Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (20)

20
Неверни признания

— Дамско портмоне — каза Ларс Норкуист. — Това важно ли е, според теб?

— Не знам — отвърна Макс. Чуваха се гласове. Един от офицерите разговаряше с експерт по взривни устройства и ръчни гранати; друг изготвяше списък на пуснатите пациенти от психиатрията „Ривървю“.

— Кокал, ако Милсъм се е канел да убие Стефани, защо не е носел нож?

Бяха претърсили паркинга обстойно. Барът също — да не би да го е захвърлил там. Показанията на Милсъм пред полицията бяха объркани. Твърдеше, че се е освободил от ловджийския си нож няколко дни преди това — някъде, без да е сигурен къде. „Искал да убие“ Стефани Бресиани, но не можеше да обясни как точно е смятал да го направи.

— Ларс, мястото там е добре осветено. В предишните случаи е действал по друг начин. Не знам… Има ли някакво досие?

— Три убийства малко досие ли са? Няма нищо друго.

Макс погледна листа пред себе си.

— Тогава какво е това?

„Етобикоук, Онтарио — пишеше там. — Палеж. Д. П. 12 август 1979 г.“

— Д. П. — каза Макс. — Да се прекрати. Защо?

Норкуист сви рамене.

След като се прибра в кабинета си, Макс се свърза с полицията в Онтарио и най-накрая успя да открие един полицай, който се бе занимавал с обвинението в палеж. Той си спомни, че били арестували и разпитвали някаква отрепка, която по-късно се навъртала около опожарения склад, но после хванали истинския подпалвач — собственика на добре застрахованото помещение.

Адвокатът на Милсъм от Торонто, някой се Фредерик Робин, беше пенсионер, но гласът му звучеше бодро по далечната телефонна линия.

— Милсъм… не помня името, но помня човека. Имаше ум, колкото да намери пътя до тоалетната, не повече. Когато са го арестували, предполагам, че ченгетата са умрели от радост, защото той веднага е признал всичко. Без да е виновен, обаче. Казал е, че е той, но не е бил той.

— Моля, разкажете по-подробно, мистър Робин.

— Ами, отидох до общежитието за бедняци и поговорих с някои хора. Казаха ми, че е бил там през цялото време, докато е траел пожарът. После го притиснаха и историята му започна да се променя. Разбрахме, че е някаква странна птица. Горкият, не е имал с какво да се прослави, а толкова е искал да го забележат в живота!

На Макс му се стори, че в главата му започват да вият сирени.

Но… не, не. Милсъм е знаел твърде много, както казват в гангстерските филми. Птичките, плочата на Ролинг Стоунс…

— Една психоложка ни обясни, че страдал от някакъв… синдром… забравих какъв точно.

— Как е името й?

— Доктор Сискин.

Научи, че в момента доктор Сискин е професор в Университета на Северна Каролина.

— Спомням си, че четох няколко статии за този синдром… болезнен стремеж към сдобиване с лоша слава. Доста странен вид мания за величие. В повечето случаи тези хора търсят вниманието на околните. Това показва, колко несигурни са в себе си.

— И обикновено са самотни?

— Да, но най-често не по свое желание. Просто не могат да се приспособят към условията на живот. Нерядко притежават личностни качества, които карат околните да ги избягват.

— Нещо друго?

— Да, това е интересно. Спомням си, че четох, колко податливи са на външни влияния. Това означава, че лесно можеш да ги накараш да повярват и в най-невероятното. Ако оставиш такъв човек в присъствието на детектив, свикнал да измъква признания, ще признае каквото поискаш.

Макс се зачуди дали Търнбул, който непрекъснато си пъхаше носа в полицейските разследвания, не се е сдобил с информацията за жертвите по някакъв начин. Птичките и грамофонната плоча — кукичките, на които полицаите бяха закачили стръв, за да разпитват заподозрените. Може би бе попаднал на Милсъм по някакъв начин, беше го убедил, че е убиец… Не изключваше възможността да го е упоил с нещо… Ами дамското портмоне?

