Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (29)

29

Роден и израснал в Уайт Плейнз, щата Ню Йорк, Бащата беше единствено дете. Спомняше си моменти на топлина и сърдечност в летните ваканции край минералните извори в Саратога. Там имаше градини с пътеки от чакълеста настилка. Заедно с майка си се разхождаше по просторните, боядисани в ярки цветове веранди на големите хотели. Всяка година в един и същи ден се прибираха у дома. Майка му бе крехка женица и почина, когато той беше на четиринадесет години. Бащата беше учил първо в Гроутън, а после немска философия в Харвардския университет. Но през зимата на втората година прекъсна следването си. Баща му бе натрупал състояние по време на Гражданската война и оттогава непрекъснато го прахосваше в неразумни сделки. Сега се бе разорил напълно. Старият бе от ония хора, които се закаляват в бедите и нещастията. Самочувствието му се повишаваше с всяка загуба. При фалита сияеше триумфално. Почина внезапно, пълен с надежди. Неговата разточителност и суетност направиха от самотния му син човек предпазлив, трезв, прилежен и хронически нещастен. Като навърши пълнолетие, Бащата инвестира малкото долари, които му бяха оставени, в дребно предприятие за производство на фойерверки, собственост на един италианец. Накрая предприятието премина в негови ръце, той разшири сделките, купи една фирма за производство на знамена и стана доста заможен. Успя да се сдобие и с военен чин по време на филипинската кампания. Беше доволен от живота си, но никога не забравяше, че преди да се отдаде на бизнеса, бе следвал в Харвард. Беше слушал лекциите на Уилям Джеймз за основите на модерната психология. Изследователската работа стана негова страст; стремеше се да избяга от това, което великият доктор Джеймз наричаше склонност към чувство за малоценност.

Сега, като ставаше сутрин, Бащата констатираше тленността на своето съществуване. Питаше се дали неговата неприязън към Коулхаус Уокър, пламнала спонтанно още от първия миг, се дължеше на цвета на кожата му, или на това, че той умееше да обича, че се бе отдал на нещо вълнуващо, на нещо, което подсказваше, че най-хубавото от живота тепърва му предстои. Бащата забеляза, че по кожата на ръцете му бяха започнали да се появяват тъмни петънца. Осъзна, че от време на време кара хората да му повтарят това, което току-що са му казали. Мехурът му като че ли вечно беше препълнен. Тялото на Майката вече не възбуждаше у него страст, а само безмълвно одобрение. Възхищаваше се от нейните форми и мекота, но не се възпламеняваше. Свикнали да бъдат заедно след завръщането му от Арктика, те потънаха в безстрастно общуване, в което той се чувстваше изпреварен и надминат от живота, подобно на безучастен зрител в някакво събитие. Не му се нравеха нейните опити да покровителства и насърчава женитбата на онова черно момиче. А сега, след смъртта на Сара, той се почувства напълно пренебрегнат, тъй като в своята скръб Майката насочи грижите и вниманието си изцяло към черното момченце.

Изпита задоволство от посещението си в полицията. Даде си сметка, че зад това се крие известна непочтеност. Може би за компенсация представи Коулхаус като миролюбив човек, обезумял от създалите се не по негова вина обстоятелства. Точно такъв бе аргументът на Малкия брат. Потвърди достоверността на събитията, разказани в писмото на Коулхаус. „Той беше пианист — каза Бащата, използвайки минало време. — Беше винаги учтив и коректен в отношенията си.“ Полицаите важно кимаха. Те искаха да знаят дали негърът отново ще пали. Това бе думата, която началникът на полицията употреби: пали. Бащата каза, че ако Коулхаус си постави веднъж задача пред себе си, нищо не е в състояние да го спре. Предпазните мерки се организираха до голяма степен въз основа на този съвет. Прикрепиха полицейска охрана към всички пожарни в града. Поставиха главните пътища под наблюдение. Закачиха в управлението стенна карта с разположението на силите. Въз основа на информацията от Бащата убедиха управлението на полицията в Ню Йорк да ангажира детективи, които да търсят Коулхаус в Харлем.

