Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (13)

13

Релси! Релси! Фантазьорите, които пишеха за популярните списания, си представяха, че бъдещето лежи на края на две успоредни релси. Железопътни локомотивни линии до далечни разстояния, междуградски електрички, градски трамвайни линии, линии, повдигнати над нивото на улицата — всички те насичаха земята със своите стоманени ребра, кръстосваха я и образуваха скелета на една неуморима цивилизация. А в Бостън и Ню Йорк имаше даже железопътни линии под улиците — нова, бърза транзитна подземна система, превозваща хиляди хора на ден. Успехът на подземната железница в Манхатън роди желанието линията да се продължи до Бруклин. Извършено бе истинско инженерно чудо — прокопан бе тунел под Ийст ривър, който свързваше Бруклин с центъра на Манхатън. Зад хидравличен щит работници копаеха сантиметър по сантиметър наносите под речното корито и монтираха свързочни секции от чугунени тръби. Изкопната камера се пълнеше с въздух под налягане, който изпомпваха от повърхността. Работата беше опасна. Миньорите, които копаеха, станаха герои. Работейки под речното дъно, те се излагаха на голям риск. Една от обичайните злополуки беше пробивът — когато сгъстеният въздух намираше слабо място в покрива на тунела и избиваше навън във вид на мощна струя. Веднъж стана пропукване с такава страшна експлозивна сила, че изсмука от тунела четирима работници, издуха ги през шестметровия пласт от речен нанос и ги изхвърли през самата река във въздуха на върха на гейзер с дванайсет метра височина. Оцеля само един от тях. Необикновеният инцидент намери веднага отклик във всички вестници и когато, пиейки сутрешното си кафе, Хари Худини прочете за случая, моментално се облече и се втурна към болницата „Белвю“, в центъра, където според съобщенията бе откаран оцелелият работник. „Аз съм Хари Худини — обяви той на пропуска — и трябва да видя миньора, който е копал под реката.“ Две сестри взеха да се съветват нещо зад гишето, през това време той хвърли поглед към информационното табло и хукна нагоре по стълбите. „Тук е забранено да се влиза!“ — му извика троснато една сестра, когато той се промъкна в отделението, пълно с болни и умиращи хора. Снопове ярки слънчеви лъчи се спускаха косо като подпори от високите мръсни прозорци. Около леглото на храбрия копач се бе струпало цялото му семейство — съпругата, възрастна майка, забрадена с голям шал, двама снажни синове. Бдеше и лекар. Човекът в леглото бе омотан в бинтове от главата до краката. Двете му гипсирани ръце и единият му, изопнат в шини крак, бяха в екстензия. На всеки няколко минути от бинтованата глава се процеждаше слаб сдържан стон. Худини се изкашля. „Аз съм Хари Худини — обяви той пред семейството, — занимавам се с разни сложни бягства, това е професията ми, аз съм ескаполог. Но да си призная, никога не съм постигал подвиг като неговия.“ Той посочи към леглото. Роднините го изгледаха, но славянските им лица останаха безизразни. Бабата, без да сваля очи от Худини, промълви нещо на чужд език — вероятно зададе някакъв въпрос, защото един от синовете отвърна по същия начин и спомена името му. Те продължаваха да го гледат. „Дойдох да поднеса почитанията си.“ Всички имаха широки лица, високи чела и раздалечени очи. Не отвърнаха на усмивката му. „Как се вмъкнахте тук?“ — попита докторът. „Още една минутка само — каза Худини, — искам да го попитам нещо.“ „По-добре напуснете веднага!“ — възрази докторът. Худини се обърна към семейството. „Искам да знам какво е изживял. Какво е направил, за да се добере до повърхността. Той единствен е успял. Трябва да е направил нещо. Искам да узная, за мен е много важно да разбера!“ Той извади портфейла си и измъкна оттам няколко банкноти. „Мисля, че ще имате нужда! Хайде, вземете ги, искам да ви помогна.“ Семейството продължаваше да го гледа вторачено. От тялото на леглото долетя звук. Един от синовете се наведе и опря ухо. Заслуша се, после кимна. Отиде при другия син и му каза нещо. Бяха едри мъжаги, високи повече от метър и осемдесет, с яки гърди. „Без грубости!“ — каза лекарят. Худини се усети във въздуха, усети как го поведоха по коридора, без краката му да се опират в земята. Реши да не се съпротивлява. Владееше доста хватки за самозащита, имаше начини да надмогне над тия грубияни, но все пак — намираше се в болница.

