Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (6)

6

Фройд пристигна в Ню Йорк с лайнера „Джордж Вашингтон“ на компанията „Лойд“. Придружаваха го учениците му Юнг и Ференци, и двамата с няколко години по-млади от него. На пристанището бяха посрещнати от двама още по-млади фройдисти, докторите Ърнст Джоунз и А. А. Брил. Всички вечеряха в ресторанта градина върху покрива на небостъргача „Хамърстайн“. Наоколо имаше палми в саксии. Дует от цигулка и пиано изпълняваше „Унгарска рапсодия“ от Лист. Около Фройд всички говореха и непрестанно го поглеждаха, за да отгатнат настроението му. Той яде крем карамел. Джоунз и Брил поеха ролята на домакини. В следващите дни разведоха Фройд из Сентрал парк, музея „Метрополитън“ и китайския квартал. Китайци с котешки очи ги зяпаха от тъмните си дюкянчета иззад стъкленици, пълни със захаросани бадеми. Цялата компания отиде на един ням филм, много популярен из евтините кинотеатри на града. Бял дим се извисяваше от дулата на пушките и мъже с начервени устни и руж по бузите падаха назад, притискайки с ръце гърдите си. „Слава богу, мислеше си Фройд, че филмът е ням.“ Това, което го потискаше в Новия свят, бе шумът. Нетърпим тропот на коне и файтони, звън и грохот от трамваи, клаксони на автомобили. Седнал зад волана на един открит „Мармън“, Брил разведе фройдистите из Манхатън. По едно време, на Пето авеню, Фройд почувства, че го наблюдават; вдигна поглед и забеляза няколко дечурлига, които бяха вторачили в него очи от един двуетажен автобус.

Брил разходи гостите си из Лоуър Ийст сайд с малките еврейски театри, сергии и надземна железница. Влаковете страховито трещяха покрай прозорците на къщурките, където се предполагаше, че живеят хора. Стъклата се тресяха, тресяха се целите постройки. Фройд пожела да се облекчи, ала никой не бе в състояние да го упъти къде да намери обществена тоалетна. Наложи се всички да влязат в едно ресторантче за млечни храни и да си поръчат сметана със зеленчуци, за да може Фройд да използва тоалетната. После отново се качиха в колата и спряха на един ъгъл да позяпат някакъв уличен художник, стар човечец, който само с помощта на ножици и хартия изрязваше миниатюрни силуетни портрети за няколко цента. Позираше му в момента красива елегантна жена. Емоционалният Ференци, за да прикрие възхищението си от красотата на тая жена, заяви на колегите си, че е безкрайно щастлив, задето древното изкуство на силуетната рисунка процъфтява из улиците на Новия свят. Фройд, захапал пурата си, не каза нищо. Моторът на колата продължаваше да работи. Единствено Юнг забеляза момиченцето с престилката, което стоеше малко зад младата жена и държеше ръката й. Момиченцето погледна към Юнг и този човек с бръсната глава, който вече бе започнал да изказва несъгласие със своя учител по някои основни проблеми, се загледа към красивото дете през дебелите си очила с металически рамки и изпита нещо, което той наричаше сила на привличането, въпреки че в този момент не беше в състояние да обясни причината. Брил натисна педала на газта и компанията продължи обиколката си. Крайната им цел беше Кони Айлънд, доста далеч извън града. Пристигнаха късно следобед и незабавно се втурнаха към трите големи парка за забавления, като започнаха от Стипълчейз, минаха през Страната на приказките и накрая, някъде късно през нощта, стигнаха до очертаните от електрически крушки кули и сводове на Лунапарк. Високопоставените гости се возиха на водната пързалка и Фройд и Юнг попаднаха заедно в една лодка и преминаха през Тунела на любовта. Денят завърши едва когато Фройд се почувства уморен и получи един от ония пристъпи на отмаляване, които напоследък често го сполитаха в присъствието на Юнг. След няколко дни цялата група замина за Устър за лекциите на Фройд. Когато лекциите му свършиха, убедиха Фройд да посети великото чудо на природата, Ниагарския водопад. Пристигнаха на водопада в един облачен ден. Хиляди двойки младоженци стояха и зяпаха гигантските каскади. Мъгла като ситен дъжд се издигаше от водопада. Високо горе от единия бряг до другия беше опънато телено въже и някакъв безумец по балетни пантофки и трико се разхождаше по него, като пазеше равновесие с чадърче. Фройд поклати неодобрително глава. После отидоха в Пещерата на ветровете. Там, пред едно тясно подземно мостче, водачът махна с ръка на останалите да почакат и хвана Фройд за лакътя. „Нека първо мине възрастният човек!“ — каза той. В този момент прочутият петдесет и три годишен доктор реши, че дотук Америка му стига. Отплава обратно за Германия заедно с учениците си на борда на „Кайзер Вилхелм Велики“. Той просто не можа да свикне с храната и с недостига на обществени тоалетни. Беше убеден, че това пътуване е навредило както на стомаха, така и на мехура му. Населението на страната му се струваше прекалено самонадеяно, нагло и недодялано. Поголовното парвенюшко присвояване на европейското изкуство и архитектура, без оглед на период или страна, му се струваше чудовищно. В това наше безгрижно смесване на големи богатства и голяма нищета той виждаше гибелта на една разпадаща се европейска цивилизация. Седеше в тихия си уютен кабинет във Виена, щастлив, че е отново вкъщи. Каза на Ърнст Джоунз: „Америка е една грешка, гигантска грешка.“

