Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (36)

36

В следващите часове градският прокурор Уитман свика на съвет неколцина души. Полковникът, който командваше нюйоркската национална гвардия в Манхатън, настояваше за разгънати военни действия. Това хвърли в такава паника един от музейните уредници на Морган — висок нервен човек с пенсне, който държеше ръцете си скръстени на гърдите като примадона от метрополитънската опера, — че накрая взе да трепери. „Имате ли представа за стойността на всичко, което мистър Морган е събрал вътре? Четири фолиа на Шекспир! Гутенбергската библия на пергамент! Седемстотин старопечатни книги и едно писмо на Джордж Вашингтон от пет страници!“ Полковникът размаха пръст във въздуха. „Ако не се разправим веднага с тоя кучи син, ако не влезем и не му смъкнем кожата от гърба, всички негри в страната ще ни сграбчат за гушата. И тогава къде ще се денете с вашите библии?“ Уитман се разхождаше напред-назад. Един инженер му каза, че ако поправят разбитата тръба, ще могат да пробият тунел под основите на библиотеката. „Колко време ще ни е нужно за това?“ — попита Уитман. „Два дни“ — отговори инженерът. Някой друг предложи да използват отровен газ. „С газ сигурно ще ги уморим — съгласи се Уитман, — но и всички, които се намират в Ийст Сайд, ще измрат.“ Започваше да става раздразнителен. Библиотеката беше построена от плътно прилепнали мраморни блокове. Дори острие на нож не можеше да се вмъкне между тях. Мястото бе минирано и чифт осторожни негърски очи наблюдаваха от всеки прозорец.

Тогава на Уитман му хрумна разумната идея да се допита до мнението на офицерите от полицията, които седяха в стаята. Един стар сержант с дългогодишен опит от улиците, ветеран от „Хелз китчън“ и „Тендърлойн“, каза: „Най-важното, сър, е да накараме тоя Коулхаус Уокър да почне разговор с нас. Когато един въоръжен маниак заговори, той се успокоява. Накарайте го да говори, нека да говори и тогава ще вбиете клин в ситуацията!“ Уитман, на когото не му липсваше кураж, грабна мегафона, излезе на улицата и изкрещя на Коулхаус, че иска да разговаря с него. Размаха сламената си шапка. „Ако съществува някакъв проблем — изкрещя той, — ще го решим заедно.“ Продължи с тия излияния няколко минути. После малкото прозорче близо до главния вход се отвори за миг. Един цилиндричен предмет излетя на улицата. Уитман побягна назад, а хората в къщата зад него се проснаха на пода. За всеобщо учудване взрив не последва. Уитман се върна в къщата и едва след няколко минути един от полицаите с помощта на бинокъл определи предмета като голяма сребърна чаша с похлупак. Един офицер изтича на улицата, вдигна чашата и хукна обратно по стълбите. Това бе средновековна сребърна халба с гравирана ловна сцена, очукана при падането. Музейният уредник обясни, че датира от XVII век и принадлежи на Фридрих, княз на Саксония. „Драго ми е да чуя това“ — каза Уитман. После уредникът отхлупи капака и намери вътре листче с телефонен номер, който се оказа номерът на библиотеката.

Градският прокурор сам грабна телефона. Седна на края на една маса, взе апарата в дясната си ръка, а слушалката в лявата. „Здравейте, мистър Уокър — сърдечно заговори той, — тук е градският прокурор Уитман.“ Изуми го спокойният делови тон на чернокожия. „Моите условия са същите — каза гласът от другия край на жицата. — Искам да ми се върне колата такава, каквато беше, когато ми препречиха пътя. Вие не можете да ми възвърнете моята Сара, но в замяна на нейния живот искам живота на шефа на пожарната Конклин!“ „Коулхаус — каза Уитман, — вие разбирате, че аз, като представител на закона, не мога да ви предам да съдите вън от законите човек, срещу когото не се е водил процес. Поставяте ме в невъзможно положение. Мога обаче да обещая, че ще разследвам случая и ще видя кой закон ще се приложи, ако въобще съществува такъв. Ще направя всичко за вас, след като излезете оттам.“ Коулхаус Уокър сякаш не беше чул. „Давам ви двадесет и четири часа — каза той, — след което ще взривя тази сграда и всичко в нея.“ И затвори телефона. „Ало — завика Уитман, — ало!“ Накара оператора отново да избере номера. Отговор не последва.