Може би е станало много лесно — през петнайсетте минути до идването на полицията, Търнбул му е говорил за птички и Ролинг Стоунс. Трябвало му е време, така че Калико не се е обадил в полицията веднага. Но как би могъл не особено умният Милсъм да повтори тези факти съвсем точно при повторния разпит?

 

 

Бледа следобедна светлина се процеждаше през ниските, намръщени облаци, докато Макс тичаше през бедняшкия квартал на този трети ден от пролетта. Просяците бяха излезли, а пияниците вече се олюляваха от бар на бар. Минаваха полицейски коли. На Ъгъла, както наричаха кръстовището на Хейстингс и Колумбия — кръстопътят на хероина — пласьорите не пласираха — двама от „Белите ангели“ на Търнбул бяха наблизо.

Търнбул. Милсъм. Синдром. Какви бяха възможностите?

Първа теория. Милсъм е рецидивист, страдащ от това заболяване.

Втора теория. Милсъм, готов да признае всичко, е убеден да поеме отговорността за трите убийства. Убедил го е някой, който познава склонността му. Може би това е човек, обявил храбро пред всички, че ще залови убиеца. Човек, чийто алчен егоизъм има нужда от голям заряд слава.

Но кой тогава е истинският убиец? След ареста на Милсъм, по време на осемте месеца на следствието убийствата бяха престанали…

Трета теория. Търнбул е убил трите жени. Вследствие на гаден, налудничав опит да си спечели слава като герой, заловил сериен убиец.

Колко невероятно, наистина.

Но… ако наистина бе готов на подобни болни усилия, за да си намери място под слънцето, не би ли било напълно в стила му да се изпълни с чувство за мъст към адвоката, който му е попречил, спечелвайки делото. А след като е видял сметката на Артър Бестърман, да е продължил с вендетата срещу всички адвокати, занимаващи се с криминални дела?

Макс допухтя нагоре по Хейстингс стрийт до евтиния жилищен комплекс „Страткоуна“. Там беше апартаментът на жената, с която бе живял Милсъм. Тя и двете й дъщери на юношеска възраст през цялото време бяха настоявали, че той не може да е убиец.

Мисис Юкович бе прекарала с Милсъм три монотонни години и най-накрая бе решила, че няма смисъл да го храни — той не бе успял да се задържи на нито една работа. Тя бе една отрудена разведена жена, която блъскаше по цял ден на месомелачката в някаква фабрика за колбаси.

Не й се стори странно на вратата на малкия й апартамент да позвъни адвокат, облечен с анцуг.

— Той не е убил онези жени — настоя тя отново.

— Защо мислите така? — попита Макс.

— Просто не е той — каза жената. — Беше странен, наистина. Човек трудно можеше да го опознае, но никога не е повишавал тон, дори на децата.

Двете момичета потвърдиха думите й. През трите години, когато е бил в дома им, се бе грижил за тях.

След като мисис Юкович го бе изгонила, Милсъм бе наел стая в блок само на няколко пресечки. Макс отиде дотам, за да поговори с хазяйката. Тя му каза, че не го е познавала много добре. Занимавал се със своята си работа, каквато и да е била тя. Тих човек. Но нима тихите не са най-опасни?

 

 

На следващата сутрин, без да има уговорена среща, завари Търнбул в кабинета си.

— Как е Макс днес? — попита той.

— Чувствам се страхотно. А ти?

— Отлично — отвърна Търнбул весело. Всичко бе забравено — все едно Макс не го бе обвинил и обидил.

Реши този път да не го изритва от кабинета си. Може би щеше да намери начин да спечели доверието му.

— Макс, дойдох, за да те натоваря с малко работа. — Приближи се и заговори тихо. — Едно от момчетата ми се отнесе… зле с един сводник. Горкият Джак Калико. Но е спешно. Утре ще е заседанието за пускане под гаранция.

