Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (31)

31

Към края на мача силно безпокойство обхвана Бащата. Разбра колко глупаво бе постъпил, като остави жена си сама. На излизане от игрището потокът на тълпите ги повлече и Бащата усети, че синът му го хвана за ръка. Почувства прилив на сили. В трамвая обгърна раменете на момчето. Щом пристигнаха в Ню Рошел, забързаха веднага към къщи и още от входната врата се провикнаха силно: „Здравей!“ За първи път от много време насам Бащата се почувства самоуверен като преди. Майката се появи отвътре. Беше с вдигнати коси, спретната, усмихната и приятна. Тя го прегърна и каза: „Имам нещо да ти покажа.“ Лицето й сияеше. Отдръпна се встрани; хванало за ръка прислужницата, детенцето на Сара по нощничка пристъпваше в хола. То със залитане се спусна към полата й, задържа се и погледна победоносно към Бащата. Всички се засмяха. „Не можем да го спрем — каза Майката. — Иска навсякъде да ходи.“

Момчето коленичи, протегна ръце, а детето освободи ръчичката си от прислужницата и се запъти към него; като набираше скорост и изпреварваше собствената си нестабилност, то щастливо се отпусна в прегръдката на момчето.

Някакво спокойствие бе обзело всички тази вечер. В тишината на мамината стая до среднощ двамата с Бащата разговаряха за всичко онова, което се таеше в съзнанието им. Коулхаус имаше шансове още известно време да избегне залавянето. При тези обстоятелства те предугаждаха, че все повече ще се отчуждават от хората. Няколко познати на Майката от лигата, в която членуваше, вече бяха реагирали срещу известността, която бе получило напоследък семейството. Тя се боеше да не би от злоба и жестокост да й отнемат бебето на Сара и да го предадат на отмъстителните власти. Бащата не отрече, че това е възможно. В този момент бяха спокойни и овладени, така че нямаше нужда от фалшиви уверения или от игра на оптимизъм, какъвто всъщност не изпитваха. Бащата каза, че няма да споменава пред властите за възможностите да използват детето по някакъв начин, за да насилят Коулхаус да се предаде. „Трябва да предприемем нещо — каза Бащата, — и най-добре ще е да се измъкнем оттук.“ „Но как ще стане това? — попита Майката. — Баща ми е инвалид, учебната година още не е завършила, току-що поехме ангажименти с новата прислуга.“ Всичко това тя изброяваше на пръсти. Значи и тя беше мислила за същото. Бащата усети, че с упование и вяра чака неговото решение. Каза й да остави всичко на него. Тя изпита силно чувство на благодарност, когато той пое цялата отговорност. Този разговор им припомни, че преди всичко те бяха стари приятели; легнаха си и прекараха нощта заедно. Тя склони да се любят и отвръщаше на ласките му с ласки, потръпвания на бедрата си и с окуражителни милувки, за да му докаже своето предразположение и да подбуди желанието му; за първи път от толкова месеци той усети, че тя е доволна от мъжа, когото държи в прегръдките си.

Отговорът на всичките им въпроси бе Атлантик Сити. Бащата откри там прекрасен хотел, „Брейкърз“, нае апартамент с изглед към океана, и то на по-ниска цена, отколкото очакваха, тъй като сезонът едва-що започваше. Лесно се стигаше до южните брегове на Джърси, няколко часа с влак; не беше съвсем близко, но не беше и толкова далеч, че да не може да се връща в неделя вечер, ако работата му изискваше. Промяната на въздуха щеше да бъде полезна за всички. Лекарят на Дядото, който му бе приложил едно от най-новите средства за лечение на счупени тазови кости — металическа игла, закрепена като вътрешна шина, ги съветваше Дядото да стои колкото се може повече на патериците си или в количка, тъй като залежаването е много опасно за хора на неговите години. Момчето трябваше да напусне училище няколко седмици по-рано, но учението му вървеше и нямаше сериозно да загуби. Решиха да не покриват мебелите и да не заключват всички стаи, както обикновено в такива случаи; прислугата щеше да поддържа къщата в ония дни, когато се налагаше Бащата да остане в Ню Рошел. Икономката щеше да дойде с Майката на морския бряг. Тя бе сериозна и съвестна негърка и с нея присъствието на черното детенце сред тях не би правило впечатление.