След това Уитман изпрати телеграма до мисис Стайвъзънт Фиш в Нюпорт. Надяваше се, че чете вестници. Очите му, които при напрегнатост изпъкваха, сега сякаш бяха готови да изскочат от орбитите си. Лицето му бе на червени петна. Свали сакото и разкопча жилетката си. Поиска един от полицаите да му намери уиски. Знаеше, че червената Ема Гоулдман, анархистката, се намира в Ню Йорк. Нареди да я арестуват. Загледа се през прозореца. Денят бе облачен и необичайно мрачен. Беше задушно и улиците лъщяха от ситен дъждец. Светлините на града започваха да просветват. Огромният бял палат в гръцки стил блестеше насреща. Изглеждаше напълно спокоен. В тоя миг Уитман осъзна, че заради уважението, което му бяха засвидетелствали комисарят Райнлендър Уолдо и останалите полицейски началници, той се подмами и се оплете в една опасна политическа ситуация. От една страна, трябваше да пази интересите на Морган, чиито многобройни реформаторски комитети, съставени от заможни републиканци протестанти, бяха финансирали разследванията му върху корупцията в полицейските среди на демократите католици. От друга страна, трябваше да пази собствената си репутация на суров градски прокурор, който ловко се справя с престъпните слоеве. За това можеше да му помогне само незабавната разправа с чернокожия. Донесоха му чаша уиски. „Една-едничка — каза си той, — за да си поуспокоя нервите.“

Междувременно полицията потропа на вратата на Ема Гоулдман на 13-а улица в Западната част. Гоулдман не се изненада. Винаги си държеше готова една малка чанта с бельо и книга за четене. След убийството на президента Маккинли редовно я обвиняваха, че подстрекава с думи или с действия повечето прояви на насилие, стачки или бунтове в Америка. Представителите на закона из цялата страна бяха обхванати от манията да свързват името й с всеки инцидент, просто по принцип, независимо дали я смятат за виновна или не. Тя си сложи шапката, взе чантата и тръгна. В полицейската кола я придружаваше млад полицай. „Няма да ми повярвате — му каза тя, — но аз наистина копнея за малък отдих в затвора. Там е единственото място, където мога да си почина.“

Гоулдман, естествено, не знаеше, че в бандата на Коулхаус е и младият човек, когото тя със съжаление бе нарекла буржоазен любовник на една безсрамна проститутка. В полицейското управление на Сентър Стрийт, в стаята на сержанта, тя даде изявления пред журналисти относно това дали е замесена в конспирацията: „Съжалявам за пожарникарите от Уестър. Не бих искала да ги убиват. Но доколкото разбирам, чернокожият е бил доведен до тези изстъпления от жестоката смърт на годеницата си, невинна млада жена. Като анархистка аз одобрявам това присвояване на собствеността на Морган. Самият мистър Морган е присвоил доста чужди неща.“ Тук репортерите я прекъснаха с въпроси: „Той ваш последовател ли е, Ема? Познавате ли го? Имате ли нещо общо с целия случай?“ Гоулдман се усмихна и поклати глава: „Потисникът е богатството, драги приятели! Богатството е потисник. Коулхаус Уокър не е имал нужда от червената Ема, за да разбере това. Нужно му е било само да мине през страданието.“

След около час извънредните издания на вестниците с новините за ареста се разпродаваха по улиците. Думите на Ема бяха подробно цитирани. Уитман се питаше дали бе постъпил разумно, като й бе дал трибуна. Но от този си ход той все пак извлече полза. Директорът на Професионалния институт в Тъскиджи Букър Т. Уошингтън бе в града, за да набира парични средства. Той произнесе реч в голямата зала на Купър Юниън на площад Сестър и се отклони от темата си, за да осъди изявленията на Гоулдман и да заклейми действията на Коулхаус Уокър. Един от журналистите се обади на Уитман да му съобщи това. Градският прокурор незабавно се свърза с прочутия просветител, като го покани да дойде на местопроизшествието и със своя морален авторитет да разреши кризисната ситуация. „Ще дойда“ — отговори Букър Уошингтън. Изпратиха му полицейска охрана и Уошингтън, като се извини на домакините, подготвили официален обед в негова чест, излезе от залата сред бурни овации.