Оказа се, че „горкият“ Калико измъкнал въпросния сводник от един кадилак, счупил му челюстта и две ребра и му спукал далака. Беше обвинен за средна телесна повреда и максималната присъда можеше да достигне четиринайсет години.

 

 

Калико изгледа Макс уморено, когато го изведоха от килията и влезе в малката, гола чакалня. Приличаше на призрак — плешив, с дълбоко хлътнали очи.

— Май излязох от кожата си — заговори той. — Само че като видях този черен сводник с момичето в колата… бяло, сигурно нямаше и четиринайсет…

— Имаш ли досие в полицията?

— Да, няколко дреболии. Сбивания, такива неща. Преди да видя къде е истината. Имам предвид „Белите ангели“.

— Разкажи ми за тези сбивания.

— Ами… един тип загуби няколко зъба преди време, това е.

— Друго?

— Счупих и няколко капачки на колене.

— С какво?

— С чук, струва ми се.

— Лежал ли си?

— Две години. — Той сви рамене. — След това ме пуснаха в изпитателен срок.

— Работил ли си някъде?

— Обществена работа… по улиците.

— Как мислиш, че ще успея да те измъкна под гаранция?

— Роджър казва, че трябва да го направиш.

— Защо толкова много иска да си навън?

Калико пак сви рамене.

Този човек бе помагал при ареста на Милсъм. Дали не беше в течение на машинациите на Търнбул? Какво можеше да си спомни за дамското портмоне?

— Ще е от голяма полза, ако успеем да изредим пред съда добрите ти дела, Джак.

— Имам много. Ловя джебчии.

— Джебчиите са нищо. Какво ще кажеш за делото „Милсъм“?

— Ами… не трябва да говоря за това.

— Защо?

— Попитай Роджър.

След като се убеди, че няма да постигне нищо повече, Макс му забрани да разговаря с когото и да било, отмени срещите си с клиенти за следобеда и отиде при Норкуист.

Каза му, че Милсъм открай време е бил склонен да признава престъпления, които не е извършил и сподели най-черната си теория — че лидерът на „Белите ангели“ — сам или в съучастие с други, — не само е убил Артър Бестърман, задето го е лишил от славата, но също така и трите жени — за да се сдобие с тази слава.

Норкуист се развълнува колкото каменен Буда.

— И какво предлагаш да направим?

Макс му разказа за задържането на Джак Калико.

Странното нежелание на Джак да разговаря за Милсъм бе изострило любопитството на Макс. Професионалната етика го задължаваше да пази в тайна чутото от клиента си, но въпреки това каза:

— Ще се опитам да… да го използвам. Това означава да го измъкна за известно време от лапите на Търнбул.

— Макс, мислех, че си обвинител по това дело.

Наистина беше объркващо. Изглежда не бе в състояние да се откаже от старите си навици на защитник.

 

 

Дженифър Тан, районен прокурор на Ванкувър, ги изгледа накриво.

— Искате да пусна този кретен под гаранция?

Норкуист се усмихна кисело.

— Искам да си поиграя с него. Трябва ми за стръв.

— Ще се наложи да поставим някои категорични условия.

— Имам нещо предвид — обади се Макс.

 

 

Търнбул очакваше Макс пред вратата на съдебната зала.

— Твоят Калико се прави на хитър. Искам да му кажеш, че не бива да крие нищо от мен. Адвокатите донякъде приличат на Господ, Роджър. Нищо не можеш да им убегне.

Търнбул сбърчи нос, сякаш сравнението му се стори обидно.

— Ще му обясня, Макс. Веднага, щом го измъкнеш — Сложи ръка на рамото му. — Макс, трябва да поговоря с него.

— Защо?

— Умът му не е от най-бързите. Ще го объркаш. Той ми има доверие.

— Добре, седни тук, близо до нас. — Посочи му мястото непосредствено зад подсъдимата скамейка.

Когато въведоха Калико, Макс се приближи до него и прошепна в ухото му:

— Роджър ще ти каже нещо. Слушай внимателно.

Калико кимна.

След това махна на Търнбул.