Въоръжено с план за действие, семейството се приготвяше за отпътуването си. Те поддържаха бодрото настроение и едва не изпаднаха в истерия, когато положението взе лош обрат. Новият началник на полицията, пенсиониран инспектор от отдел „Убийства“ на нюйоркското управление, даде нови насоки на разследването, които бяха застрашителни. Още първия ден, в който встъпи в длъжност, той заяви пред журналисти, че експлозивът, използван при взривяването на Общинската пожарна №2, е твърде изкусно и сложно изработена комбинация от пироксилин и живачен фулминат, която може да бъде измислена само от добър познавач, а пианистът Коулхаус не бе такъв. Запита откъде негърът взима парите за колата, която ползва, или за издръжката на бандата въоръжени цветнокожи, които по всяка вероятност възнаграждаваше в брой. Той трябваше да плаща на кохортата си. Имаше големи разноски. „Откъде взима тия пари? Къде се укрива във времето между своите безумни набези над това кротко градче? Познавам половин дузина червени, които с удоволствие бих задържал тук. Обзалагам се, че ще получа отговор на част от моите въпроси.“

Тези реплики, които плъзнаха бързо навсякъде и намекваха за заговор срещу радикалите, внесоха допълнителен смут у вече и без това изнервените жители на града. По улиците патрулираха военни отряди. Имаше няколко случая на насилие върху негри, срещнати извън квартала им. На няколко пъти се даваха прибързани фалшиви тревоги от огневи пещи из целия град, които вдигаха накрак пожарникарските коли с полицейска охрана и конвой от журналисти. Журналистите бяха навсякъде и заедно с войската и полицаите създаваха мъчително напрежение в града. Църквите в неделните утрини не помнеха толкова много посетители. Отделението за спешна медицинска помощ към болницата констатира необичайно завишен брой на пострадали от разни дребни произшествия. Хората се изгаряха, порязваха, препъваха се в килимите си или се изтъркулваха по стълбища. Докараха и няколко мъже с рани, причинени от изстрели по невнимание при почистване на стари оръжия.

А междувременно пресата действаше по-енергично от властта по отношение исканията на Коулхаус, поставени в писмата му. Вероятно за да направят снимки, те в няколко поредни броя настояваха за изваждането на форда от езерото. Най-накрая го изтеглиха. Закараха на мястото един кран и автомобилът, подобно на чудовищна останка от древна човешка култура, изплува от водата; кал се процеждаше от гумите му, вода и тиня се стичаха от покрива му. Преместиха го на брега и го поставиха така, че всеки да може да го вижда.

Сега обаче властите се почувстваха неудобно. Фордът стоеше като реално веществено доказателство за основателните оплаквания на чернокожи. Подгизнал от вода и мръсотия, изпотрошен, той будеше възмущението на всеки, който ценеше машините и знаеше стойността им. След като снимките му се появиха в пресата, невъобразими потоци от хора се втурнаха да го гледат и се наложи полицията да го огради с кордон. Явно усетили, че се компрометират, кметът и градските съветници скалъпиха нова серия от обвинения срещу умопобъркания негър; те твърдяха, че ако почнат да преговарят с него по какъвто и да е начин — тяхното единствено и непреклонно изискване бе той сам да се предаде, — биха поощрили всеки ренегат, радикал или чернокож в страната да пренебрегне закона и да плюе на американското знаме.

Но дори ако в този момент обществеността бе настояла да се премине към политика на преговори, нещо, което не се случи, даже и пресата не подсказваше подобен вариант, то никой нямаше представа как да се свърже с убиеца. Коулхаус не бе оповестил колко време им дава до следващия си атентат. Според мнението на психиатър, ангажиран от нюйоркския вестник „Уърлд“, второто писмо, подписано „Коулхаус Уокър, президент на Временното американско правителство“, разкриваше много по-напреднала степен на душевно разстройство; а да си имаш работа с човек в лапите на прогресивна лудост и да го третираш за нормален, би довело до трагични последствия.