Заскита се из улиците. Ушите му горяха от унижение. Спусна надолу периферията на шапката си. Беше с втален двуреден жакет и пъхна ръце в джобовете си. Панталоните му бяха светлокафяви, а обувките — гарнирани в бяло и кафяво с изострени върхове. В тоя студен есенен следобед повечето хора носеха палта. Той крачеше бързо из гъмжащите нюйоркски улици. Беше невероятно подвижен. За някои номера в тоя живот истинският свят е сцена. Тях той не ги владееше. Независимо от постиженията си той си оставаше илюзионист, обикновен фокусник. Какъв смисъл имаше животът му, щом хората, излизайки от театрите, го забравяха? Заглавията по вестникарските будки съобщаваха, че Пири достигнал полюса. Само номерата на истинския свят влизат в историята.

Худини реши да се съсредоточи върху своите външни изяви. По време на турне той избяга от един сандък, закован с пирони, завързан с въжета и спуснат в ледената река Детройт. Спуска се в разни реки в Бостън и Филаделфия. Ледени късове плаваха наоколо. За бягства от ледени реки той тренираше във ваната си, където продавачът на сладолед изсипваше ледени блокчета. Но нещата не се промениха. Тогава реши да предприеме турне из Европа. Там бе почнал своята кариера още преди да пробие в големите циркове на Щатите. Колкото и да е странно, все още му се струваше, че хората в Европа го разбират по-добре, отколкото сънародниците му. Няколко дни преди заминаването си той се съгласи да даде бенефис в полза на някои стари фокусници и пенсионирани циркови артисти. Искаше да ги изненада с ново бягство. Нае цяла команда санитари от болницата „Белвю“ да го омотаят на сцената с бинтове от главата до петите. После го увиха в няколко чаршафа и го завързаха с ремъци за болнично легло. Изсипаха отгоре му вода, за да натежат превръзките. Худини се измъкна. Старите циркови артисти го аплодираха бурно. Но той остана неудовлетворен.

Щеше да отплава за Европа на борда на „Император“, грамаден германски кораб със статуя на носа — нещо твърде необичайно за един модерен триетажен презокеански лайнер. Статуята представляваше орел с корона, забил ноктите си в земното кълбо. Старата майка на Худини, мисис Вайс, слезе до пристана да го изпрати. Бе крехка дребна женица, облечена в черно. Той я целуна, прегърна я, целуна ръцете й и се качи на мостика. После изтича обратно, целуна я отново, задържа лицето й в ръцете си и обсипа очите й с целувки. Тя кимаше и го милваше. Худини изтича по мостика и пак й махна. Не беше сигурен дали го вижда. Когато големият лайнер потегли на заден ход в реката, той застана до парапета и замаха. Размаха и шапката си, за да привлече вниманието й. Ясно беше, че тя не го виждаше. Провикна се, макар това да бе безсмислено, тъй като витлата на кораба пореха с грохот водата наоколо. Не откъсваше очи от черната й фигурка и когато влекачите обърнаха кораба по течението, той изтича на другата страна на палубата. Тя стоеше на кея — крехка, благовидна стара дама — и гледаше как корабът постепенно се отдалечава. Радваше се на привързаността на сина си. Веднъж бе дошъл при нея, беше я накарал да вдигне престилката си и бе изсипал в нея петдесет златни монети. Добро момче беше. Тя се прибра с такси в дома им на 113-а улица, за да чака неговото завръщане.

