Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (8)

8
Ангели с бели барети

Роджър Търнбул — трийсет и петгодишен аматьор проповедник, на времето препродаваше стари коли и с това си изкарваше хляба, но след началото на кризата реши да стане борец срещу престъпността и да отърве улиците на Ванкувър от боклуци.

Групата негови последователи се наричаше „Белите ангели“ — всички носеха бели барети. Бяха млади и атлетични мъже — самият Търнбул беше висок и жилав, макар и леко надебелял. „Ангелите“ патрулираха по централните улици на групи по трима и четирима, за да търсят джебчии, пласьори на наркотици и перверзни типове.

През ноември 1991 година, след убийствата на трите жени, Търнбул публично се закле да открие убиеца и да го предаде на правосъдието. Направи го след четири дни. На последвалата пресконференция обясни на журналистите как е влязъл под кожата на убиеца. И трите жени били известни с това, че пиели сами по заведенията. Търнбул предположил, че избира тъкмо такива жертви.

За да провери теорията си, той и двама колеги седнали на чаша доматен сок в един бар. След малко някаква млада жена станала от мястото си и се запътила към изхода.

Мъжът, оказал се в последствие О. Д. Милсъм, излязъл след нея на паркинга, когато Търнбул и двамата му колеги скочили върху него и го претърсили за оръжие. Нямало такова. Търнбул заплашил заловения с откъсване на тестисите, ако не признае трите убийства и Милсъм побързал да го направи.

Повикали полицията. О. Д. Милсъм признал и пред тях и бил обвинен в три предумишлени убийства. Неженен, на социални помощи, с коефициент на интелигентност 83, той живеел в малка стаичка под наем, при обиска на която били открити няколко изрезки от вестник с материали за убийствата, скрити в картонена кутия.

Когато самопризнанията на Милсъм не бяха приети от съда и твърденията на обвинението увиснаха във въздуха, Търнбул излетя разярен от съдебната зала, ругаейки правосъдието. Така че, когато адвокатът на Милсъм, Артър Бестърман, бе намерен с разбит череп недалеч от кантората си, подозренията незабавно паднаха върху лидера на „Белите ангели“. Другарите му, обаче, се заклеха, че е бил с тях в щаба им. Там не бяха открити окървавени дрехи.

Междувременно Милсъм изчезна в небитието. Полицията и социалните служби бяха предупредени да внимават, но той така и не се появи. Знаеше се само, че се е купил автобусен билет за Торонто.

Търнбул реши на всяка цена да се пребори с оправдаването на Милсъм и започна да тормози съдилищата и прокуратурата с настоявания за преразглеждане. Научи, че Короната е направила, поне така му се стори, много странен избор на свой представител при обжалването — Максимилиан Макартър III, от добре известна фирма на адвокати, защитаващи престъпници.

— Какъв срам, какъв позор! — зарева Бровак на Макс Макартър, когато научи, че е приел предложението на прокуратурата. — Благородната институция „Померой, Макартър“ да падне толкова ниско! Моят съдружник да бъде купен за жалки стотинки, за да върши мръсната работа! Да изпраща гражданите в затвора!

— Става дума за О. Д. Милсъм — отбеляза Макс.

— Макс… ние имаме клиентела, която ни уважава. Тези хора ни се доверяват. Никога не сме се продавали на противника.

Огъстина зае страната на Макс.

— Това е убиец рецидивист.

— Говорих с Рут — обади се Макс. — Тя ме посъветва да се съглася.

— И какво? Да не би да те изгони, ако не я послушаш? — изрева Бровак. — Ти жалък женски…

Макс го прекъсна, за да не изслуша тирадата.

— Бровак, твоето приятелче Люки се провали, когато беше обвинител по това дело, и сега смятам да поправя грешката. Смятам да спася живота на няколко жени от този град, които не си падат по идеята да заварят в спалнята си смахнат психопат с нож в ръката! Ясно ли е?

Предишната вечер, след като сложиха близнаците да спят, Макс и Рут поговориха за това. Тя не спомена за изнасилването, благодарение на което бе забременяла на седемнайсет, но Макс разбра, че мисли за него. Стана дума за здравето на жените; самотните жени във Ванкувър, страдащи от обща психическа травма — страх от нощта, страх от мъжете, страх от факта, че са сами.

