Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (3)

3

Повечето емигранти идваха от Италия и Източна Европа. Откриваха ги с големи лодки до Елис Айлънд. Там, в един необичайно украсен склад за хора от червени тухли и сив камък, ги сортираха, окъпваха ги и ги нареждаха на пейки да чакат в дъсчени бараки. Още от първия миг изпитваха неограничената власт на емиграционните чиновници. Тия чиновници променяха имена, които не можеха да произнесат, разделяха семейства, определяха за връщане в Европа старците, хората със слабо зрение, непригодните и онези, които им изглеждаха непокорни. Тази власт ги поразяваше. Напомняше им за дома. Тръгваха по улиците и някакси евтините наемни жилища успяваха да ги погълнат. Нюйоркчани ги презираха. Бяха мръсни и неграмотни. Воняха на риба и чесън. Имаха гнойни рани. Нямаха лично достойнство и работеха почти без пари. Крадяха. Пиеха. Изнасилваха собствените си дъщери. Понякога се избиваха помежду си. Най-силно от всички ги ненавиждаха второто поколение ирландци, чиито предци бяха вършили същите престъпления. Ирландските дечурлига дърпаха брадите на старите евреи и ги поваляха на земята. Обръщаха количките на италианските амбулантни търговци.

По всяко време на годината из улиците минаваха товарни коли и събираха труповете на несретниците. Късно през нощта стари жени със забрадки пристигаха в моргата да търсят своите мъже и синове. Труповете лежаха на железни маси. От долния край на всяка маса излизаше тръба, която стигаше чак до пода. По ръба на масите имаше улей. В тия улеи се стичаше водата, която шуртеше непрестанно над всеки труп от едно кранче над главата му. Лицата на мъртъвците бяха извърнати към водните струи, сякаш те бяха неудържимите дори в смъртта потоци от техните сълзи.

И все пак започнаха да се дават уроци по пиано. Хората се привързваха към знамето. Дялаха павета за настилка на улиците. Пееха. Разказваха си вицове. Семейството живееше само в една стая и всички работеха: Мама, Тате и момиченцето с престилчицата. Мама и момиченцето шиеха къси панталони и получаваха по седемдесет цента за дузина. Шиеха от зори до късна вечер. Тате си изкарваше хляба на улицата. С течение на времето опознаха града. Един неделен ден, обхванати от разточително настроение, те изхарчиха дванайсет цента за три трамвайни билета и отидоха до центъра. Разходиха се по Медисън авеню и по Петото авеню и зяпаха красивите сгради. Собствениците им ги наричаха дворци. И те наистина бяха дворци. Всички проектирани от Станфърд Уайт. Тате беше социалист. Гледаше дворците и сърцето му се раздираше от гняв. Семейството закрачи бързо. Полицаи с високи каски ги следяха с очи. Не им се искаше да се виждат емигранти по широките и празни булеварди в тази част на града. Защото, както обясни Тате, преди години в Питсбърг един емигрант стрелял по краля на стоманата Хенри Фрик^[1].

В семейството настъпи суматоха, когато се получи писмо, че момиченцето трябва да тръгне на училище. Това значеше, че не биха могли да свързват двата края. Но нямаше как, Мама и Тате заведоха детето си на училище. Записаха го и то ходеше всеки ден. Тате се скиташе из улиците. Не знаеше какво да прави. Беше амбулантен продавач, но никъде по тротоарите не си откри място, където да му потръгне търговията. След като той излезеше, Мама сядаше до прозореца с купчина скроени дрехи и неспирно натискаше педала на машината. Беше дребничка тъмноока жена с къдрави черни коси, които разделяше в средата на път и отзад прибираше на кок. Когато оставаше сама, тя си тананикаше със звучен мелодичен глас. Песните й бяха без думи. Един следобед занесе ушитите дрехи в склада на Стантън стрийт. Собственикът я покани в канцеларията си. Внимателно разгледа свършената от нея работа и я похвали. Брои й парите, като прибави един долар от себе си. Давал й го, обясни той, задето била толкова хубава. Усмихна се. Докосна гърдите й. Мама побягна, но взе долара. Следващия път се повтори същото. Тя каза на Тате, че свършила извънредна работа. Започна да свиква с ръцете на своя работодател. Един ден, след като две седмици не бяха плащали наема си, тя му позволи да постигне своето върху един тезгях за кроене. Той целуваше лицето й и опита соления вкус на сълзите й.

