, за които още никой нищо не знаел. Худини подписа с него договор и му даде две хиляди долара, за да получи права върху изследванията му. Друг един човек, химик, настани в мазето на собствения си дом. Затрупваха го писма от хора с дарба на медиуми, които го молеха за някакъв предмет от майка му — брошка или къдрица, та да работят с тях. Той нае цяла детективска кантора да издирва и подбира най-приемливите от тях. Обясни на агентите как да откриват измамата в спиритизма. Разказа им за слуховите тръби, фотографските трикове, скритите мегафони, повдигането на масички с помощта на разни механизми. „Защо му трябва на медиума тъмна стая, говореше им той. Загаси ли светлините, значи иска нещо да прикрие.“

Твърде скоро Худини разви достатъчна дейност в това направление, което го накара да се замисли отново за работата си. „Вече се чувствам по-укрепнал — каза той на своя импресарио. — Почвам да си възвръщам предишната форма.“ Успя бързо да си уреди ангажименти. Който е гледал Худини от този период на кариерата му, твърди, че бил ненадминат. Докарваше зидари на сцената, които издигаха тухлена стена, висока почти три метра, и той преминаваше през нея. Един слон в естествена големина изчезна само като плесна с ръце. От пръстите му се лееха монети. От ушите му излитаха гълъби. Намъкна се в един сандък, предварително проверен от публиката. Затвориха го, заковаха го и го затегнаха със здраво въже. Не го покриха с никакъв плащ. После го разбиха. Сандъкът беше празен. Всички ахнаха от учудване, когато Худини тичешком влезе в салона откъм фоайето. Скочи на сцената. Очите му блестяха като сини диаманти. Бавно вдигна ръце. Краката му се отделиха от земята. Издигна се на шест инча от земята. Жените хлъцнаха. Худини изведнъж се строполи. Разнесоха се възклицания на недоверие, последвани от нестихващи овации. Асистентите му поднесоха стол да седне. Той поиска чаша вино, за да възвърне силите си. Вдигна чашата към светлината. Виното тозчас изгуби цвета си. Той го изпи. Винената чаша изчезна от ръката му.

Наистина сега спектаклите му бяха напрегнати и така странно и вълнуващо въздействаха на публиката, че понякога извеждаха децата преди края на представлението. Но Худини не забелязваше. Той надхвърляше собствените си физически възможности и демонстрираше осем или пък дванайсет от най-тежките си номера за една вечер, а се изискваха само три. Винаги бе рекламирал фокусите си като предизвикателство срещу смъртта и сега репортери от нюйоркските вестници, напълно уверени, че той ще надмине себе си, го следваха неотклонно в еднодневните му гостувания от Бруклин чак до Юниън Сити или до театъра на Главната улица в Ню Рошел. Той демонстрираше своето прочуто бягство от цистерна; затваряха го в обикновена десетгалонова цистерна, с която разкарваха мляко по магазините. Напълваха я с вода. Трябваше да избяга, иначе щеше да умре. Лягаше в стъклен резервоар с формата на ковчег, който не пропускаше въздух и в който пламъкът на свещ гаснеше. Понякога Худини престояваше почти шест минути, след като свещта бе изгаснала. От публиката се понасяха викове. Жените затваряха очи и закриваха с длани ушите си. Молеха асистентите му да го спрат. Когато те най-накрая се вслушваха в молбите им, покривът на ковчега се отваряше с пукот като газирано питие. Помагаха му да излезе, а той целият трепереше, облян в пот. Всеки негов подвиг изразяваше копнеж по покойната му майка. Той биваше погребван и се прераждаше, погребваха го и се прераждаше. Една вечер на представление в Ню Рошел така силно разкри желанието си за собствената си смърт, че хората започнаха неистово да пищят, а местният свещеник се изправи и извика: „Худини, ти си играеш с проклятието!“ Вероятно имаше нещо вярно в това, че той вече не правеше разлика между триковете си и истинския живот. Изправен в своята дълга, препасана с колан роба, лъснал от пот, мократа му коса навита на спирали, той приличаше на същество от друга вселена. „Дами и господа — каза той с изнемощял глас, — моля, простете ми!“ Той искаше да им обясни, че майсторски владее специалния режим за дишане на източните народи, който му позволява да преустанови за малко живота си. Искаше да им обясни, че номерата му само изглеждат по-опасни, отколкото са в действителност. Протегна умолително ръце напред. Но в този миг експлозия със страшна сила разтърси театъра до основи и парчета гипс се отрониха от арката на авансцената. Обезумялата, с изострени нерви публика прие това за някой от поредните му сатанински трикове и хукна в ужас към изхода.