Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (28)

28

Всъщност взривът стана на около две мили от театъра в западните покрайнини на града. Експлодира пожарната „Емерълд Айл“, горящите дървени греди подпалиха полето отвъд улицата и осветиха цялото небе над Уестър. Пожарникарските отряди от всички райони на града, дори от съседните селища Пелхъм и Маунт Върнън се озоваха да гасят пожара. Твърде малко можаха да помогнат. За щастие най-близката къща в околността отстоеше на около четвърт миля от облицованата с дъски постройка. Двама от пожарникарите доброволци бяха в болница, единият с толкова жестоки изгаряния, че едва ли щеше да оцелее до сутринта. А поне петима души са били на дежурство по време на инцидента. Беше четвъртък, неизменният ден от седмицата, в който пожарникарите се събираха на покер. До утрото на другия ден полето бе изгоряло, а на мястото на постройката се чернееше купчина овъглени развалини. Пострадалият район бе обграден с въжета; полицаите се ровеха из отломките, търсеха трупове и гадаеха какво е предизвикало бедствието. Скоро стана ясно, че има и убийства. От четирите намерени трупа на два личеше, че не експлозията или пожарът, а едрите сачми, с които бяха надупчени, са причинили смъртта. Впрегнати в парната помпа, пожарникарските коне лежаха мъртви насред пътя. Изпод развалините се откри алармената инсталация и стана ясно, че е бил даден сигнал за тревога от една телефонна кабина в северната част на града, а тази нощ никъде другаде не бе избухвал пожар. От всичко това и от някои други дребни доказателства, до които се добраха с помощта на един доктор по съдебна медицина от нюйоркското управление на полицията, се установи следното: приблизително около 10,30 ч вечерта шестима души от пожарникарския екип играели на карти в пожарната, когато зазвънял аларменият сигнал. Картоиграчите бързо се хвърлили към ботушите и каските си. Изкарали конете от конюшнята и ги впрегнали към парната помпа. Хамутите бяха измислени специално за пожарникарски коне от компанията „П. А. Сетсър“, град Хикори, Северна Каролина. Както всички пожарни, и „Емерълд Айл“ се гордееше с бързината, с която откликваше на тревожния сигнал. Под парния котел винаги гореше слаб огън, така че от повика за помощ до момента, в който пожарната пристигаше на местопроизшествието, налягането на парата можеше да се вдигне до краен предел. Ако тази вечер командата е била в нормалната си готовност, за една минута вратите трябваше да са отворени и кочияшът, подвиквайки на конете си, да ги е изкарал на пътя. Но някой стоял насред улицата, точно на пътя на колата. Той или те, въоръжени, изпразнили пушките си право в препускащите насреща коне. Двата коня моментално се строполили, третият се вдигнал на задните си крака: бил прострелян във врата, откъдето струяла кръв и оросила цялата улица като ситен дъждец. Кочияшът на капрата, смъртоносно ранен, паднал на земята. От тримата пожарникари в колата двама също получили смъртоносни рани, а третият бил премазан от помпата, която се наклонила от изпадналите в паника коне и се стоварила върху него. Парният котел се преобърнал със страхотен трясък, който изумил хората от най-близките къщи, стреснати и без това от гърмежите. Пещта се пръснала и пламтящите въглени подпалили облицованата с дъски постройка на „Емерълд Айл“. Огнените езици светкавично се разраснали и от топлината на горящата сграда парният котел експлодирал, пламтящите греди се разхвърчали отвъд пътя в насрещното поле. Точно в този момент Худини изгуби обичта на публиката си.

Тази вечер стана тъй, че всички от семейството си легнаха рано. Напоследък спяха лошо. Черното бебенце плачеше за майка си и плюеше млякото от биберона. Бащата чу далечната експлозия и през прозореца на спалнята видя осветеното от пламъци небе. Първата мисъл, която проряза съзнанието му, бе, че неговата фабрика и складовете с фойерверки са се взривили. Но сиянието пламтеше най-ярко в съвсем друга посока. Едва на сутринта разбра какво е горяло. Пожарът бе единствената тема за разговор из целия град. През обедната почивка Бащата отиде на мястото на произшествието. Покрай бариерите, поставени от полицията, стояха тълпи. Той заобиколи въжетата и приближи към езерцето точно срещу сринатата сграда: там потопеният форд модел Т ту се подаваше, ту изчезваше под водната повърхност, която се диплеше от лекия бриз на малки вълнички, после се изглаждаше и отново откриваше трептящите му очертания. Бащата се прибра вкъщи, макар че току-що бе изпищяла свирката, за да оповести точно дванайсет часа. Майката не вдигна очи към него. Седеше с бебето в скута си. С наведена глава, унесена в мисли, тя някак напомняше на покойната Сара. Бащата се питаше дали отсега нататък те ще продължат да бъдат господари на своя живот.

Към четири часа следобед вестникарчето дотърча и метна на верандата сгънатия вечерен вестник. За убиец подпалвач се сочеше един неидентифициран негър. Единственият оцелял пожарникар, сега в болницата, го бе описал на полицаите. Очевидно негърът бе спасил ранения, като потушил пламъците по дрехите му. После, за да не се изтълкува това като проява на милост, го дръпнал за косите и попитал знае ли къде се крие шефът на „Емерълд Айл“. По щастлива случайност тази вечер шефът Конклин не бил в пожарната. Не беше ясно откъде негърът познава Конклин и какво има против него.

