Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (8)

8

Един ден Тате я покани на събрание, организирано от Сдружението на художниците социалисти от Лоуър Ийст сайд съвместно с още седем други организации. Беше важно събитие. За оратор се предвиждаше не друг, а Ема Гоулдман. Тате обясни, че макар и да не споделя твърдо възгледите на Гоулдман, която е анархистка, а той социалист, все пак изпитва дълбоко уважение към нейната смелост и последователност, и че намира за разумно да се постигне някакво временно съгласие между социалисти и анархисти, пък дори и само за тая вечер, тъй като събраните от случая средства ще отидат в подкрепа на стачкуващите в момента работнички от шивашките фабрики и стоманолеярите от Мак Кийспорт, Пенсилвания, и за анархиста Франсиско Ферер, който трябваше да бъде съден и екзекутиран от испанското правителство, задето разпалил всеобща стачка в страната си. За пет минути Ивлин се увлече от завладяващите идеи на радикализма. Не намери смелост да признае пред Тате, че до този момент винаги бе смятала социализма и анархизма за едно и също нещо и че мисълта да види прочутата Ема Гоулдман истински я плашеше. Плътно обви шала около главата си и като стисна здраво ръката на момиченцето, тръгна след Тате, който крачеше на север към работническия дом в източния край на 14-а улица. Все пак в един момент тя се обърна да види дали я следваше нейният странен плах обожател и той наистина вървеше след тях, изпитото му лице скрито в сянката на сламената му шапка.

Темата на речта на Ема Гоулдман беше големият драматург Ибсен, в чието творчество, както каза тя, могат да се открият всички инструменти за радикална дисекция на обществото. Тя не правеше впечатление с външността си — нисичка, с широка талия и ъгловато мъжко лице. Носеше очила с рогови рамки, които уголемяваха очите й и разкриваха нестихващия гняв в душата й от това, което виждаше наоколо. Тя бе изключително жизнена, гласът й кънтеше из залата; след като с облекчение откри, че Гоулдман е просто жена, и при това доста дребна жена, Ивлин бе завладяна от нейните могъщи, възвисяващи идеи, които нахлуха в съзнанието й като река. Вътре бе душно, напрежението сред публиката непрестанно растеше и тя не забеляза как шалът се свлече на раменете й. Може би в залата присъстваха около стотина души, седнали на пейки или прави покрай стените, а Гоулдман говореше зад една маса в дъното на залата. Полицията беше подредила открито своите хора около вратите; един полицейски сержант се опита да прекъсне Ема, като заяви, че първоначално обявила, че ще говори за драмата въобще, а говорела за Ибсен. Свирукания и подигравки го изгониха от залата. Гоулдман обаче не се присъедини към всеобщия смях, тъй като знаеше от опит каква е неизбежната реакция на разгневената полиция. Сега тя заговори още по-отривисто, а очите й неуморно сновяха сред хората и все по-често се задържаха върху бялото като алабастър лице на Ивлин Незбит, седнала между Тате и момиченцето на първия ред вдясно, почетно място, което отговаряше на поста на Тате като председател на Сдружението на художниците социалисти. „Свобода на любовта! — изкрещя Гоулдман. — Хора като мисис Авлинг, заплатили със сълзи и кръв за своето духовно пробуждане, отхвърлят брака като наложено бреме, като куха и празна подигравка.“ Някои от публиката, включително и Тате, изкрещяха: „Не! Не!“ „Другари и братя — каза Гоулдман, — нима вие, социалистите, отказвате да признаете двойния ярем, който влачи едната половина от човешкия род? Нима мислите, че обществото, което ограбва труда ви, не се интересува как живеете с жените си? Не в свобода, а в окови? Всички реформатори днес говорят за проблема на бялото робство. Но ако бялото робство е проблем, то нима бракът също не е проблем? Няма ли връзка между институцията на брака и институцията на публичния дом?“ При произнасянето на тая дума възгласи „Срам, позор!“ изпълниха залата. Тате покри с ръце ушите на дъщеричката си и притегли главичката й към себе си. Един човек се изправи и се разкрещя. Гоулдман вдигна ръка за тишина. „Другари, разбира се, несъгласие може да има, но изгубим ли мярката за благоприличие, полицията ще го използва като претекст да ни разгони.“ Хората се извърнаха и действително видяха около дузина полицаи сред тълпата на входа. „Истината е там — продължи Гоулдман бързо, — че жените не могат да гласуват, не могат да обичат, когото те искат, не могат да развиват своя ум и своя интелект, не могат да посветят живота си на духовния прогрес, не могат, другари! А защо? Нима нашето призвание се крие само в утробата ни? Нима ние не можем да пишем книги, да създаваме научни трудове, да изпълняваме музика, да предлагаме философски модели за подобряването на обществото? Нима съдбата ни завинаги трябва да бъде само физическа? Ето тази вечер тук сред нас седи една от най-блестящите жени на Америка, жена, принудена от капиталистическото общество да търси своето призвание единствено в сексуалния си чар — и тя успява в това, другари, до такава степен, че един Пиърпонт Морган и един Джон Д. Рокфелер биха й завидели. И въпреки това името й буди скандал, а техните имена се произнасят с почит и уважение от сервилните законодатели на това общество.“ Ивлин замръзна на мястото си. Искаше й се да дръпне шала на главата си, но се боеше да не привлече вниманието върху себе си. Седеше напълно неподвижна, забила очи в ръцете на скута си. Добре поне, че оная жена имаше благовъзпитаността да не гледа към нея, докато говореше. Хората от публиката, които извиваха вратове, за да открият обекта на думите на Гоулдман, сега бяха привлечени от вик в дъното на залата. Цяла фаланга от мъже със сини униформи нахлу през вратите. Чу се писък. Изведнъж в залата настана пълна суматоха. Типичен завършек на речите на Ема Гоулдман. Полицаите се втурнаха по централната пътека. Анархистката остана спокойно зад масата и прибра книжата си в една чанта. Ивлин Незбит усети очите на Тате върху себе си и се извърна да прочете в тях присъдата си. Гледаше я така, както го бе видяла да гледа хлебарка, преди да я размаже с крака си. После старческото му лице сякаш се смени с друго, още по-състарено, с много по-сложна плетеница от бръчици и гънки, сякаш цялото му същество навлезе в предсмъртен час, а очите му, врязани дълбоко в древния череп, й преведоха това, което напуканите му устни прошепнаха на еврейски: „Животът ми е осквернен от развратници.“ Такива бяха думите му. И като сграбчи ръката на момиченцето, изчезна в тълпата.

