Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (25)

25

Никой не знаеше презимето на Сара и никой не се беше сетил да я попита. Къде беше родено и къде бе живяло това бедно, необразовано чернокожо момиче с толкова твърдо убеждение за това как хората трябва да живеят? В няколкото седмици на щастие между деня, когато прие предложението на Коулхаус, и първите страхове, че сватбата никога няма да се състои, лицето й се измени до неузнаваемост. Гневът и мъката като някаква физическа патологичност бяха скривали досега истинския й лик. Майката бе поразена от красотата й. Сара се смееше и говореше с мелодичен глас. Двете шиеха булчинската й рокля и движенията й бяха гъвкави и грациозни. Имаше прекрасна фигура и се оглеждаше в огледалото с гордост. Смееше се от радост, че съществува. Щастието й се стичаше в млякото в гърдите й и бебето растеше бързо. То започна да се изправя на крака и вече беше опасно да го оставят само в количката. Стоеше с нея в стаята й. Тя го вдигаше на ръце и танцуваше с него. Беше може би осемнайсет или деветнайсетгодишна, доволна, че обстоятелствата сега й дават смисъл да живее. Майката разбра, че тя е от ония същества, които познават единствено добротата. У нея нямаше притворство и тя действаше като безпомощно оръдие на своите чувства. Ако обичаше, постъпваше като влюбена, ако беше измамена, рухваше от мъка. Това са сияйните и опасните страни в живота на едно невинно създание. Момчето все по-силно се привързваше към нея и към чернокожото бебенце. Играеше си внимателно с детето; свързваше ги някакво тържествено приятелство. Тя пееше. Шиеше булчинския си тоалет, пробваше го, пак го сваляше. Отдолу носеше комбинезон, който се качваше до хълбоците й, когато сваляше бялата рокля през главата си. Забеляза, че момчето открито и любопитно разглежда краката й и се усмихна. С Малкия брат я свързваше онова негласно разбирателство, което сближава двама души от едно поколение. Бъдещият й съпруг бе по-възрастен, а Малкият брат бе значително по-млад от останалите членове на семейството. Затова той я последва в кухнята и тя му довери, че Коулхаус се е зарекъл да не се ожени, докато не възвърне колата си.

„Какво смята да направи?“ — попита Малкият брат. „И аз не знам“ — отвърна Сара. Но вероятно бе доловила, че насилието лежи в основата на всички принципи.

Следващата неделя Коулхаус не дойде да я види. Сара се оттегли в стаята си. За Бащата сега стана ясно, че положението се влошава. Каза, че е смешно една кола да завладее живота на всички. Реши на другия ден да разговаря с пожарникарите от „Емерълд Айл“ и по-специално с шефа Конклин. „И какво ще им кажеш?“ — попита Майката. „Ще ги накарам да разберат, че имат работа със заможен човек от тоя град — каза Бащата. — Ако и това не помогне, просто ще ги подкупя да поправят колата и да я оставят пред вкъщи. Ще им дам пари. Ще ги подкупя.“ „Но това няма да се хареса на мистър Уокър“ — възрази Майката. „И все пак — каза Бащата — тъкмо така ще постъпя. После ще се обясняваме един с друг. Те са от измета на града и ценят парата.“

Но преди да осъществи тоя план, Сара реши да предприеме самостоятелни действия. Беше пролетта на изборната година: кандидатът на Републиканската партия, Джеймз Шърман, вицепрезидент на „Тафт“, щеше да пристигне тази вечер в Ню Рошел да говори на вечеря на републиканците в хотел „Тайдуотърз“. Тя си спомни, че беше дочула, когато Бащата обясняваше по какви причини няма да присъства на това събитие. Тъй като не разбираше нищо от политика и не можеше да прецени колко маловажни са патилата на Коулхаус в национален мащаб, Сара реши да пледира пред Съединените щати от негово име. Това бе второто отчаяно действие, породено от нейната невинност. Почака вечерта детето й да заспи спокойно, уви шал около главата си, излезе, без да предупреди никого вкъщи, и се втурна надолу по хълма към Северното авеню. Беше боса и тичаше бързо като дете. Беше решила да тича по целия път до хотела, но я застигна един трамвай с мигащи светлини и ватманът гневно издрънка звънеца, когато тя прекоси релсите точно пред него. Купи си билет и отпътува към центъра.

