Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (10)

10

През дългите зимни месеци Бащата пишеше всеки ден писма, чието изпращане се отлагаше и те оставаха като записки в дневника му. Така той отмерваше неизменния ход на времето в сивкавия здрач. Членовете на експедицията живееха в неочакван комфорт на борда на „Рузвелт“, който огромните плаващи ледени блокове бяха повдигнали от котвената му стоянка и сега той стоеше заклещен като орех сред ледените маси. В най-големи удобства живееше Пири. В кабинета му имаше дори механично пиано. Беше висок едър човек с гъста, започнала вече да се прошарва червеникава коса и с дълги мустаци. В една от предишните експедиции бе загубил пръстите на краката си. От това походката му бе някак особена, тътрузеше краката си, без да ги отделя от земята. Натискаше педалите на механичното пиано с осакатените си крака. Носеше свитъци с най-добрите композиции на Виктор Хърбърт и Рудолф Фримл, както и сборник колежански песни и „Минутен валс“ на Шопен, който избумкваше на механичното пиано за четиридесет и осем секунди. Но зимните месеци не бяха време за безделие. Трябваше да се ходи на лов за мускусни елени, да се строят шейни, а лагерната база трябваше да се разположи на деветдесет мили от кораба, при Кейп Колумбия, откъдето щеше да започне истинската полярна атака през ледовете. Всеки трябваше да се научи да управлява кучешки впряг и да строи иглу в снеговете. Помощникът на Пири, негърът Матю Хенсън, ръководеше подготовката. След толкова много експедиции Пири си бе изработил система. Всяка подробност от техния живот в Арктика беше старателно обмислена от него и представляваше брънка в системата му. Материалът и моделът за шейните, храната, която щяха да ядат, алуминиевите съдове, в които щеше да се пренася, начинът, по който тия съдове трябваше да се закрепват в шейните, какъв вид горно и долно облекло да се носи, с какво да се впрягат кучетата, какви видове ножове и пушки щяха да са необходими, какви кибрити и как да се запазват сухи, устройството на предпазителите на очите срещу заслепяване от слънцето и така нататък. Пири обичаше да разяснява своята система. В основни линии — използване на кучета и шейни, кожено облекло и препитаване с местна фауна — системата на Пири бе просто заимствана от ескимоския начин на живот. Един ден Бащата с удивление откри това. Случи се така, че той стоеше на квартердека и чу как Пири гълчи един от ескимосите, който не бе изпълнил добре възложената му работа. После Пири се затътри обратно по палубата и като минаваше покрай Бащата, му каза: „Те са деца и човек трябва да се отнася с тях като с деца.“ Бащата беше склонен да се съгласи с него, в думите му имаше право. Спомни си една подобна забележка, когато преди десет години се бе сражавал на Филипините под ръководството на генерал Ленърд Ф. Ууд срещу партизаните на Моро. „Нашите малки кафяви братя трябва да получат добър урок“ — беше казал един генералщабен офицер, като забождаше карфичка в картата, на която планираше атаката. Ескимосите несъмнено бяха примитивни. Те бяха чувствителни, любящи, нежни, емоционални, доверчиви и неизтощими за лудории. Обичаха да се смеят и да пеят. В най-тежките часове от зимата, в безкрайните нощи, когато страховити урагани отцепваха каменни блокове от скалите, ветровете пищяха, студът бе отчайващ и Бащата халюцинираше, че кожата му гори, Пири и повечето от мъжете се отдаваха на теоретически разсъждения върху неговата система и така се спасяваха от собствения си страх. Ескимосите, които нямаха система, а просто живееха там, страдаха от ужасите на своя свят. Понякога жени ескимоски необяснимо защо разкъсваха дрехите си и се втурваха в черните бури, като крещяха и се въргаляха по леда. Мъжете им с усилие ги възпираха да не се убият. Бащата водеше редовно дневника си и така поддържаше самообладанието си. Той също използваше система, системата на езика и на понятията. Благодарение на тази система човешките същества можеха да регистрират времена, места и събития, на които са свидетелствали с очите си. Съвсем различни от мястото и времето, в което са живели.

В тая скована от лед зимна нощ сякаш господстваше някаква сила, която те хващаше за гърлото и те изправяше срещу себе си. Ескимоските семейства живееха по целия кораб, от палубата до трюмовете. Не се свеняха в интимното си общуване. Любеха се дори без да се събличат, просто през отворите на кожените си облекла; този акт неизменно се съпътстваше от тъпи стонове и крясъци на буйна радост. Веднъж Бащата се натъкна на една двойка и с изумление видя, че жената повдигаше нагоре бедрата си в хармония с тласъците на своя мъж. Някаква тайнствена животинска песен се лееше от гърлото й. Това бе нещо, за което не можеше да пише в дневника си, освен закодирано. Жената наистина откликваше на мъжа си. Беше поразен, че може да реагира по този начин. Тая мръсна беззъба ескимоска с плоско чело и сплескани от скулите й очи с песен отвръщаше на любовта на своя мъж. Замисли се за изтънчеността на Майката, за нейния финес и интелигентност и изведнъж усети, че в него се надига бунт срещу претенциите на тая примитивна жена да принадлежи към нежния пол.