Ивлин остана да гледа втренчено след тях. Струваше й се, че светлината изтича от очите й. Ръката й се протегна да се хване за нещо. Един познат вече глас прошепна в ухото й: „Насам, елате с мен!“ и ръката й се намери в тая на Ема Гоулдман. Стисна я с желязна сила. Гоулдман я поведе през една малка вратичка зад ораторската маса и точно преди вратичката да се затвори, Ивлин изстена силно, погледна назад и видя своя плах светлокос обожател ожесточено да си пробива път към тях. „Аз съм опитна в тия истории — каза Ема Гоулдман, като я теглеше надолу по някаква тъмна стълба. — Това е просто една обикновена вечер.“ Стълбите ги изведоха на уличка зад тая, на която бе главният вход за залата. Край тях профуча полицейска патрулна кола, звънецът й биеше алармено. Колата зави зад ъгъла. „Елате“ — каза Гоулдман, като я хвана за ръка и бързо я поведе в обратната посока.

Когато Малкият брат на Майката се добра до тая уличка, едва успя да зърне двете женски фигури, които тъкмо минаваха под един фенер на две пресечки разстояние. Забърза след тях. Вечерта беше хладна. Потта застина по раменете му. Вятърът плющеше в дочените му панталони. Приближи се на двайсетина метра до двете жени и известно време ги следва от това разстояние. Изведнъж те се обърнаха и се заизкачваха по каменните стъпала на една къща. Той се затича и когато достигна до къщата, видя, че това е пансион с мебелирани стаи. Вмъкна се вътре и безшумно изтича по стълбите, без да знае коя стая търси, но сигурен, че някакси ще я открие. На втората площадка се прикри в сянката на една врата. Гоулдман с леген в ръка се отправи към банята. Той чу шуртенето на течащата вода и се намери пред отворената врата на нейната стая. Стаята беше малка и като надникна вътре, видя Ивлин Незбит, седнала на леглото, скрила лице в ръцете си. Ридания разтърсваха тялото й. Стените бяха покрити с избелели лилави тапети. Единствената светлина идеше от нощната лампа. Като чу стъпките на Ема Гоулдман, която се връщаше от банята, Малкият брат безшумно се шмугна в стаята и се пъхна в стенния гардероб. Остави вратичката му леко открехната.

