Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (12)

12

А какво стана с Тате и неговото момиченце? След събранието старият художник не мръдна цяло денонощие от квартирата си, не хапна нищо, не пророни дума и като пушеше безспирно своите цигари „Собрание“, размишляваше върху жестоката си орисия. От време на време поглеждаше към детето си и при мисълта, че неговата постоянна мъка безсъмнено ще похаби изключителната му хубост, той го притискаше до себе си и сълзи напираха в очите му. Момиченцето безмълвно приготвяше скромната им вечеря, а в движенията си толкова напомняше за майка си, че той нямаше повече сили да издържа. Нахвърля малкото им дрехи в един вехт куфар, чиито ремъци отдавна бяха изгнили, пристегна го с въже и като сграбчи детето за ръка, завинаги напусна двустайното жилище на Хестър стрийт. На ъгъла взеха трамвай номер дванайсет, който водеше до Юниън скуеър. Там се прехвърлиха на номер осем — в северна посока към Бродуей. Ранната привечер беше топла и всички прозорци на трамвая бяха отворени. Улиците гъмжаха от автомобили и файтони, които си даваха сигнал едни на други с клаксоните си. Трамваите се движеха във върволица, звънците им ехтяха, електрическите искри от лирите им пращяха по жиците, ярки като светкавиците, които снишаваха небето над тъмнеещия душен град. Тате нямаше представа накъде отива. Малкото момиченце здраво стискаше ръката му. Тъмните му очи внимателно следяха множеството от хора, излезли да се разхождат по Бродуей, мъжете с твърди сламени шапки, тъмносини блейзъри и бели памучни панталони, жените в бели летни тоалети. Рекламите от електрически крушки над входа на всеки вариететен театър проблясваха на вълни или в кръг, всяка по свой начин. Пръстен от светлини затанцува около зениците на момиченцето. Три часа по-късно те пътуваха с един трамвай на север по Уебстър авеню в Бронкс. Луната се показа, беше се захладило, трамваят препускаше по просторното платно на този широк булевард и спираше само от време на време. Минаха покрай затревени парцели с пръснати по тях множество още недовършени къщи. После светлините изчезнаха напълно и момиченцето разбра, че пътуват покрай оградата на голямо гробище, разположено на един хълм. Надгробните камъни се очертаваха на студеното нощно небе и го навеждаха на мисълта за съдбата на собствената му майка. Чак сега попита своето Тате накъде пътуват. Той вдигна прозореца, тъй като студеният вятър свиреше из дрънчащия люлеещ се трамвай. Те бяха единствените пътници. „Шт — каза й той, — затвори си очите.“ Всичките си спестявания, около трийсетина долара, бе разпределил по джобовете и в обувките си. Беше решил да напусне Ню Йорк, града, който разби живота му. В ония дни от нашата история съществуваше добре уредена система на междуградска трамвайна мрежа. Човек можеше да пропътува далечни разстояния на твърди тръстикови седалки или дървени пейки, като се вози до крайната спирка на всеки трамвай и оттам да се прехвърля на друг. Тате не познаваше маршрутите им. Просто беше решил да пътува, докъдето го откара всеки следващ трамвай.