Разбира се, по онова време немалко хора по нашите брегове бяха готови да се съгласят с него. Милиони мъже стояха без работа. Тия, които имаха късмет да се хванат на работа, се осмеляваха да се групират в съюзи. Управите на предприятията ги преследваха, полицията им трошеше главите, водачите им попадаха в затвора, нови хора поемаха работата им. Един профсъюз представляваше обида към бога. „Трудовите хора трябва да бъдат закриляни и пазени не от разни активисти на работническото движение — беше казал един богаташ, — а от християните, на които господ в своята безгранична мъдрост е поверил контрола на частнособственическите интереси в тая страна.“ Ако всички изпробвани средства не успееха, на помощ идваше войската. Оръжейни фабрики взеха да никнат във всеки град. В каменовъглените мини един миньор изкарваше по долар и шейсет цента на ден, ако успееше да изкопае три тона. Живееше в бараките на компанията и пазаруваше от магазините на компанията. В тютюневите плантации негри беряха тютюневите листа по тринайсет часа на ден за шест цента на час, мъже, жени, деца. Към децата не се проявяваше дискриминационно отношение. Ценяха ги навсякъде, където ги приемеха на работа. Те не се оплакваха, както правеха възрастните. Работодателите гледаха на тях като на джуджета, които носят щастие. Ако въобще съществуваше проблем при назначаването на децата, той се свеждаше единствено до тяхната издръжливост. Бяха по-пъргави от възрастните, но в късните часове на деня работоспособността им започваше да намалява. В консервните и предачните фабрики точно в тия часове имаше най-голяма вероятност да загубят пръстите си, да осакатят ръцете си или да премажат краката си; налагаше се често да им напомнят да стоят нащрек. В каменовъглените мини те работеха като сортировачи и понякога се задушаваха под срутванията; предупреждаваха ги да внимават и да се пазят. По сто негри в годината биваха линчувани. По сто миньори изгаряха живи. По сто деца осакатяваха. Сякаш за тия неща си имаше норми. Сякаш имаше норми и за гладната смърт. А съществуваха нефтодобивни тръстове и банкови тръстове, и железопътни тръстове, месодобивни тръстове и стоманени тръстове. Беше станало модно да се подражава на бедните. Дори в някои дворци в Ню Йорк и Чикаго се даваха балове на бедността. Гостите идваха облечени в дрипи, ядяха в алуминиеви чинии и пиеха в нащърбени канчета. Украсяваха балните зали така, че да приличат на рудници — с дървени подпори, железни релси и миньорски лампи. Наемаха фирми за театрален декор, които да превърнат градините им в мръсни ферми, а трапезариите — в текстилни фабрики. Гостите пушеха фасове, поднесени им на сребърни табли. Актьори с начернени като на негри лица изнасяха спектакли. Една дама устрои бал в кланица. Гостите бяха загърнати в дълги престилки, а на главите си носеха бели кепета. Докато вечеряха и танцуваха, окачени късове кърваво месо минаваха покрай стените по специални движещи се релси. По пода се валяше карантия. Приходите отиваха за благотворителни цели.