Бащата бе очаквал упреци от страна на полицията. Но подобно нещо не стана. Ценяха го като човек, който познава характера на престъпника. Насърчаваха го да стои колкото му е възможно повече в управлението. Искаха да бъде подръка при разискванията им. Стените на помещенията в полицията бяха боядисани донякъде в резеда, а надолу — в тъмнозелено. Във всяко кьоше имаше плювалник. Бащата се съгласи да се мярка често. По това време на годината имаше най-много работа. Всички поръчки за ракети, фойерверки, римски срещи, гърмящи бомби, бенгалски огньове, сигнални ракети и бомбички трябваше да бъдат експедирани навреме за предстоящите тържества на Четвърти юли^[1]. Той сновеше между кантората си и полицията. Противно му стана, когато веднъж попадна там заедно с шефа на „Емерълд Айл“ Уил Конклин. Конклин вонеше на уиски и от ужаса, че е преследван, червендалестото му лице бе добило цвета на телешко месо. Държеше се ту арогантно, ту малодушно. Предлагаше съвети на същото равнище като глупавата му постъпка, от която бе почнала цялата история. Искаше да отиде в негърския квартал и да очисти всички чернокожи веднъж завинаги. Полицаите слушаха с безразличие. Дразнеха го. „Май че ще трябва да те предадем на негъра, Уили — казваха те. — За да мирясат всички наоколо.“ Но Конклин не ги разбираше. „Как, не сме ли всички единни тука?“ — питаше той. „Господ да те пази, бил си жесток и сега си още по-жесток — каза шефът на полицията. — Трябваше да чуем от устата на чернокожия, че една от твоите щуротии е предизвикала цялата тая бъркотия, и ти, дръвник такъв, ни питаш не сме ли всички единни!“

Характерът и поведението на шефа на пожарната бяха напълно подходящи за място като полицията. През остъклените врати там непрекъснато се нижеха углавни престъпници, адвокати, поръчители, полицаи, безутешни роднини. Пияниците ги тътреха за яката, а крадците пристигаха с белезници. Говореше се гръмогласно, разнасяха се ругатни. Конклин се занимаваше с търговия на въглища и лед и живееше с жена си и децата си в апартамент над своите складове. Бащата се сети, че Конклин прекарва повечето време в полицията, защото там се чувства по-сигурен. Разбира се, той нямаше да го признае. Хвалеше се с предохранителните мерки, които бе взел в складовете си. Не му се струваше достатъчно сигурно да разчита на двамата полицаи на пост пред вратите му, ами беше наел останалите живи пожарникари от „Емерълд Айл“ и ги бе настанил у дома си. Всички носеха оръжие. „Все едно че негърът ще нападне «Уест Пойнт»^[2]!“ — казваше той.

Бащата се чувстваше унизен от тоя човек. Конклин разговаряше с него по-различно, отколкото с полицаите. Стараеше се да оправи речника си. Самочувствието му, че има пред себе си социално равен, беше вбесяващо. „Трагична история, капитане — казваше той. — Трагична наистина.“ Веднъж дори постави ръка върху рамото му — жест на фамилиарност, който разтърси тялото на Бащата като електрически ток.

И въпреки всичко Бащата прекарваше все повече и повече време там. Беше му трудно да се прибере вкъщи. В деня на общото погребение на жертвите от пожара в „Емерълд Айл“ той отиде да чуе надгробните речи. Беше се изсипал половината град. Грамаден меден кръст се люлееше над главите на тълпата. Уил Конклин не напусна полицейското управление. „Там ще бъда отлична мишена за пушечна стрелба“ — каза той. Из града започнаха да се питат за причините на неговото поведение. Тогава чрез нюйоркските вестници, чиито редактори не се съобразяваха с местните интереси, достигна новината, че убийствата в нощта на пожара са били причинени от неправда. „Уърлд“ и „Сън“ дори отпечатаха писмото на Коулхаус. Уил Конклин стана най-презряното същество. Ненавиждаха го като главен виновник за събитията, отнели живота на хората, които той уж командваше. Други го презираха, защото само се бе подиграл с негъра, без да всели в него страх от бога.

Сега някакъв човек с бомбе седеше в една кола близо до къщата на Бродвю авеню всеки ден. На Бащата не му бяха съобщили официално за това, но той предупреди Майката, че е помолил за полицейска охрана: смяташе за неразумно да сподели с нея предположенията си, че полицията не се отказва да го държи под око въпреки всичката си благодарност, задето им откри толкова неща. Чудеше се в какво ли го подозират.

Точно седмица след нападението на Коулхаус над пожарната „Емерълд Айл“, в шест часа сутринта една бяла кола бавно се движеше по Рейлроуд плейс, тясна уличка с калдъръмена настилка в западната част на града. По средата й се намираше Общинската пожарна команда №2. Колата се изравни със сградата и спря; двамата полицаи, които дремеха на пост, с изумление видяха да слизат неколцина черни мъже, въоръжени с пушки. Единият от полицаите не изгуби присъствие на духа и се просна на земята. Другият стоеше със зяпнала уста срещу нападателите, които ловко се строиха в редица и подобно на стрелкови взвод при даден знак изпразниха оръжието си. Куршумите убиха стоящия полицай и разбиха стъклата на входната врата. Единият от негрите изтича и хвърли няколко малки пакета през строшените прозорци.

