Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (16)

16

Зимата свари Тате и дъщеричката му в индустриалния град Лорънс, щата Масачузетс. Бяха дошли тук още през есента, след като той бе научил, че имало работа. Тате стоеше пред един тъкачен стан по петдесет и шест часа на седмица. Заплатата му беше по-малко от шест долара. Живееха под наем в една дървена къщурка на хълма. Нямаше отопление. Стаята им гледаше към тясна уличка, където хората от околните къщи си изхвърляха боклука. Той се боеше, че момиченцето може да стане жертва на престъпните елементи в квартала. Отказа да го запише в училище — тук беше по-лесно да убегне от властите, отколкото в Ню Йорк — и го караше да стои вкъщи, когато не можеше да излезе с него. След работа се разхождаха около час из тъмните улички. Момиченцето взе да става по-вглъбено. Държеше раменете си изправени и се движеше като жена. Той се измъчваше при мисълта за настъпващата му зрелост. В такъв момент, когато момичето става вече жена, му е нужна майка, за да го напътства. Нима щеше самичко да премине през тази трудна промяна? А, от друга страна, ако той намереше за кого да се ожени, дали би се привързало към новия човек в семейството? Това можеше да се окаже много лошо за детето.

Мрачни дървени жилища се нижеха в безкрайни редици. Тук се бе събрала цяла Европа — италианци, поляци, белгийци, руски евреи. Отделните национални групи не хранеха добри чувства помежду си. Един ден най-голямата текстилна компания „Америкън Улън Къмпъни“ раздаде пликове с намалени заплати и тръпка на недоволство премина по всички работници в завода. Няколко италианци напуснаха машините си. Обиколиха фабриката и призоваваха към стачка. Изтръгваха жици, хвърляха през прозорците буци кюмюр. Последваха ги други. Гневът се разпростираше. Работниците от целия град изоставиха машините си. Тия, които сами не можеха да се ориентират, бяха повлечени от общата вълна. Само след три дни всички текстилни предприятия в Лорънс бяха затворени.

Тате ликуваше. „Щяхме да измрем от глад или да измръзнем от студ — говореше той на дъщеричката си. — А сега ще измрем от куршумите.“ Но пристигнаха хора от ССИР^[1], които знаеха как да ръководят стачки, и поеха организацията в свои ръце. Създадоха стачен комитет с представители от всички малцинства и незабавно разпространиха сред работниците: никакво насилие. Като взе момиченцето със себе си, Тате се присъедини към хилядите стачници, тръгнали да обкръжат фабриката — солидна тухлена сграда, която се простираше на няколко улици. Крачеха тежко под студеното сиво небе. По улицата минаваха трамваи, ватмани подаваха глава и зяпаха хилядите демонстранти, които мълчаливо напредваха в снега. Над главите им телефонните и телеграфните кабели бяха провиснали от лед. Военни отряди с карабини неспокойно охраняваха портите на фабриката. Те всички имаха топли шинели.

Станаха множество инциденти. Една работничка бе застреляна на улицата. Само полицията и военните отряди бяха въоръжени, но арестуваха двамата ръководители на стачката Етор и Джованети за съучастничество в убийството. Хвърлиха ги в затвора, предстоеше им съд. Разбира се, подобно нещо се очакваше. Тате отиде на гарата за посрещането на заместниците на Етор и Джованети. Беше се събрала огромна тълпа. От влака слезе Големият Бил Хейуд, най-прочутият уобли^[2]. Беше от западните щати и носеше мека широкопола шапка, която сега свали и размаха. Чуха се приветствени възгласи. Хейуд вдигна ръка за тишина. Заговори. Имаше хубав глас. „Чужденци тук няма, освен капиталистите“ — каза той. Тълпата обезумя. След това всички тръгнаха по улиците, пеейки Интернационала. Момиченцето никога не бе виждало своя Тате така оживен. Стачката му харесваше, защото не си стоеше в стаята. Държеше баща си за ръката.