Гоулдман постави легена с водата върху нощното шкафче и разгъна една излиняла хавлиена кърпа за лице. „Горкото момиче — повтаряше тя, — горкото момиче! Позволи ми да те поосвежа! Аз съм медицинска сестра, така си вадя хляба. Следих твоя случай във вестниците. Още от самото начало се възхищавах от тебе. Без сама да разбера защо. — Развърза връзките на високите й обувки и ги свали. — Не искаш ли да си вдигнеш краката? — попита тя. — Ето така.“ Ивлин се облегна върху възглавницата, като триеше очи с опакото на ръката си. Взе кърпата, която й подаде Гоулдман. „О, как мразя да плача — каза тя. — От сълзите погрознявам.“ И зарида отново в кърпата. „В края на краищата — продължи Гоулдман — ти не си нищо друго, освен една умна проститутка. Приела си обстоятелствата, в които си изпаднала, и тържествуваш. Но що за победа е това? Победата на една проститутка. И каква е утехата ти? Утехата на цинизма, на презрението, на отвращението към мъжа. Защо, чудех се аз, изпитвам такава силна привързаност към тая жена? Аз никога не съм приемала никакво подчинение. Била съм свободна. Цял живот съм се борила да бъда свободна. И никога не съм лягала с мъж, без да го обичам, без да споделям любовта си с него като свободно човешко същество, като негова равна, отдавала съм и съм получавала равностойни части любов и свобода. Може би съм обичала повече мъже от тебе. Сигурно ще се изненадаш, ако разбереш колко свободна съм била, колко свободно съм живяла живота си. А ти, както всички проститутки, цениш благоприличието. Ти си създание на капитализма, чийто морал е дълбоко корумпиран и лицемерен, така че твоята красота не струва повече от красотата на златото, което ще рече, че е фалшива, студена и безполезна.“

Надали други думи биха могли така мигновено да пресушат сълзите на Ивлин. Тя сне хавлиената кърпа от лицето си и вторачи поглед в пълната нисичка анархистка, която, докато говореше, се разхождаше напред-назад пред леглото. „И така, кое ме караше да чувствам толкова силна връзка помежду ни? Ти въплъщаваш всичко онова, което съжалявам и презирам у жената. Когато те видях на моето събрание бях готова да повярвам в мистичното начало на твоя живот. Ти дойде, защото, съгласно законите на човечеството, твоят живот е предопределен да се кръстоса с моя, минавайки през най-порочните дълбини на своето съществуване, сърцето ти те е насочило към анархисткото движение.“