И така, стигна се дотам обикновеното население на Ню Рошел само да даде най-рационалното предложение как да се справят с проблема. От всички краища на града, от всички прослойки се понесе вик: „Уили Конклин да напусне града.“ Дори някои разярени граждани сами се опитаха да убедят Конклин. Той представи в управлението на полицията няколко анонимни писма, пуснати в пощенската му кутия, които намекваха, че ако не си стегне багажа и не се изпари от Ню Рошел, те, авторите на писмата, сами ще свършат работата на Коулхаус. И както всички досегашни действия на Конклин, това, че сподели с властта личната си кореспонденция, бе неблагоразумие. Той не събуди съчувствие, както се бе надявал, а напротив, настрои ги да подкрепят подхвърлената идея. Отначало Конклин не можеше да проумее защо всеки с бял цвят на кожата не изпитва към него само възхищение. Колкото по-ненавистен ставаше, толкова повече се чудеше. Този жалък човек не разбираше, не проумяваше нито голямата цел на общественото недоволство, а именно — да разведрят ситуацията, нито пък по-малката — евентуално да спасят живота му. Чувстваше се жертва на покровителите на негрите, както ги наричаше, макар че тия покровители сега включваха почти цялото население на града. Той се напи до вцепеняване и безмълвно се подчини на жена си и близките си да се подготвят за бягството.

И така, без никой изцяло да е поел положението в ръцете си — при наличието на общинска власт, полиция, щатска войска и гражданство, всички еднакво изнервени и несигурни докога ще продължава опасността от атаките на черния разбойник — със съгласието на обществеността се случиха две неща, които в общи линии представляваха признание на исканията на Коулхаус. Фордът модел Т, бе изваден — това вероятно подсказваше опит за преговори. А ако местните вестници достигаха до Коулхаус, той би могъл да прочете новината — и двата вестника излязоха с най-едрите в историята си заглавия, — че семейството на Конклин е избягало да се скрие в Ню Йорк. Коулхаус не оповести никакви отстъпки и улиците гъмжаха от военни и полувоенни части. Но положението се промени. „Нека Коулхаус сега подпали целия Ню Йорк — казваше една уводна статия — или приеме принципа, че всеки човек, който търси незаконна саморазправа, изведнаж застава сам срещу цивилизования и решителен народ, като по този начин осквернява справедливостта, която е искал да наложи.“

За разлика от тоя шум пътуването на семейството стана негласно. Бащата се договори с товарните железници да транспортират багажа им — два плетени сандъка, които бе купил за случая, всеки с няколко чекмеджета и прегради, удобно отделение със закачалки за дрехи, обковано с гвоздеи сандъче за обувки, няколко куфара, кутии за шапки — и те напуснаха Ню Рошел с влака, който тръгваше призори. Късно сутринта пристигнаха в Ню Йорк и от гара Пенсилвания взеха влака за Атлантик Сити. Тази гара беше проектирана от фирмата на Станфърд Уайт и Чарлз Макким. Нейните каменни колонади, по образец на Римските бани в Каракала, се простираха от 31-а до 33-а улица и от 7-о до 8-о авеню. Носачи превозваха количката на Дядото. Майката бе облечена в бял костюм. Прислужницата носеше детето на Сара. Гарата беше толкова просторна вътре, че макар и претъпкана с хора, говорът им се носеше като слаб шепот. Момчето зяпаше в покрива със сводове от гофрирано зелено стъкло и аркади, поддържани от стоманени ребра и подобни на обелиски стоманени колони. През този покрив светлината падаше като кристален прах. После то слезе до безкрайните влакови перони, огледа се наляво и надясно и навсякъде видя заредените локомотиви, които нетърпеливо пухтяха и свиреха в очакване да се впуснат по своя път.