Рут — тя беше психоложка — говореше убедително.

Защо, тогава, той се чувстваше като опозорен? Досега многократно му бяха предлагали да се явява от името на обвинението, но той упорито отказваше. Той беше за свободата, дребен човек с големи юмруци срещу системата — така бе създал името си.

— Ще ги представям само в едно нищо и никакво обжалване.

— Така се започва — обади се Бровак. — След което ще започнеш да им водиш делата и да вкарваш нещастните, безпомощни клептомани и наркоманчета в затвора. Може би ще ти помогне да се издигнеш, нали това е пътят към съдийската скамейка? Той е жаден за власт и безпринципен, в гените му е! — Потупа подигравателно Макс по рамото. — Да, ваша светлост, сър Макс Макартър Трети, потомък на три поколения съдии. Духът на баща ти най-после се обади в теб, а?

— Нямам никакво намерение да ставам съдия! — извика Макс в отговор. Бровак бе засегнал болна тема. Такава бе кариерата на баща му — малко защита, малко обвинение, колкото да покаже, че умее и двете, после бързо нагоре по стълбата към върха. Това не беше за Макс. По никакъв начин.

Огъстина го прегърна.

— Ще заковеш този червей Милсъм, нали?

— Разбира се, че ще го закове! Защо мислиш, че избраха него за тази касапска работа? Баща му е шеф на Апелативния съд, как могат братята му да кажат „не“ на неговия амбициозен син?

 

 

Част от багажа, който пристигна в кабинета на Макс във връзка с обжалването по делото на Милсъм, се оказа лидерът на „Белите ангели“.

Роджър Търнбул го очакваше в кабинета му, когато пристигаше сутрин:

— Може ли да попитам, приятелю, дали апелативният съд ще го осъди направо или ще насрочи нов процес?

Висеше в кабинета му и когато си тръгваше:

— Как е приятелят ми Макс Макартър днес? Макс, хрумна ми друга идея как може да се е отървал от ножа.

Обаждаше се по телефона:

— Фактът, че Милсъм е изчезнал от лицето на земята, означава нещо, нали? Ако беше невинен, щеше да се покаже. Нали ще обясниш това на съда?

Макс отговаряше:

— Този съд не може да осъди никого, а само има право да насрочи преразглеждане. Апелативният съд не се интересува как Милсъм се е отървал от ножа. Фактът, че Милсъм е свободен, а няма нова жертва, говори в негова полза.

Макс получаваше киселини в стомаха от Търнбул — безумният му поглед, напрегнатите изпъкнали очи и захаросаните му поздрави в трето лице. „Как е моят приятел Макс тази вечер?“ „Малко му се гади на стомаха, Роджър.“ Още повече, просто не можеше да се отърве от мисълта, че именно Търнбул е развъртял бухалката над главата на Артър Бестърман.

От разговорите си с полицаите, разследвали убийството на Артър, знаеше, че случаят все още не е приключен. Но ако Търнбул беше убиецът, действаше малко странно — вместо да се скрие някъде, той се появяваше в центъра на събитията, изцяло погълнат от обжалването срещу Милсъм. А може би го правеше точно, за да се прикрие? Ефектът на Разколников — човекът, запленен от собственото си престъпление…

Когато започна заседанието за обжалването в понеделник, сряда, 24 февруари, Търнбул го чакаше в съда, заедно с големия Джак Калико, неговия заместник — вдигаща щанги горгона, тъпкана със стероиди.

— Как е Макс днес?

Макс не отговори.

— Макс… какво трябва да кажа в съда?

— Не се предвижда да казваш нищо.

Търнбул сякаш се стресна.

— Но… Ей, Макс, аз трябва да обясня защо първия процес беше абсолютен фарс…

— Роджър, имам работа. Разкарай се от делото ми. Съвсем буквално.

Търнбул го изгледа неприятелски с големите си изпъкнали очи и изръмжа:

— Знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че адвокатите налагат някаква своя, така наречена, правда, не Божията. — След това добави: — Имай предвид, че доста хора ще те наблюдават днес.