Всички професионалисти бяха единодушни, че той трябва да е имал съучастници. За това съдеха по фалшивата тревога, вдигната, за да изкара пожарникарите доброволци вън от пожарната. Но една от уводните статии характеризираше нещастието като дело на самотен умопобъркан престъпник. Призоваваха се гражданите да заключват домовете си, да удвоят бдителността си, но да запазят спокойствие.

Семейството седна на масата. Майката държеше бебето в ръце. Усещаше допира на малките му пръстчета върху лицето си. Горе в стаята си Дядото стенеше от болка. Никой не искаше да вечеря, на никого не му се ядеше. Кристална гарафа, пълна с ракия, стоеше пред Бащата. Той пиеше третата си чашка. Имаше чувството, че някаква малка костичка или прашинка е заседнала на гърлото му и само ракията може да я прокара. Бе измъкнал от чекмеджето на бюрото си стария си военен пистолет от времето на филипинската офанзива. Той лежеше на масата. „Изживяваме една трагедия, която не би трябвало да е наша — каза той на жена си. — Какво, за бога, те е прихванало тогава? Общината има средства за бедняците. Ти си я приела тука, без да размислиш както трябва. Сега всички сме жертва на твоята глупава женска сантименталност.“ Майката го погледна. Не си спомняше да я бе укорявал друг път в техния дълъг семеен живот. Знаеше, че ще й се извини, но сълзите напираха в очите й и рукнаха по бузите. Снопчета коса се бяха измъкнали от кока и се спускаха по врата и около ушите й. Бащата я погледна: беше все така хубава, както като момиче. Не осъзна, че изпита удоволствие, като я накара да се разплаче.

Малкият брат седеше на стола и подпираше с ръце главата си. Изопнатият показалец сочеше право в слепоочието му. Наблюдаваше зет си. „Ще го намериш и ще го очистиш, така ли?“ — попита той. „Ще закрилям своя дом — отговори Бащата. — Това тук е негово дете. Ако сбърка да приближи прага ми, ще се оправя с него.“ „Защо му е притрябвало да идва тук? — попита Малкият брат с предизвикателен тон. — Не сме ние омърсили колата му.“ Бащата погледна към Майката: „Сутринта ще отида в полицията и ще им кажа, че тоя побъркан убиец е бил гост в моя дом. Ще трябва да им кажа, че неговото копеле е при нас!“ Малкият брат каза: „Аз мисля, че Коулхаус Уокър би желал да разкажеш всичко на полицията. Можеш да им съобщиш, че това е същият вманиачен негър, чиято кола лежи на дъното на езерото срещу пожарната команда. Кажи им, че той е човекът, който лично отиде в полицейското управление и направи оплакване срещу Уили Конклин и неговата банда разбойници. Кажи им още, че той е същият смахнат черен убиец, дето седеше край леглото на едно момиче, което почина в болницата от раните си.“ Бащата процеди: „Струва ми се, че не те разбирам точно. Нима защитаваш тая диващина? Нима някой друг е виновен за смъртта на Сара, освен самия той! Само неговата проклета негърска гордост. Нищо на света не може да оневини избиването на хора и унищожението на имущество по такъв начин!“ Братът скочи рязко и столът му се преобърна. Бебето се стресна и започна да плаче. Беше пребледнял и целият трепереше. „Защо не изрече подобна тирада на погребението на Сара? — каза той. — Защо там не каза, че смъртта и унищожението на собствеността са нещо непростимо?“

Всъщност Коулхаус Уокър сам бе предприел някои действия, за да разкрие самоличността си. Около час след експлозията той или някой друг чернокож оставил еднакви писма в редакциите на двата местни вестника. Редакторите след уговорка с полицията решиха да не ги публикуват. Писмата бяха написани с ясен, твърд почерк и разказваха събитията, довели до нападението над пожарната. „Искам безсрамният шеф на доброволната пожарна да ми бъде предаден аз да го съдя — се казваше в писмото. — Искам да ми се възвърне автомобилът в първоначалния му вид. Ако не се приемат условията ми, ще продължавам да убивам пожарникари и да подпалвам пожарни, докато ги залича всичките. Ако е нужно, ще унищожа целия град.“ Главните редактори на вестниците и началниците на полицията смятаха, че в интерес на общественото благо това писмо не бива да се помества. Един самотен ненормален престъпник е едно нещо. Един бунт — нещо съвсем друго. Полицейски отряди тихомълком се движеха из улиците на негърския квартал и разпитваха за Коулхаус Уокър. В това време полицията от съседните градове с негърско население вършеше същото. В управлението пристигаше отговорът: „Не е от нашите негри. Не е от нашите.“

На сутринта Бащата взе трамвая към градския център. Отиде до общината. Влезе като почитан и уважаван местен бизнесмен. Неговата кариера на изследовател бе обстойно отразена във вестниците. Знамето, което се вееше на купола на сградата, бе негов подарък за града.