Незбит поклати глава. „Вие не разбирате — каза тя. Отново сълзи изпълниха очите й. И разказа на Гоулдман за момиченцето с престилчицата. Разказа й за Тате, за своя таен живот из бедняшките квартали. — И сега ги изгубих — каза тя. — Изгубих моето бедно хлапенце.“ И горчиво заплака. Гоулдман седна в стола люлка край леглото и сложи ръка върху колената й. Наведе се към Ивлин. „Е, добре, ако не бях заговорила за теб, твоето Тате нямаше да ти избяга. Но какво от това? Не се безпокой! Истината винаги е за предпочитане пред лъжата. Когато отново ги срещнеш, ще можеш честно и открито да се отнасяш с тях, защото ти в действителност си честен човек. А ако не ги намериш, може би ще е за добро. Кой би могъл да каже кои са истинските хора и кои служат за оръдие на другите? Кое у нас е съзидателното, кое е полезно и за другите, въобще кое има право на бъдеще? Ето върху това разсъждавам аз. Знаеш ли, че в един момент от живота си бях тръгнала да продавам тялото си из улиците? Ти си първият човек, на когото разказвам това. За щастие веднага познаха, че съм новачка и ме отпратиха. Беше на 14-а улица. Мъчех се да изглеждам като проститутка, но никого не измамих. Предполагам, че името Александър Бъркман не ти говори нищо.“ Ивлин поклати глава. „Когато бяхме по на двайсет и няколко години, Бъркман и аз се любехме и станахме революционери. В Питсбърг имаше стачка. В стоманолеярния завод на мистър Карнеги^[1]. И Карнеги реши да разтури профсъюза. Той самият се измъкна и отиде да си кара ваканцията в Европа, като остави своя директор, този подлизурко, тази нищожна отрепка на обществото, Хенри Клей Фрик, да оправи работата. Фрик докара цяла армия пинкертоновци. Работниците вдигнаха стачка заради намаляването на надниците. Заводът се намира на река Мононгохела и Фрик доведе своите ченгета по реката и ги стовари точно пред завода. Разрази се люта битка. Истинска война. Завърши с десет жертви и много ранени. Ченгетата бяха прогонени. Тогава Фрик успя да привлече правителството на своя страна, националната гвардия пристигна и обгради стачкуващите работници. Тъкмо в тоя момент ние с Бъркман замислихме нашия атентат. Искахме да вдъхнем кураж на борещите се работници. Искахме да революционизираме борбата им. Искахме да убием Фрик. Но се намирахме в Ню Йорк, а нямахме пари. Трябваха ни пари за влаков билет и за револвер. И тогава аз си облякох бродирано бельо и тръгнах по 14-а улица. Един възрастен господин ми даде десет долара и ми каза да си вървя вкъщи. Останалите взех назаем. Но можех и да ги изкарам по тоя начин, ако се наложеше. Заради атентата! Заради Бъркман и заради революцията! Прегърнах го на гарата. Беше замислил да убие Фрик и да посегне на собствения си живот при процеса. Аз тичах след потеглящия влак. Имахме пари само за един билет. Той казваше, че за такова дело е нужен само един човек. В Питсбърг нахълтал в кабинета на Фрик и стрелял в мръсника три пъти. Във врата и в рамото. Рукнала кръв. Фрик се строполил. Няколко души се втурнали вътре. Взели му револвера. Той имал нож. Забил го в крака на Фрик. Взели му ножа. Той си пъхнал нещо под езика. Проснали го на земята. Разтворили насила устата му. Бил налапал капсула с гърмящ живак. Трябвало само да я сдъвче и цялата стая заедно с всички вътре щели да хвръкнат във въздуха. Извили му главата встрани. Извадили капсулата. Били го до несвяст.“

Ивлин седеше на леглото, притеглила колене към гърдите си. Гоулдман гледаше в пода. „Той стоя в затвора цели осемнайсет години — продължи тя, — много от тях в единична килия, в тъмница. Посетих го само веднъж. Не намерих сили да отида втори път. А тоя мръсник Фрик оживя, вестниците направиха от него герой, обществеността се обърна срещу работниците и стачката претърпя провал. Тогава казаха, че сме върнали колелото на американското работническо движение с четиридесет години назад. Имаше един друг анархист, Моуст, по-възрастен човек, когото дълбоко уважавах. В своя вестник той осъди Бъркман и мене. Следващия път, когато видях Моуст на събрание, бях подготвена. Купила си бях конски камшик. Нашибах го пред всички. После счупих камшика и го захвърлих в лицето му. Бъркман излезе от затвора едва миналата година. Косата му е опадала. Лицето му е добило цвета на пергамент. Моят любим сега ходи прегърбен. Очите му са като въглищни шахти. Пак сме си приятели. Но вече сърцата ни не бият заедно. Какво е преживял в затвора — мога само да предполагам. В тъмнина, влага, вързан и оставен да лежи в собствената си мръсотия. — Ръката на Ивлин се бе протегнала към по-възрастната жена; Гоулдман я пое и я стисна здраво. — Ние и двете знаем какво значи да имаме мъж в затвора, нали? — Те се спогледаха. Последва кратко мълчание. — Разбира се, твоят съпруг е извратен, той е паразит, пияница, мръсен алчен хищник — каза Гоулдман. Ивлин се изсмя. — Ненормална свиня, с изкривено свинско съзнание.“ Сега и двете се смееха. „Да, аз го мразя“ — извика Ивлин. Гоулдман се замисли. „Но все пак има съответствия, нали виждаш, нашите жизнени пътища си схождат, нашите духове се докосват като хармонични ноти, в цялостната съдба на човечеството ние сме като две сестри. Разбираш ли това, Ивлин Незбит? — Тя се изправи и докосна лицето на Ивлин. — Разбираш ли, мое красиво момиче?“