Първото представление от европейското си турне Худини даде в театър „Ханза“ в Хамбург. Публиката беше възхитена. Вестниците му отделиха голямо внимание. Завладя го непознато досега чувство на неудовлетвореност. Питаше се, защо е посветил живота си на такива глупави занимания. Публиката го приветстваше възторжено. След всеки спектакъл на входа за артистите се струпваше група почитатели. С тях той биваше сдържан. Веднъж присъства на публичната демонстрация на един френски летателен апарат, марка „Воазен“, красив биплан с облечени в твърда материя крила, рул и три косо подпрени велосипедни колела. Пилотът го вдигна над пистата, после го приземи в близките ниви, а на следния ден подвигът му бе описан във вестниците. Худини предприе решителни действия. След седмица той стана собственик на един биплан „Воазен“. Струваше му пет хиляди долара. Със самолета пристигна и един френски механик, който даваше уроци по летателно изкуство. Худини си издейства разрешение да ползва един военен параден плац недалече от Хамбург. Във всички страни, където изнасяше представления, се сдружаваше с военните. Навсякъде войниците бяха негови почитатели. Всеки ден призори той пристигаше на плаца, сядаше пред уредите за управление на воазена, а френският механик му обясняваше предназначението и действието на лостовете и педалите. Самолетът се управляваше с помощта на голям волан, монтиран във вертикално положение, прикрепен с вал към кормилото. Пилотът сядаше зад кормилото на малка седалка между двете крила. Зад него се намираше моторът, а зад мотора — пропелерът. Воазенът бе направен от дърво. Крилата му бяха облечени с някаква силно изопната платнена материя, лакирана отгоре. Подпорите, съединяващи двойните крила, бяха обвити със същата материя. Воазенът имаше вид на хвърчило. Худини поръча да изпишат с печатни букви името му на долната страна на крилата и задните стабилизатори. Тръпнеше в очакване на първия си полет. Търпеливият механик го обучаваше в различни операции, нужни, за да се вдигне машината, да поддържа полета си и да се приземи. Всяка нощ Худини изпълняваше своя номер в театъра и всяко утро взимаше уроци по пилотаж. Най-накрая една сутрин, когато червеното небе бе чисто и механикът прецени, че вятърът и въздушните условия са благоприятни, те изтикаха машината от хангара й и я насочиха с лице към бриза. Худини се покатери на пилотското столче, обърна назад шапката си и я нахлупи силно. Сграбчи волана. Присви съсредоточено очи, стисна устни, извърна глава и кимна на механика, който завъртя дървения пропелер. Моторът заработи. Беше марка „Енфийлд“, 80 конски сили, и се предполагаше, че е по-добър от този на братята Райт. Без да смее да поеме дъх, Худини форсира мотора, после отне газта и форсира отново. Накрая вдигна палеца си. Механикът се пъхна под крилете и издърпа подпорите на колелата. Машината бавно потегли. Колкото по-голяма скорост набираше воазенът, толкова по-учестено ставаше дишането на Худини. Скоро самолетът заподскача по земята и той усети как чувствителните крила сами взеха да го направляват, сякаш някаква нематериална сила бе дошла на помощ в начинанието. Самолетът се отдели от земята. Худини мислеше, че сънува. Трябваше с усилие да потиска възбудата си, да овладее равновесието на крилата, да регулира непрестанно газта съобразно скоростта на полета. Той летеше! Краката му натискаха педалите, обгърна кормилото и лостът леко се наклони надолу, а машината се извиси в небето. Осмели се да погледне към земята: тя беше на петнайсет метра под него. Не чуваше вече шума на мотора зад себе си. Вятърът шибаше лицето му и се усети, че крещи. Обтяжните жици сякаш пееха, големите крила над него и под него се поклащаха, гмуркаха се и танцуваха във въздуха с невероятна изящност и красота. Велосипедните колела се въртяха бавно и лениво от вятъра. Прелетя над някаква горичка. Като се почувства по-уверен в себе си, извърши сложна маневра — вираж. Воазенът описа широк кръг над парадния плац. Забеляза в далечината механика, застанал пред навеса и вдигнал и двете си ръце за поздрав. Худини хладнокръвно уравновеси крилата, плъзна се под вятъра и взе да се спуска. В мига, в който колелата се докоснаха до земята, резкият допир го подразни. А когато моторът заглъхна и спря, дощя му се отново да се понесе във въздуха.