Седмици наред борбата не стихваше. Помощни комитети организираха кухни във всеки квартал. „Това не е благотворителност — обясни една жена на Тате, който, след като момиченцето получи порцията си, отказа своята. — Господарите ви искат да сте слаби, а на вас са ви нужни сили. Хората, които днес ни помагат, утре ще се нуждаят от нашата помощ.“ В тези мразовити дни стачните постове увиваха главите си с шалове и тъпчеха от крак на крак в студения сняг. Пелеринката на момиченцето бе износена. Тате предложи услугите си на стачния комитет — да рисува плакати — и така те се измъкнаха от студените улици. Плакатите ставаха красиви. Но човекът, който отговаряше за тях, му каза, че не трябвало да се рисуват така. „На нас не ни е нужно изкуство — каза човекът. — Нужно ни е нещо, което да възбужда гнева. Нещо, което да поддържа огъня.“ Тате беше нарисувал вкочанясалите фигури на стачници със затънали крака в снега и семейства, сгушени в бедняшките си квартири. Тогава премина към лозунги. „Един за всички, всички за един!“ Почувства се по-добре. Вечер мъкнеше вкъщи изрезки хартия, клишета, пера и туш и за да отвлече мисълта на момиченцето от собствените им несгоди, започна да го забавлява с рисунки на силуети. Направи цяла сцена с трамвай — как хората се качват и слизат. Момиченцето много я хареса. Подпря рисунката на възглавницата си и я разглеждаше под различни ъгли. Това вдъхнови Тате. Направи няколко скици на трамвай, постави ги една върху друга и като ги прелисти бързо, трамваят пристига по релсите отдалече и спира, за да се качат и слязат пътниците. Тате изглеждаше все едно, че се забавляваше не по-малко от дъщеря си. Тя го гледаше с такова възхищение, че той бе обхванат от истинска треска да създава нещо за нея. Донесе още изрезки. Представи си я на кънки. За две денонощия направи 120 силуета на листчета не по-големи от ръката му. Завърза ги с конци. Тя взе малката книжка и като обръщаше страниците с палеца си, виждаше как се плъзга на кънките напред-назад, плавно се завърта в осморка, прави пируети и накрая завършва с красив поклон пред публиката. Тате я прегърна и се разплака, като усети крехкото й телце и допира на нежните й устни до лицето си. Ами ако излезе така, че да не може да направи нищо повече за нея в този живот, освен да рисува картинки? Ами ако продължават да живеят само с неосъществени надежди? Дъщеря му щеше да го осъди за това, като порасне.

А междувременно стачката се бе прочула. Всеки ден пристигаха репортери от цялата страна. Идваше и подкрепа от други градове. Единството на стачния фронт обаче все по-осезателно отслабваше. За един човек с деца бе трудно да поддържа своята смелост и решимост. Тогава се разработи план, който предвиждаше децата на стачниците да се разпратят по други градове и да се настанят у семейства, симпатизиращи на стачката. Стотици семейства в Бостън, Ню Йорк и Филаделфия предложиха да поемат децата. Други изпращаха пари. Стачният комитет внимателно провери всяко едно семейство. Родителите на децата трябваше да подпишат формуляри, че са съгласни. Експериментът започна. Богати жени пристигнаха от Ню Йорк да придружат първите сто деца във влака. Всяко дете премина през лекарски преглед и получи нов комплект дрехи. Те пристигнаха на централната гара в Ню Йорк като религиозно шествие. Чакаха ги тълпи от посрещачи и в съзнанието на всеки от тях се запечата картината с децата, хванати ръка за ръка и втренчили решително поглед напред, сякаш право към ужасната съдба, която индустриална Америка бе отредила за тях. Печатът им отдели изключително внимание. Фабрикантите в Лорънс разбраха, че от всички стратегически хитрости, измислени от работниците, кръстоносният поход на децата е най-опасният. Ако допуснеха това да продължи, симпатиите на обществеността в страната щяха да наклонят в полза на работниците и фабрикантите трябваше да отстъпят. А това би означавало повишение на всички заплати, за някои работници чак до осем долара седмично. Щяха да си издействат и допълнително възнаграждение за извънреден труд и за повишена производителност. Щяха да се измъкнат безнаказано за стачката си. Това бе немислимо. Фабрикантите знаеха кои са стълбовете на цивилизацията и източниците на прогреса и благоденствието в град Лорънс. За доброто на страната и на демократическата система в Америка те решиха: повече никакви детски походи.

А в това време Тате се бореше със себе си. Безспорно най-добре за момиченцето бе да поживее за няколко седмици с някое солидно семейство. Щеше да бъде добре нахранено, на топло и щеше да вкуси от нормалния семеен живот. Но той не можеше да си представи, че би могъл да се откъсне от него. Мисълта за раздялата го изпълваше с мрачни предчувствия. Отиде в помощния комитет, разположен в един склад недалеч от фабриката, и разговаря с една от жените. Тя го увери, че толкова много добри работнически семейства са изявили желание да поемат грижа за някое дете, че просто не знаят какво да правят с тях. „А еврейски семейства има ли?“ — попита Тате. „Само кажете какво искате и ние ще се погрижим!“ — отвърна жената. Но все пак той не се реши да подпише документите. „Всяко от тези семейства е добре проучено — поясни жената. — Нима можем да бъдем небрежни към подобни неща?“ „Аз през целия си живот съм бил социалист“ — уверяваше я Тате. „Разбира се — каза жената, — ще трябва да я преслуша доктор. Дори само затова си струва. Ще яде топла храна и ще знае, че татко й има приятели на тоя свят. Но никой не ви насилва. Погледнете само опашката зад вас, колко много кандидати.“

Тате си помисли: Попаднал съм сред най-ревностното човешко братство, а съм седнал да му мисля като някой буржоа. И подписа, че е съгласен.