Най-накрая настъпи пролетта и една сутрин помощникът на Пири, Матю Хенсън, пристигна при Бащата и посочи към кърмовата част на кораба. Тънък лъч светлина се процеждаше на южния хоризонт. В следващите дни тъмнината постепенно започна да се разрежда. Една сутрин на небосклона се извиси мъгляво кървавочервено слънце, не кръгло, а с неправилна елипсовидна форма, като нещо новородено. Всички се зарадваха. Приказни цветове — розово, зелено и жълто — заблестяха върху снежните върхове и целият този суров, но красив свят разтвори обятия пред всеки, който би желал да го покори. Небето постепенно стана синьо и Пири каза, че е настъпил часът за покоряване на полюса.

В деня преди потеглянето на експедицията Бащата отиде с Матю Хенсън и трима ескимоси до птичите скали, на половин ден път от брега. Изкачиха скалите с раници от тюленова кожа на гръб и събраха няколко дузини яйца — голям деликатес в Арктика. Когато птиците се вдигнаха и с крясък закръжиха над тях, стори им се, че част от скалата се беше откъртила. Бащата никога не беше виждал толкова много птици. Буревестници и гагарки. Ескимосите изпъваха мрежи, птиците се устремяваха към мрежите и се оплитаха. Ескимосите завързваха мрежите в двата им края и те се превръщаха в сакове с неподвижна натежала перушина, които жаловито писукаха. Когато уловът им достигна предела, който можеха да носят, те слязоха долу и незабавно избиха птиците. На буревестниците, големи почти колкото чайките, им извиваха вратовете. Бащата бе поразен от начина, по който довършваха малките гагарки. Просто натискаха леко с пръст мъничкото им сърчице. Отначало гледаше как го правят, а после сам опита. Хвана една гагарка и леко завъртя палец върху туптящите гърдички. Главичката й увисна и тя издъхна. Ескимосите обичаха месото на гагарките и ги мариноваха в тюленови кожи.

На връщане към лагера Бащата и Матю Хенсън разискваха това, за което хората на Пири непрестанно разговаряха — кой ще има честта да отиде на полюса с него. Още преди тръгването им от Ню Йорк командирът бе изяснил на всички, че той и само той ще открие полюса — славата на останалите ще бъде в помощта, която му оказват. „Целия си живот посветих на подготовката на този момент — казваше Пири — и той ще бъде само мой!“ Бащата смяташе това решение за основателно. Признаваше своята несигурност на любителя пред професионалиста. Но според Матю Хенсън още някой освен ескимосите трябваше да придружи командира до крайната цел и с пълно право се надяваше, че ще бъде той. В същност Бащата смяташе, че Хенсън има основание за това. Бе придружавал Пири в предишните му експедиции и самият той бе усърден и опитен полярен изследовател. Умееше да управлява кучетата така добре, както и ескимосите, умееше да поправя шейните, да строи лагери, притежаваше изключителна физическа издръжливост и сила и се гордееше със сръчността си в много неща. Но Бащата, кой знае защо, се подразни от самонадеяността на негъра и го попита откъде знае, че именно той ще бъде избраникът. Бяха се изкачили на гребена на един хълм, спряха за малко да отпочинат кучетата и се загледаха в необятната белоснежна равнина, която се простираше пред очите им. В този миг слънцето проби плътните облаци и цялата земя блесна като огледало. „Ами просто съм сигурен, сър“ — отвърна Матю Хенсън усмихнат.