Изви се вечерен вятър и по черното небе се струпаха големи дъждовни облаци, вещаещи буря. Тя застана пред хотела до малката групичка хора, които чакаха пристигането на големеца. Една след друга спираха коли и докарваха разни видни личности. Понесени от вятъра дъждовни капки запръскаха по тротоара. От бордюра до хотелските врати бе проснат килим. Не само местните полицаи с бели ръкавици, но и цял взвод от националната гвардия бяха на разположение; те пазеха свободен достъпа до входа и избутваха назад тълпата, в очакване колата на вицепрезидента. Хората от националната гвардия бяха непрекъснато нащрек, както и цивилните детективи от Секретната служба, назначени от Теодор Рузвелт да закрилят президенти и вицепрезиденти след убийството на президента Маккинли. Всъщност през тази година Рузвелт отново се бе появил на политическата сцена, за да се кандидатира срещу своя отдавнашен приятел Тафт. Кандидат на Демократическата партия беше Уилсън, на Социалистическата — Дебз; и четиримата кандидати препускаха напред-назад из страната и раздухваха надеждите на хората, както ветровете, които браздяха големите равнини. Само преди седмица Рузвелт беше пристигнал в Милуоки, щата Уисконсин, да произнесе своята предизборна реч. Като излязъл от гарата и се упътил към колата, доста настрана от тълпата посрещачи, един човек изскочил насреща му и насочил пистолет. Проехтели изстрели. Един куршум разкъсал калъфката на очилата му в горния джоб, пробил дупка в сгънатите на четири петдесет страници от речта му и заседнал в реброто му. Рузвелт бил като зашеметен. Убиецът бил повален на земята. Чули се писъци. Рузвелт огледал раната си, доволен, че не е нещо сериозно. Произнесъл речта си, преди лекарите да пристъпят към лечение. Но смърдящият дим от инцидента все още се стелеше в съзнанието на хората. Телохранителите на известни личности не можеха да не мислят за случая с Теди Рузвелт. Кметът на Ню Йорк, Уилям Дж. Гейнър, също бе наранен наскоро от куршумите на един убиец. Пистолети гърмяха навсякъде.

Когато колата на вицепрезидента, един „Панхард“, спря до тротоара и самият той излезе, разнесоха се радостни възгласи. Съни Джим Шърман беше политик от Ню Йорк и имаше доста приятели в Уестър. Беше закръглен плешив човечец с толкова разклатено здраве, че едва ли щеше да доживее края на кампанията. Сара се отскубна от тълпата, затича се към него и в смущението си крещеше: „Президенте, президенте!“ Ръцете й бяха протегнати напред и черните й пръсти го докоснаха. При допира той се отдръпна. Може би в тъмната ветровита вечер на приближаващата буря някой от телохранителите на Шърман е сметнал черната ръка на Сара за пистолет. Един от националната гвардия пристъпи напред и с безцеремонната деловитост на въоръжен човек, който охранява някакво величие, с всичка сила стовари приклада на своя „Спрингфийлд“ право в гърдите на Сара. Тя падна. Един детектив от Секретната служба скочи отгоре й. Вицепрезидентът изчезна в хотела. Чуха се писъци и в настъпилата суматоха хвърлиха Сара в една полицейска кола и я откараха.

Задържаха я през нощта в полицейския участък. Тя храчеше кръв и чак рано сутринта на дежурния полицай му хрумна, че може би ще трябва да я прегледа лекар. Беше ги объркала всичките, понеже не отговаряше на никакви въпроси, гледаше ги с очи, пълни с болка и страх, и ако един от тях не си припомни, че бе изкрещяла: „Президенте, президенте!“, щяха да я помислят за глухоняма. „Какво искаше да направиш? — питаха я те. — Какво си мислеше, че правиш?“ На сутринта я прехвърлиха в болница. Беше мрачен облачен ден. Вицепрезидентът си беше заминал, тържествата бяха приключили, уличните метачи размахваха метлите си пред хотела и обвинението срещу Сара бе сведено от опит за убийство до нарушение на обществения ред. Остана в болницата. Гръдната й кост и няколко ребра бяха счупени. Вкъщи, на Бродвю авеню, Майката чуваше как бебето се раздира от плач и накрая се качи да види какво става. Минаха няколко часа, преди тревогата на семейството да се свърже чрез един полицай с чернокожото момиче, откарано в болницата. Бащата излезе от работа, Майката от къщи и отидоха да видят Сара в обществената болница. Тя спеше, челото й бе сухо и гореше, а едно кърваво мехурче на края на устните й се издуваше и спадаше при всяко дихание. До следващия ден Сара разви бронхопневмония. Майката и Бащата успяха да си изяснят случилото се от малкото неща, които им разказа. Тя почти не им обръщаше внимание и непрестанно питаше за Коулхаус. Уредиха да я поставят в самостоятелна стая. Не знаеха къде живее Коулхаус, затова се обадиха в казиното в Манхатън и се свързаха с директора на оркестъра „Клеф клъб“. По този начин успяха да намерят Коулхаус и след няколко часа той застана край болничното легло на Сара.

Майката и Бащата чакаха пред стаята. Когато надникнаха вътре, Коулхаус стоеше на колене пред леглото й. Главата му бе наведена и държеше ръката й с двете си ръце. Те се оттеглиха. Скоро отвътре долетяха жаловитите стонове на този зрял мъж, който изливаше мъката си. Майката се прибра вкъщи. Не изпускаше бебето от ръцете си. Семейството бе покрусено. Непрекъснато ги тресеше от студ. Всички носеха пуловери. Малкият брат запали камината. Към края на седмицата Сара почина.