След около седмица заведе дъщеря си на гарата. Момиченцето се падна в контингент от двеста деца за Филаделфия. Имаше нова пелеринка и шапка, която топлеше ушите му. Тате непрекъснато поглеждаше крадешком към дъщеря си. Беше красиво дете. Имаше нещо царствено в стойката му. Радваше се на новите си дрешки. Той се отнасяше с него, както и преди, опитваше се да не показва болката си. Детето бе приело идеята за раздяла, без да възрази ни думичка. Разбира се, това бе най-доброто и за двамата. Но ако сега приемаше всичко толкова лесно, как ли щеше да постъпва в бъдеще? Момиченцето имаше черти в характера си, които той не бе успял да открие. Привличаше хората. Много майки наоколо зяпаха в него. Тате се гордееше, но се и плашеше. В чакалнята гъмжеше от майки и деца. Някой извика: „Ето го, идва!“ И тълпата се люшна към вратите, а влакът бавно се приближаваше, като съскаше и изхвърляше грамадни облаци пара.

За децата бе прикачен специален вагон на края на композицията. Влакът се движеше по линията Бостън — Мейн. Локомотивът бе марка „Болдуин 4–6–0“. Всички се насочиха към перона, водени от сестрите на филаделфийския женски комитет. „Не забравяй как трябва да се държиш! — каза Тате, като вървяха напред. — Ако те попитат нещо, ще отговаряш! Говори ясно, че да могат да те чуват.“ Щом завиха зад ъгъла на гарата, той забеляза на улицата цяла редица въоръжени войници с каски. Карабини висяха през гърдите им. Стояха с гръб към перона. Шествието спря и се люшна назад. В предните редове настъпи смут. После се чу писък, изведнъж отвсякъде заизникваха полицаи и сред тълпата настана ужасна бъркотия. Пред изумените пътници, които зяпаха от прозорците, полицията се мъчеше да раздели майки от деца. Влачеха майките, които ритаха и пищяха, към няколко камиона на края на перона. Бяха военни камиони тип „Рео“ с брезентови платнища и вериги на колелата. Децата падаха, те тъпчеха върху им. Разбягаха се на всички страни. Покрай Тате и момиченцето изтича една жена, от устата й струеше кръв. Локомотивът бълваше назад облаци пара като гъста мъгла. Камбаната тихо издрънча. Някаква жена застана пред Тате. Опита се да му каже нещо. Държеше се за корема. После падна. Тате взе дъщеричката си на ръце и я качи на платформата на най-близкия вагон, за да я предпази от жестокостите по перона. После се наведе над падналата жена. Вдигна я под мишниците и я помъкна през тълпата към една пейка. Като я поставяше да седне, привлече вниманието на един от полицаите. Полицаят го зашиба с палка по раменете и главата. „Какво правите?“ — завика Тате. Той наистина не знаеше какво иска от него този обезумял тип. Отново се шмугна в тълпата. Оня го последва и продължаваше да го удря. Тате с препъване се измъкна от тълпата, но оня не спираше да го удря и той най-накрая се свлече на земята.

Заповедта за тази полицейска акция бе издадена от началника на военната полиция в града, който забраняваше децата да напуснат град Лорънс, Масачузетс. Това било за тяхно добро. Те стояха на колене, прегърнали проснатите окървавени тела на родителите си. Някои изпаднаха в истерия. За няколко минути полицията разчисти перона, камионите потеглиха, военните отряди си тръгнаха, марширувайки, останаха само разплакани деца и неколцина хълцащи пребити възрастни. Един от тях бе Тате. Той се подпря на един стълб, за да дойде на себе си. Главата му се въртеше. Чуваше звуци, които се бяха разнесли минути преди това. Чу и гласа на своето момиченце: „Тате! Тате!“ В тоя миг си даде сметка, че на перона е някак необичайно светло. Влака го нямаше. Осъзнаването на този факт го прободе като с нож право в сърцето. Умът му изведнъж се проясни. Все още чуваше: „Тате! Тате!“ Погледна към релсите и видя последния вагон от влака за Филаделфия, спрял на няколко метра извън перона. Тате се затича. „Тате! Тате!“ И влакът бавно потегли. Тате тичаше по релсите. Тичаше, препъвайки се, с протегнати ръце. Пръстите му се докопаха до парапета на последната платформа. Влакът набираше скорост. Краката му не докосваха земята. Траверсите под него взеха да се размазват. Той се вкопчи в перилото, най-сетне успя да опре колене на платформата и увисна там, стиснал здраво железата, а главата си завря плътно до пръчките като затворник, който се моли да бъде пуснат на свобода.