Човекът, който бе дал командата за огън, се приближи до оцелелия полицай, който лежеше като вцепенен на паважа, пъхна в ръката му писмо и спокойно каза: „Това трябва да се публикува във вестника!“ После се присъедини към останалите чернокожи в колата. След като отминаха, две или три последователни експлозии разтърсиха сградата, вратите й изхвърчаха и след миг пожарната се превърна в истински ад. Пламъците бързо погълнаха съседната пивница и заведението на един търговец на кафе, който печеше разни сортове и ги продаваше. От чувалите му се вдигна плътна завеса от жълтеникав прах и ароматът на печено кафе се носеше из въздуха седмици наред. Най-накрая бяха изровени труповете на четири жертви, всички градски пожарникари. Една възрастна жена бе намерена мъртва в жилището си на отсрещната страна на улицата, вероятно починала от страх. Пожарна кола тип „Рео“ и една линейка бяха унищожени.

Сега градът изпадна в истинска паника. Децата не ходеха на училище. Гневни протести се изливаха по адрес на градската управа на Уили Конклин. Делегация от пожарникари се изправи пред общината с искане да бъдат приети като полицейски сътрудници и да им бъде зачислено оръжие за самоотбрана. Безпомощният и объркан кмет се обърна към губернатора на Ню Йорк с молба за помощ. Вестта за второто нападение на Коулхаус заемаше първите страници на всички вестници из страната. От Ню Йорк започнаха да се стичат репортери и журналисти на тълпи. Обвиняваха началника на полицията, задето е допуснал черният убиец отново да извърши кръвожадното си дело. Той даде изявления пред представители на пресата в своя кабинет. „Престъпникът се придвижва с автомобил — каза той. — Нанася удара си и изчезва бог знае в каква посока. Вече няколко години Асоциацията на полицейските началници от щата Ню Йорк предлага решение, което изисква всички автомобили и автомобилисти да бъдат регистрирани. Ако това се бе приело като закон, сега щяхме лесно да пипнем злодея.“ Докато говореше, началникът изсипа съдържанието на чекмеджето си. Пушеше пура. Излезе заедно с журналистите. На следния ден в държавния законодателен орган на щата бе внесен проектозакон за регистрация на автомобилите.

Бащата имаше двама негри на работа във фабриката си, единият пазач, другият монтажист на цевите за ракетите. Нито един от двамата не се яви на работа в деня на второто бедствие. Из целия град не се виждаше никакъв негър. Стояха скрити вкъщи. Патрулиращите през тази нощ полицаи арестуваха неколцина бели граждани, които носеха пистолети и пушки. Губернаторът се отзова на молбата на кмета и изпрати от Ню Йорк като подкрепление две бригади от Националната гвардия. Пристигнаха на следния ден и незабавно разпънаха палатките си на бейзболното игрище зад училището. Трупаха се деца да ги зяпат. Местните вестници излязоха с извънредно издание, като поместваха на видно място второто писмо на Коулхаус. То гласеше: „Първо — онова бяло изчадие на име Уили Конклин да ми бъде предадено аз да го съдя. Второ — фордът модел Т да ми се върне в първоначалния му вид. Докато тези мои искания не се удовлетворят, обявената война ще продължава. Коулхаус Уокър-младши, президент на Временното американско правителство.“

Оттук нататък най-важното бе да се установи как изглежда Коулхаус Уокър. Вестниците се втурнаха в бясна надпревара. Журналисти щурмуваха помещенията на „Клеф клъб“ в Харлем. Не намериха никакви снимки на пианиста с позорната слава. „Американ“, вестникът на концерна „Хърст“, триумфално помести портрета на композитора Скот Джоплин. Приятели на Джоплин заплашиха вестника със съд, тъй като композиторът лежеше тежко болен и нямаше възможност да защитава собствените си интереси. Извиниха им се. Най-сетне един вестник в Сент Луис помести снимката на Коулхаус, която бе препечатана навсякъде. Бащата потвърди, че това е той. Снимката показваше един сравнително по-млад Коулхаус, седнал пред пианото, с бяла връзка и фрак. Ръцете му бяха опрени на клавишите, а той усмихнато гледаше към камерата. Около пианото се бе разположил оркестърът — един изпълнител на банджо, един корнетист, тромбонист, цигулар и тимпанист, наведен над барабана си. Всички с бели връзки. Бяха застанали в поза, като че ли свиреха. Около главата на Коулхаус очертаха кръг. Тази снимка стана важен документ. Вестникарите използваха иронията на случая и поместваха образа на усмихващия се чернокож младеж с пригладени мустаци и с весела, открита и честна физиономия, а заглавията отдолу гласяха: „Усмивката на убиеца“ или „Президентът на Временното американско правителство в по-щастливи дни от живота си“.