Точно по това време Джейкъб Рийс^[2], неуморим журналист и реформатор, пишеше за нуждата от жилища за бедните. Живееха по много хора в една стая. Нямаше канализация. Улиците воняха на изпражнения. Децата измираха от лека настинка или шарка. Умираха в легла, сглобени от два кухненски стола. Умираха по пода. Мнозина вярваха, че мръсотията, гладът и болестите са наказанието на емигрантите, заради техния морален упадък. Но Рийс вярваше във вентилационните шахти. Тези шахти, светлината и чистият въздух биха донесли здраве. Той се изкачваше по тъмните стълбища, чукаше на вратите, правеше снимки на бедняшките семейства и техните жилища. Вдигаше високо светкавицата, пъхаше главата си под качулката и снимката беше готова. След като си отидеше, семейството не смееше да мръдне, застинало в позата, в която бе фотографирано. Очакваха животът да се промени. Очакваха нещо да се случи. Рийс състави цветни карти за етническото население на Манхатън. С тъмносиво означи евреите — любимия им цвят, както твърдеше. С червено мургавите италианци. Със синьо пестеливите германци. С черно африканците. Със зелено ирландците, а с жълто чистичките като котки китайци, които приличаха на котките и в своето жестоко лукавство и дива ярост, стига да ги предизвикаш. „Прибавете още няколко цвята за финландци, араби, гърци и така нататък и получавате безумна шарения — казваше Рийс, — безумната шарения на човечеството!“

Веднъж Рийс реши да интервюира Станфърд Уайт, прочутия архитект. Искаше му се да запита Уайт дали някога е проектирал жилища за бедните. Искаше да чуе неговото мнение за общественото жилищно строителство, за вентилационните шахти, за светлината. Намери Уайт на пристанището да следи разтоварването на пратки с архитектурни украшения. Рийс се смая от всичко онова, което се измъкваше от трюмовете на корабите: цели фасади на флорентински дворци и атински атриуми, камък по камък; кошове с картини, статуи, гоблени, резбовани и рисувани тавани; керамичната облицовка на вътрешни дворове, мраморни фонтани, мраморни стълбища и балюстради, паркетни подове и копринени драперии за стени; оръдия, вимпели, ризници, арбалети и други старинни оръжия; легла, шкафове, кресла, маси, бюфети, клавесини; каси със стъклени предмети, сребърни и златни прибори, порцеланови съдове, сандъци с църковни украшения, сандъци с редки книги, табакери за енфие. Уайт, едър, снажен човек с червеникава ниско подстригана коса, вече почнала да се прошарва, се разхождаше наоколо и подбутваше с чадъра си носачите по гърбовете. „Внимателно, глупаци!“ — крещеше им той. Рийс искаше да му зададе въпросите си. Жилища за бедните, това бе темата му. Но пред очите му се разкриваше ограбването на Европа, опустошаването на древните земи, зараждането на нова естетика в европейското изкуство и архитектура. А самият той бе датчанин.

Същата тая вечер Уайт отиде на премиерата на „Мамзел Шампан“ в ресторанта градина на Медисън скуеър. Беше началото на юни, а към края на месеца незапомнено силната жега взе да мори децата из бордеите. Бедняшките жилища се бяха нажежили като пещи и обитателите им нямаха дори вода за пиене. Умивалниците в приземните етажи пресъхнаха. Бащите търчаха из улиците да търсят лед. Но спекуланти сложиха ръка върху ледохранилищата и продаваха късчета лед на безбожни цени. Хората изнасяха възглавниците си по тротоарите. Спяха на площадките пред къщите и по входовете. Конете се сгромолясваха и издъхваха по улиците. Министерството на здравеопазването изпращаше из града товарни коли да извозват труповете на измрелите коне. Но тази мярка не бе резултатна. Конете просто се пукаха от горещината. Откритите им вътрешности гъмжаха от плъхове. А из тесните улички на крайните квартали, над сивите дрехи, които висяха безжизнено по опънатите над шахтите въжета, се носеше миризмата на пържена риба.