При следващите си полети Худини се задържаше по десетина-дванайсет минути във въздуха. Искаше му се да изпита горивния капацитет на двигателя. Понякога се поклащаше, сякаш увесен на облаците. Виждаше цели селца, сгушени из полята на Германия, следваше собствената си сянка по невероятно правите пътища, оградени с жив плет. Веднъж се вдигна толкова високо, че успя да види в далечината средновековния силует на Хамбург и бляскащата ивица на река Елба. Гордееше се безкрайно със своя аероплан. Искаше му се да остане в историята на въздухоплаването. Млади офицери от местната казарма започнаха да идват на парадния плац и да наблюдават полетите му. Той дори се запозна с някои от тях. А комендантът, от когото бе поискал разрешение да ползва плаца, попита Худини дали би изнесъл пред младите офицери няколко лекции по въздухоплаване. Илюзионистът се съгласи с готовност. Измени съобразно с това програмата си и започна серия от неофициални занятия. Младите офицери му допадаха. Бяха интелигентни и почтителни. Смееха се на шегите му. Немският му беше пълен с грешки и с еврейски думички, но те се правеха, че не забелязват.

Веднъж след полет, когато откарваше самолета си към навеса, Худини забеляза отпред един военен мерцедес с висши офицери от Имперската германска армия. Още преди да слезе от самолета, неговият приятел комендантът се изправи в колата, поздрави го и по най-официален начин запита дали би имал нещо против още веднъж да вдигне воазена за демонстрационен полет. Худини погледна към двамата мъже с натежали от медали гърди, които седяха на задната седалка. Те му кимнаха. На предната седалка до шофьора седеше мирно един войник с островърха каска и заредена карабина. В тоя миг едно бяло ландо „Даймлер“ с покрито купе бавно се приближи зад военната кола. Металните му части блестяха, даже белите му дървени спици светеха. Почетно знаменце със златни ресни се вееше над десния преден калник. Худини не можеше да види пътниците в купето. „Разбира се“ — отвърна той. Нареди на механика си да зареди с гориво машината и след няколко минути отново литна из въздуха, като описваше над полята широки величествени кръгове. Опита се да си представи как ли изглежда от земята. Развълнува се като на представление. Издигна се над колите на височина около трийсет метра, после се смъкна рязко до петнайсет метра, като разклащаше крилата и махаше с ръка. Правеше специална демонстрация за този в бялата кола, който и да бе той.

Щом се приземи, заведоха го до белия „Даймлер“. Шофьорът отвори вратата и застана мирно. В колата седеше ерцхерцогът Франц Фердинанд, наследникът на австро-унгарския престол. Ерцхерцогът бе в униформа на фелдмаршал от австрийската армия. В ръка държеше шлем с пера. Косата му бе ниско подстригана като четка. Имаше големи рунтави завити нагоре мустаци и зяпаше глупаво Худини изпод тежките си клепачи. До него седеше съпругата му, графиня Софи — внушителна матрона, която деликатно се прозяваше зад облечената си в ръкавица ръка. Изглежда, ерцхерцогът Франц Фердинанд не знаеше кой е Худини. Той го поздрави като изобретател на самолета.