Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (35)

35

Дори на този, който е следил случая от самото начало, навярно отмъстителната стратегия на Коулхаус би се сторила крайно доказателство за неговата лудост. Иначе по силата на какъв критерий този мерзавец и страхливец Уили Конклин, този най-обикновен жалък фанатик, би могъл да стане равноценен на Пиърпонт Морган, най-важната фигура по онова време?

Вярно е, че агресивността на Коулхаус бе надхвърлила границите — неговата ръка бе отнела живота на осем души, убила коне и разрушила здания, а цялото градче продължаваше да трепери от ужас. Но дали изстраданата несправедливост не се превръща в огледален образ на света, обратен на логичните закони и разумните принципи на цивилизацията?

От дневниците на Малкия брат узнаваме, че първоначалният план бил да задържат Морган като заложник в собствения му дом. Бандата смятала, че Конклин, който се криел в ирландския квартал, е така неоткриваем, както и Коулхаус в Харлем, и трябвало да бъде изкаран оттам. За това им бе необходим заложник. След две денонощия изборът падна на Пиърпонт Морган. В представите на Коулхаус той бе символ на силата в света на белите — много по-могъща от тази на който и да е кмет или губернатор. Години наред по карикатурите го рисуваха с пура и цилиндър като въплъщение на властта. Огромният Ню Йорк можеше да заплати с цяла армия от пожарникари и цял парк от коли модел „Т“ в откуп за своя Морган.

Но Коулхаус възложи разузнаването на Моргановия дом на двама от своите младежи, които почти не познаваха града оттатък 100-тната улица, а още по-малко живота на богатите. Когато издириха сградите на Морган, едната — тухлена къща, а другата — палат от бял мрамор, решиха, че мраморната е резиденцията му. Малкият брат веднага би открил грешката. Но той отговаряше за артилерийското снабдяване и лежеше в един покрит фургон, натоварен с експлозиви и припаси. Вслушваше се в хода на атаката. Фургонът бе долепен със задната част до вратите на библиотеката и той получи сигнал да разтоварва. Когато повдигна брезентното платнище и погледна навън, изкрещя от ужас, че са сбъркали сградата. Но връщане назад нямаше. Пазачът лежеше мъртъв, запищяха полицейски свирки. Изстрелите вдигнаха на крак целия квартал. Конспираторите разтовариха фургона, залостиха грамадните месингови порти и заеха определените си места. После Коулхаус направи бърз оглед на помещенията. „Нищо не е загубено — увери ги той. — Трябваше ни човекът, но все едно че сме го пипнали, щом като държим в ръце неговата собственост.“

Оказа се обаче, че Пиърпонт Морган въобще не е в Ню Йорк. Вече втори ден се люшкаше на борда на „Кармания“ на път за Рим. Предстоеше му продължително поклонение в Египет. Коулхаус не знаеше дори и това. И така цялото им начинание, насочено грешно и в неподходящо време, като че ли се радваше на някакво особено благоволение.

Почти незабавно сътрудниците на компанията „Дж. П. Морган“ бяха уведомени за случая. Те телеграфираха на „Кармания“, за да получат инструкции от стареца. По някаква причина, вероятно повреда в телеграфния апарат на борда, те не разбраха дали съобщението им е било получено. След като Морган го нямаше да им каже какво да предприемат, полицията само обгради с кордон участъка от 36-а до 37-а улица и от Медисън до Парк авеню. Отклониха движението и полицаи на коне препускаха напред-назад, за да задържат тълпата отвъд кордона. Звуците на града, неговият трафик, клаксони, неговият живот сякаш останаха зад безплътните стени на тая сцена на мълчанието. Хилядите хора, които се трупаха наоколо, стояха тихо, както стоят само хора, дълбоко погълнати от нещо. Когато се стъмни, към сградата насочиха прожектори, захранвани от преносими генератори. Зяпачите усещаха под краката си грохота на генераторите като боботене при земетресение. Гъмжеше от полицаи — в коли, на коне, пеша, но и те самите бяха зрители като тълпата, която възпираха.

Гранатата, която хвърли Малкият брат, след като изкрещя своето предупреждение, беше разкъртила тротоара и изровила огромен кратер насред улицата точно пред вратите на библиотеката. В дъното на кратера една пробита водопроводна тръба бълбукаше като минерален извор. Всички прозорци на околните сгради бяха изпотрошени. Точно отсреща се намираше една масивна частна къща от кафяв камък, която бе най-силно пострадала от взрива. Обитателите й избягаха и позволиха на полицията да разположи своя щаб на приземния етаж. Полицаите видяха, че могат безопасно да слизат и да се качват по стъпалата пред къщата и да се движат по тротоара на 36-а улица, стига да не се опитват да слязат от него. Къщата се изпълни с полицейски началници и други градски управници и постепенно, когато естеството на стълкновението се изясни, те взеха да прехвърлят отговорността на по-висшестоящи началници. Докато най-накрая, след като се изредиха всички лейтенанти и капитани, инспектори и самият полицейски комисар Райнлендър Уолдо, ръководството на операцията пое градският прокурор на Ню Йорк Чарлз С. Уитман. Уитман си бе спечелил слава в процеса срещу един корумпиран лейтенант от полицията на име Бекър, на когото бе наложил дори смъртна присъда, задето бе наредил на четирима гангстери — Кървавия Джил, Даго Франк, Уайти Луис и Лефти Лун — да убият известния комарджия Хърман Розентал. Това прочуто дело направи Уитман естествен кандидат за поста губернатор на щата Ню Йорк. Дори се говореше, че евентуално би могъл да се кандидатира и за президент. В този момент той се готвеше да замине с жена си за Нюпорт на почивка в лятната вила от четиридесет стаи на мисис Стайвъзънт Фиш. Бе въведен съвсем наскоро в това общество от мисис О. Х. П. Белмонт. Той отдаваше голямо значение на тези връзки, но не можа да се сдържи да не се отбие на 36-а улица, когато вестта стигна до него. Смяташе го за свой дълг като бъдещ президент. Обичаше да го снимат на местопроизшествието. Още с пристигането му всички побързаха да се съгласят с неговото мнение, включително и един от враговете му — истеричният кмет Уилям Дж. Гейнър. Той прие това като признание на позициите му в политическия живот на страната. Погледна часовника си и реши, че му стигат няколко минути да се разправи със смахнатия негър.

Уитман изиска архитектурните планове на библиотеката от фирмата на Чарлз Макким и Станфърд Уайт. След като ги проучи внимателно, нареди един як полицай да направи разузнавателен оглед — да се добере до покрива на библиотеката, да надникне през остъкления свод над централната зала и да установи броя на негрите вътре. Намериха такъв полицай и го изпратиха откъм градината, която разделяше библиотеката от резиденцията на Морган. Уитман и другите отговорни лица чакаха в импровизирания щаб. Но едва-що полицаят влезе в градината, небето проблясна, чу се силен взрив, последван от предсмъртен вик. Уитман побледня. „Те са минирали всичко наоколо, проклетниците!“ — каза той. Влезе един офицер. На всички беше ясно, че полицаят в градината е мъртъв, което бе единственият му късмет, разбира се, защото иначе никой не би се наел да го измъкне оттам. Полицейските началници помръкнаха. Гледаха към Уитман. Сега той знаеше, че числената сила на Коулхаус не е въпрос от решаваща важност. Но повика представители на печата и оповести, че престъпниците наброяват около дванадесетина, а може би и двайсетина души.