Както говореше, очите на Гоулдман се спряха на тялото на Ивлин. „Носиш ли корсет? — попита тя. Ивлин кимна. — Би трябвало да се срамуваш от себе си. Погледни ме, дори при моята фигура всичко нося свободно и широко, давам на тялото си свобода да диша и да живее. Ето на, ти си създание по тяхна направа. А имаш нужда от корсети, колкото една горска нимфа. — Хвана Незбит за ръка и я накара да седне на края на леглото. Обгърна талията й. — Господи боже, стегнато като в менгеме. Кръстът ти е като в окови. Стани!“ Ивлин покорно се изправи и Гоулдман със сръчността на медицинска сестра бързо разкопча и свали блузката й. Разкопча полата и я накара да я смъкне. Отвърза връзките на фустата, свали и нея. Ивлин носеше лек корсет около кръста си. Горната част на корсета поддържаше гърдите й. Долната му част се опъваше от ремъчета, които минаваха между бедрата й. Връзваше се откъм гърба. „Каква ирония? Из цяла Америка те мислят за безпътна, безсрамна развратница! — каза Гоулдман, като разхлабваше връзките от дупките им и теглеше корсета надолу през краката й. — Свали го! — каза тя. Ивлин се подчини. Бельото й остана прилепено до тялото й, нашарено от банелите на корсета. — Дишай! — заповяда Гоулдман. — Вдигни нагоре ръце, разтъпчи се и дишай! — Ивлин изпълняваше. Гоулдман хвана комбинезона и го изхлузи през главата й. После коленичи и плъзна надолу украсените й с дантела гащички. — Излез от тях!“ — заповяда отново тя. Ивлин послуша. Сега тя стоеше съвършено гола насред стаята, останали бяха само ажурените й черни памучни чорапи, които се придържаха с ластици около бедрата. Гоулдман ги нави надолу и Ивлин се събу. Прикри с ръце гърдите си. Гоулдман се изправи с намръщено лице и я заобръща бавно като за проверка. „Погледни, за бога! Цяло чудо е, че кръвта ти все още се движи! — Резките от банелите се очертаваха като бразди по талията на Незбит. Жартиерите бяха оставили дълбоки червени следи по бедрата й. — Жените се самоубиват по тоя начин — каза Гоулдман. Отметна завивките на леглото. Взе от бюрото малка черна докторска чантичка. — Такова великолепно тяло, а виж само как си го обезобразила. Легни! — Ивлин седна на леглото и зачака да види какво ще се появи от чантата. — По корем!“ — заповяда Гоулдман. Взе едно шишенце и изсипа съдържанието му в шепата си. Ивлин легна по корем и Гоулдман нанесе течността по онези места, където кожата й бе силно зачервена. „Ох! — извика Ивлин. — Щипе!“ „Това е спирт! Първото нещо, което ще възстанови кръвообращението ти“ — обясняваше Гоулдман, като масажираше гърба, хълбоците и бедрата на Ивлин. Тя се гърчеше, а плътта й се свиваше при всяко ново докосване. Зарови глава във възглавницата, за да задуши виковете си. „Знам, знам — каза Гоулдман, — но после ще си ми благодарна!“ Под нейните енергични пръсти плътта на Ивлин се изопна и възстанови напълно. Сега тя трепереше и хълбоците й се присвиваха под живителната хладина на спирта. Краката й потръпваха. Гоулдман извади от чантата си шише с масажно масло и започна да разтрива врата и раменете й, бедрата и прасците й и чак петите й. Постепенно Ивлин се отпусна и плътта й започна да тръпне под изкусните ръце на Гоулдман. Тя втриваше маслото в кожата, докато тялото на Ивлин възвърна естествения си розов цвят и чувствителността си. „Обърни се!“ — изкомандва Гоулдман. Косата на Ивлин се беше разпуснала и се диплеше край лицето й по възглавницата. Очите й бяха затворени, а по устните й се появи неволна усмивка, докато Гоулдман масажираше гърдите й, стомаха, краката й. Гоулдман застана до бюрото и затваряше своите шишенца, гърбом към Ивлин, която започна да се дипли и вие на леглото като морска вълна. В тоя миг нейде сякаш иззад стената, се разнесе дрезгав, нечовешки вик, вратичката на гардероба се отвори и Малкият брат на Майката се сгромоляса в стаята, лицето му изкривено в пристъп на свещена болка, затъркаля се по пода с викове на екстаз и отчаяние.