На следния ден експедицията потегли на север през полярните ледове. Бяха разпределени на отделни групи, съставени от един-двама бели, неколцина ескимоси, няколко впряга кучета и четири-пет шейни. В продължение на седмица всяка една от групите, освен тази на Пири, щеше да действа като пионер и да проправя пътя на останалата част от експедицията. Накрая те трябваше да отпаднат и да се оттеглят назад към сушата, като оставят Пири и неговите момчета да изминат последните стотина мили свежи и сравнително отпочинали. Такава беше системата. Най-трудната работа беше проправянето на пътя. Опасна и изтощителна задача. Ледени блокове трябваше да се разбиват с кирки и да се отстраняват от пътя, тежките шейни трябваше да се теглят и бутат по ледените склонове и да се подпират по стръмните нанадолнища. Всяка шейна носеше над шестстотин фунта инструменти и провизии. Ако се счупеше, трябваше да се разтовари и да се поправи, като строшените части се пристягаха една за друга — работа, която обезателно изискваше гола ръка, без ръкавица. По пътя се натъкваха на водни пространства между ледовете, които трябваше да се прекосят или да се изчака, докато замръзнат. Ледените блокове се блъскаха със страховития грохот на оръдия и тътнеха под краката им, сякаш в тях бучеше самият океан. Мъгли забулваха неочаквано слънцето. Понякога хората едва пълзяха по тънък слой от новообразуващ се лед; на никого не му се щеше да попадне на плуващ леден блок. Времето ги измъчваше непрестанно; вятърът шибаше така остро при петдесет-шестдесет градуса под нулата, че въздухът сякаш изменяше агрегатното си състояние и нахлуваше във вид на твърди кристали в човешките дробове. Всяко дихание оставяше втвърдената си следа по брадата или по заскрежените краища на кожените качулки. Съгласно изискванията носеха меки мокасини от тюленова кожа, панталони от меча кожа и якета с качулки от еленова кожа, но дори тези материали ставаха чупливи на студа. Сега слънцето стоеше на хоризонта по двайсет и четири часа на денонощие. В края на всекидневния преход, след около петнайсетина мили на мъчителни усилия, групата на пионерите правеше лагер, построяваше иглу за следващата група от експедицията, нахранваше кучетата, разпрягаше заледените им каиши, запалваше спиртничета, за да запари чай, и сядаше да се храни с питки и сушено кълцано месо и бисквити. През целия март експедицията на Пири бавно напредваше на север. Една по една групите започнаха да се връщат назад със задачата възможно най-добре да проправят обратния път, да улеснят следващите групи. Всеки ден Пири пристигаше в лагера последен със своята група и незабавно се настаняваше в иглуто, което Хенсън бе построил за него. В това време Хенсън се грижеше за кучетата на Пири, поправяше строшени шейни, приготвяше вечеря, оправяше се с ескимосите, много от които вече му създаваха главоболия. Единствените добродетели, които Пири виждаше в ескимосите, бяха преданост и покорство, горе-долу същите качества, които човек търси у кучетата. Когато настъпи времето за последния преход до полюса, сега само на стотина мили, Пири наистина избра Хенсън да го придружи; а Хенсън подбра от ескимосите тези, които по негова преценка бяха най-свестните, най-предани и верни на командира. Останалите от групата бяха отпратени обратно.

Бащата отдавна се бе върнал. Той беше проправял път само в първата седмица. Не се оказа от най-издръжливите в експедицията. Не защото му липсваха сила и смелост, беше му казал Пири, преди да го отпрати, а просто защото крайниците му лесно измръзваха. Лявата пета на Бащата например се вкочаняваше всеки ден, каквито и предпазни мерки да вземаше. Вечер в лагера той я загряваше, а това бе придружено с мъчителни болки, и я лекуваше най-старателно, но на следната сутрин тя отново премръзваше. Същото ставаше с едното му коляно и с едно малко петно на ръката му. Различни части от тялото на Бащата постоянно премръзваха и Пири каза, че съдбата на някои мъже на Севера е такава и с нищо не може да им се помогне. Пири не беше неразбран човек и харесваше Бащата. През дългите зимни месеци на борда на „Рузвелт“ бяха открили, че и двамата са членували в една и съща национална организация в колежа, а това не беше слаба връзка. Но след един цял живот на усилени стремления Пири бе нетърпелив да постигне своята цел. Дружеството на Бащата бе внесло значителна сума в касата на Пири, срещу която неговият представител стигна до седемдесет и два градуса и четиридесет и шест минути — доста прилична ширина. Преди да тръгне назад, Бащата подари на командира едно американско знаме, изработено специално за случая. Беше от чиста коприна и доста голямо, но като се сгънеше, ставаше не повече от една носна кърпа. Пири му благодари, пъхна го под кожената си дреха и като предупреди Бащата да внимава при водните пространства, го отпрати на борда на „Рузвелт“ заедно с трима намръщени ескимоси.

Сега вече Пири беше само на един ден път от целта на своя живот. Той безмилостно изцеждаше силите на Хенсън и ескимосите, не ги оставяше да спят повече от час-два след всеки уморителен дневен преход. Слънцето блестеше ярко, небето бе чисто и ясно. Върху синьото небе се очертаваше пълната луна и огромните ледени бедра на земята се надигаха, потръпваха и извисяваха към луната. Сутринта на девети април Пири заповяда да спрат. Нареди на Хенсън да издигне снежен заслон, който да го пази, докато прави наблюденията си. Пири легна по корем и с помощта на съд с живак, секстант, лист хартия и молив определи местоположението си. Резултатът не го задоволи. Придвижи се по-напред по ледения блок и направи нови измервания. И те не го задоволиха. Пири цял ден се тътрузи напред-назад по леда, една миля в тая посока, две — в оная, като правеше своите изчисления. Но нито едно не го задоволи. Изминаваше няколко крачки в северна посока, а откриваше, че се е движил на юг. На тази водна планета вечно плъзгащото се ледено море отказваше да застане неподвижно. Не можеше да намери точното място, за което да каже: Ето на, това е Северният полюс. Въпреки всичко съмнение нямаше, че бяха там. Изчисленията доказваха това. „Да викнем три пъти радостно ура, моето момче! — каза той на Хенсън. — И да развеем знамето!“ Хенсън и ескимосите извикаха силно ура, но воят на вятъра ги заглуши. Знамето се развяваше с плющене. Пири накара Хенсън и ескимосите да застанат пред знамето и ги снима. На снимката се виждат пет едри фигури, увити в кожи, знамето — забито зад тях на едно многолетно ледено възвишение, което можеше да се приеме за истинския физически полюс. От ярката светлина лицата са неразличими, виждат се само неясни петна, оградени с еленови кожи.