В ранните часове на първото утро от тяхното пътешествие те пристигнаха в град Маунт Върнън, Ню Йорк, и там разбраха, че следващият трамвай ще тръгне след разсъмване. Намериха една градина и поспаха в беседката за оркестъра. На сутринта се измиха и освежиха в една обществена тоалетна. Щом слънцето се показа, се качиха на един трамвай, боядисан в яркочервено и жълто, кондукторът весело ги поздрави. Тате плати пет цента за себе си и два цента за момиченцето. Върху дървения под в задния край на вагона бяха наредени каси, пълни с мокри лъскави четвъртлитрови бутилки с мляко. Тате пожела да купи една. Кондукторът го изгледа, после изгледа детето и му каза да си вземе една, като не дочака да му плати. Дръпна едно въженце, звънецът на трамвая звънна и колата се понесе напред. Кондукторът запя. Беше як, шкембелия човек, с теноров тембър. Машинка за разваляне на монети висеше на колана около кръста му. Не след дълго трамваят влезе в град Ню Рошел, щата Ню Йорк, и бавно тръгна по главната улица. Сега движението бе по-интензивно, слънцето блестеше на небосклона и в малкото градче цареше оживление. Обясниха на Тате, че ако иска да продължи по-нататък, на пресечката със Северното авеню трябва да се прехвърли на трамвая, който върви по Поуст роуд. Доплащаше се по един цент за всяко прехвърляне. Тате и момиченцето слязоха на ъгъла на главната улица и Северното авеню и зачакаха следващия трамвай. Покрай тях мина едно момченце с майка си. Момиченцето погледна към момчето. Беше русокосо, с моряшка блузка, тъмносини панталонки, бели чорапки и лъснати бели обувки. Държеше за ръка майка си и погледна в очите момиченцето, застанало до своя състарен баща. В този момент трамваят се появи, Тате хвана дъщеричката си за китката, пресякоха улицата и се качиха в трамвая. Когато трамваят потегли, момиченцето се загледа в момчето, което се движеше в противоположна посока. Застана на задната платформа на трамвая и гледа след него, докато окончателно го изгуби от погледа си. Очите на момченцето бяха сини, изпъстрени с жълтеникави и тъмнозелени петънца като училищен глобус. Трамваят се изкачи по Поуст роуд и тръгна по бреговата линия на Лонг Айлънд чак към границата с щата Кънектикът. В градчето Гринич, Кънектикът, те се прехвърлиха на друг трамвай. Той ги преведе през градовете Стамфърд, Норуок и накрая стигнаха до Бриджпорт, където бе погребан Том Палечко. Сега вече знаеха по какво да отгатват, че приближава краят на линията. Кондукторът минаваше през целия трамвай, вдигаше празните седалки и издърпваше дръжките от облегалките, без да забавя крачките си. В Бриджпорт се прехвърлиха отново. Сега релсите се насочваха към вътрешността на страната. Спряха за една нощ в Ню Хейвън, Кънектикът. Преспаха в един малък пансион и закусиха в трапезарията. Преди да слязат долу, Тате енергично изчетка панталоните, сакото и меката си шапка. Под протритата си яка върза папийонка. Провери дали момиченцето е облякло чистата си престилчица. Това беше пансион за студенти и някои вече бяха насядали около масата. Носеха очила със златни рамки и пуловери с високи яки. След закуска старият художник и дъщеричката му се отправиха към трамвайната спирка и отново започнаха своето пътешествие. Един трамвай от градския транспорт на Спрингфийлд ги откара до Ню Бритън и после до Хартфърд. Трамваят бавно се полюшкваше из тесните улички на града, дървените къщички от двете им страни се надвесваха така близко, че ако протегнеш ръка, ще ги пипнеш. Стигнаха до предградията и после трамваят се втурна на север към Спрингфийлд, щата Масачузетс. Големият дървен вагон се накланяше ту на една, ту на друга страна. Вятърът биеше в лицата им. Те препускаха покрай поля, откъдето изхвръкваха уплашени птици и накацваха отново, щом като отминеха. Момиченцето видя стада пасящи крави. Видя кафяви кончета, които припкаха на слънцето. Тънък пласт от варовиков прах полепна по лицето му като светла маска, от което така изпъкнаха големите му влажни очи и червените му устни, че Тате се смути от този вид, който вещаеше зрелост. Трамваят препускаше по релсите успоредно на пътя и щом наближеше пресечка, въздушната му свирка проехтяваше. На едно място спря и се накачиха нови пътници. Пътеката между седалките се изпълни с хора. Момиченцето едва дочакваше отново да наберат пълна скорост. Тате разбра, че то се радва. Пътуването му харесваше. Като прикрепяше с една ръка куфара в скута си, с другата той прегърна детето. Усмихваше се на себе си. Вятърът шибаше в лицето му и пълнеше дробовете му. Трамваят заплашваше всеки момент да изскочи от релсите. Мяташе се ту на една, ту на друга страна и всички пътници се смееха. Засмя се и Тате. Едно селце на няколко километра отвъд ливадата му напомни за дните на неговата младост. На хълма стърчеше църковна кула. Като момче той обичаше фургоните, обичаше пътуванията с големите двуколки в лунните летни нощи, боричкащите се дечурлига в твърдите подскачащи каруци. Загледа се в пътниците в трамвая и за първи път, откакто бе пристигнал в Америка, си помисли, че може би ще е възможно да се живее тук. В Спрингфийлд те си купиха хляб и сирене и се качиха на модерен тъмнозелен трамвай на компанията „Устър електрик“. Сега Тате реши да отиде поне до Бостън. Изчисли пътните разноски. Щеше да му излезе два долара и четирийсет цента за него, а за момиченцето — долар и нещо. Трамваят бръмчеше по калните пътища, а слънцето зад него клонеше към залез отвъд Бъркшиърз. Китни елхички хвърляха дълги сенки. Минаха покрай самотен лодкар, който пореше с веслата си спокойните води на широка река. Видяха огромно воденично колело, което се въртеше над една малка рекичка и от него се изцеждаха струйки вода. Сенките се издължиха. Момиченцето заспа. Тате стисна здраво куфара и се загледа в релсите пред себе си, които проблясваха под снопа светлинка, бликащ от мощния електрически фар на трамвая.