Макс долови заплашителна нотка.

— Ако това е заплаха…

Търнбул веднага смени тона и стисна лакътя на Макс като преливащ от добри чувства търговски агент.

— О, Боже, не… Искам да кажа, че имаш чудесен шанс… Чудесен!

Макс му обясни, че ако си отвори устата в съда дори и само веднъж, ще нахлупи найлонова торба на главата му.

Отсъстващият Милсъм беше представен от служебния му защитник — полупенсиониран адвокат, който макар и храбро да бе заел мястото на мъртвеца, не беше кой знае колко по-талантлив от Бестърман и Макс остана с впечатлението, че пет пари не дава дали ще спечели или ще загуби.

Това обаче означаваше Макс Макартър да положи още повече усилия. Тъй като бе идеалист, смяташе, че обвинителят трябва да е безпристрастен, педантичен и честен, и че е задължително обвиняемият да получи своя шанс в съда, независимо от вялата защита.

Падна му се добър състав — трима приятни съдии, чийто опит беше предимно в областта на гражданското съдопроизводство и не познаваха криминалната практика кой знае колко добре. Към възможността престъпникът да се прикрие зад правилата за събиране на доказателства те се отнасяха с невероятен скептицизъм. Странно, че същите трима съдии можеха да изглеждат толкова възхитителни, когато обвиняваш, и толкова удивително твърдоглави, когато си от другата страна на барикадата.

Най-сериозният аргумент на Макс — а трябваше да го използва внимателно, защото не беше по същество — се състоеше във факта, че Милсъм не би могъл да изфабрикува самопризнанието си. Помнеше твърде много подробности — бе описал жертвите сравнително точно, също и двата апартамента, в които бил влизал. Възможно бе да е научил всичко това и от вестниците, но нямаше как да знае — ако е невинен — две незначителни подробности, за които не бе разгласено — за кафеза с двете птички в спалнята на едната от жертвите и за плочата на „Ролинг Стоунс“, която свирела в апартамента на другата — зловещо, но и уместно озаглавена „Let It Bleed“^[1]. Милсъм бе споменал тези неща, без да го подканят.

— Както много добре е известно на съда — започна Макс, — правилото, че показанията не се вземат предвид, ако са изтръгнати чрез заплаха, важи при едно условие — заплахите трябва да са отправени от представител на властта. Мистър Търнбул и приятелите му, макар и да са действали като правозащитници, са представители на властта, колкото група самоназначили се шерифи в Дивия запад през миналия век.

Старшият съдия се усмихна и се наведе към единия от колегите си, за да му прошепне някаква шега. Тръгва добре, помисли си Макс.

Успя да изложи основния си аргумент до края на първия ден и когато закриха заседанието, погледна залата. Бяха там — Търнбул и Калико, седнали на последния ред.

Макс махна на инспектор Норкуист да се приближи — стоикът с мрачни очи, главният копой на отдел „Убийства“.

Висок, слаб човек, почти скелет — приятелите му го наричаха Кокала, — инспектор Норкуист беше любимото ченге на Макс. Наближаваше шейсетте и принадлежеше към старата порода — учтив, сдържан, благороден.

„Ангелите“ се изнизаха от залата.

— Какво ще кажеш за тези откаченяци? — попита Макс.

— Гледат прекалено много криминални филми. Мислят си, че да си полицай е забавно.

— Не ти ли се струва, че може Търнбул да е цапардосал Бестърман? Той или някое от приятелчетата му.

— Ще трябва да ме убедиш.

Макс се замисли и попита:

— Къде е бил на петнайсети декември?

Норкуист го изгледа с недоумение.

— Когато някой стреля по съдружника ми.

— О, да. Брайън Померой. — Полицаят се усмихна с най-тъжната си усмивка. — Хванаха го със смъкнати гащи, нали? Какво общо има Померой?

— Не знам, Кокал. Просто Търнбул ми се струва много особен. Чудя се дали не е обявил малък кръстоносен поход срещу адвокатите. Може би си мисли, че е избран от Бога за негов помощник?

— Макс, струва ми се, че напоследък си работил прекалено много.