Вследствие на всестранните и неуморни издирвания на пресата ролята на семейството в цялата тази история не можа да остане в сянка. Репортери, отначало по един и по двама, а после на цели тълпи започнаха да хлопат на вратата и след като им отказваха да ги допуснат вътре, те се разполагаха като на бивак под норвежките кленове. Искаха да видят черното бебенце, искаха да получат каквито и да е сведения за Коулхаус и посещенията му при Сара. Надничаха през прозорците на хола, отиваха до кухнята и проверяваха дали е заключена вратата. Носеха сламени шапки и бележници по джобовете си. Дъвчеха тютюн, плюеха го по земята и размазваха с крак фасове в тревата. Снимки на къщата се появиха в нюйоркските вестници. Появиха се и неточни описания за изследователските експедиции на Бащата. Транспарантите стояха спуснати. Не позволяваха на момчето да излиза. В къщата беше душно, а нощно време Дядото хленчеше в съня си.

Майката би издържала всичко това, ако не се бе надигнала вълна от приказки защо семейството дава подслон на сина на Коулхаус Уокър. В дългите летни вечери непрекъсната върволица от коли прииждаше нагоре по хълма и хората като любопитни туристи извиваха врат, да зърнат нечие лице на прозорците. Някакъв чиновник от комисията по социалните грижи за децата в Ню Йорк изказа мнение, че все още некръстеното незаконородено дете трябва да бъде прехвърлено в един от чудесните приюти за сирачета, безпризорни и незаконородени деца. Майката пазеше бебето в своята стая. Вече не го сваляше на долния етаж. Караше сина си да го наглежда, когато й се налагаше да свърши някоя работа. Не намираше време да вдигне косата си и я оставяше пусната до раменете по цял ден. Стана необичайно язвителна към Бащата. „Няма ли най-после да отключиш ковчежето със скъпоценностите си — казваше тя — и да ми осигуриш нужната помощ?“ Тази забележка бе по адрес на неговата пестеливост, нещо, за което никога преди не бе отронвала дума. Винаги бяха живели далеч под стандарта, който той бе в състояние да осигури. Бащата се почувства засегнат от думите й, но отиде и намери жена, която да поеме готвенето, друга — прането и почистването; и двете щяха да живеят в къщата. Нае за постоянно човека, който им помагаше от време на време като градинар, и го настани в помещението над гаража. За Дядото вече по цял ден се грижеше медицинска сестра. В обсадената къща сега настана оживление и бъркотия като във военен лагер. Непрекъснато гълчаха момчето да не се пречка в краката им. То наблюдаваше как майка му крачи напред-назад из стаята със скръстени ръце, а разпуснатите й коси висяха надолу. Беше отслабнала и брадичката й, винаги склонна към заобляне, сега изглеждаше изтъняла, дори заострена.

Ясно бе, че нещастията прогониха пламъка от живота им. Досега Бащата тайно вярваше, че тяхното семейство се озарява от някаква светлина. Сега тази светлина бе угаснала. Чувстваше се скучен и оглупял, годен само да се подчинява на това, което диктуваха обстоятелствата. Коулхаус господстваше. А все пак той бе стигнал до Арктика, ходил бе до Африка, до Филипините. Пътувал бе и на Запад. Означаваше ли това, че вече не му достигаше интелигентност, за да възприема света? Седеше в кабинета си. Даваше си сметка, че за никого от близките си, дори и за Дядото, не бе проявявал загриженост. Беше се отнасял към него с високомерна вежливост, с която се отнасяме към старците, преди той истински да бе остарял. От Малкия брат се отчужди напълно. Усещаше се страшно паднал в очите на жена си, чувстваше се изследовател само на думи, а духът му бе окован от предразсъдъците на неговия собствен баща. Постепенно заприличваше на него, сух и скучен, с безумен блясък в очите. Защо трябваше да стане така?

Най-много се упрекваше, задето бе пренебрегнал детето си. Никога не разговаряше с него, никога не му предлагаше приятелството си. Разчитал бе винаги на присъствието си в живота му като пример на подражание. Колко самодоволно, колко глупаво от страна на човек, който през целия си живот се е стремял да не подражава на собствения си баща. Потърси момчето и го намери на пода в стаята му — четеше във вечерния вестник за успешното представяне на бейзболната деветорка на Ню Йорк под майсторското ръководство на треньора Джон Дж. Макгроу. „Би ли искал да видиш този отбор?“ — попита той. Момчето го погледна изненадано. „Тъкмо за това си мислех“ — отвърна то. Бащата отиде в стаята на Майката. „Утре — обяви той — завеждам момчето на бейзболен мач.“ Каза го с такава непоколебимост, че отговорът й остана неизречен — а щеше да му каже, че е глупак; когато излезе от стаята й, тя се зачуди как можа в първия миг да й хрумне тази дума, толкова чужда на чувството любов.