— Обясни му.

— А, да. Трябва да помагаш на мистър Макартър. Трябва да му кажеш всичко.

— Всичко?

— Да… ще поговорим по-късно.

Макс долови знака, с който Търнбул искаше да предупреди Калико да внимава какво говори. Надяваше се не особено интелигентният му клиент да не го е схванал.

— Ако сте свършили с пламенната си реч, мистър Макартър — каза след малко съдията, — бих искал да чуя някои сериозни основания този човек отново да се разхожда на свобода по улиците, които някога смятахме за безопасни.

— Той е попречил едно шестнайсетгодишно момиче да бъде заставено да проституира.

След това изложи версията, че Калико е реагирал прекалено бурно, само защото му се е сторило, че вижда в ръката на пострадалия нож. Освен това клиентът му вече не бил същия като някога. След това, повече заради Търнбул, дръпна една реч за това как Калико е открил Правия път.

Само че Дженифър Тан цитира още няколко скорошни случая на насилие, предизвикани от „Белите ангели“. Тя категорично се противопостави на всякакво освобождаване под гаранция, освен ако обвиняемия не прекъсне връзките си с организацията.

Макс — отново заради Търнбул — възрази срещу това, но съдията схвана посланието, че това условие не е напълно неприемливо.

Калико беше освободен срещу десет хиляди долара — без депозит, с един гарант за сумата, при условие два пъти седмично да се обажда в полицията и да не влиза в контакти с никой член на „Белите ангели“.

— Трябва да поговоря с него — каза Търнбул, когато се подписа като гарант.

— Ще обсъдим въпроса. Ела в кабинета ми — отвърна Макс и го насочи към изхода.

След като временно се освободи от Търнбул, доведе Калико, за да подпише документите и бързо го поведе към задния вход, където чакаше такси.

— Страхотно беше — отбеляза Калико.

— Ако не объркаме нещо, ще те направим герой, Джак.

— Герой. — Изглежда тази дума му харесваше.

Макс му беше запазил стая в малък, нескъп хотел в Уест Енд. Норкуист би трябвало да е сложил хора, които да го наблюдават.

— Тук ми харесва — отбеляза Калико и погледна през прозореца към натоварената улица.

— Роджър каза да не се притесняваш за парите. Въпросът е, че няма как да му се обадиш да му благодариш. Ако го направиш, и той може да влезе в затвора, защото ти е гарант, а съм сигурен, че ченгетата послушват телефона. — Беше убеден, че Норкуист е прекалено почтен, за да подслушва разговорите между адвокат и клиент, но все едно. — По-късно ще ти донеса четка за зъби, тоалетни принадлежности, малко дрехи и някоя и друга книга. Четеш ли книги?

— Да. Четох една преди няколко години.

Макс разгледа списъка с предлаганите видеокасети.

— Можеш да си вземеш някое медицинско филмче. Да се позабавляваш.

— Не съм гледал такова нещо от три години. Роджър не одобрява.

— Нещо за пиене?

— Не съм пил алкохол също от три години.

— Роджър няма да разбере. — Макс отвори една бира, Калико омекна и също си взе.

След това предразположи клиента си с няколко въпроса, които трябваше да повдигнат самочувствието му — накара го да му разкаже колко храбро са арестували някои лоши хора по улиците.

Но когато стана дума за О. Д. Милсъм, Калико млъкна.

— Роджър иска да ми разкажеш твоята версия. Ще си остане между нас.

— Говори ли с него?

— Ние нямаме тайни помежду си.

Калико го изгледа недоверчиво.

— Какво ти е казал?

Макс реши да рискува.

— Всичко. Дори за дамското портмоне.

Клиентът му въздъхна.

— Е, добре… Бях в бара, където беше и Милсъм.

— Това го разбрах. — Макс донесе още две кутии „Хайнекен“ от хладилника. — Слушам те.

— Трябваше да го накисна.

Макс не реагира.

— Да, продължавай.

— Роджър каза ли ти какъв беше планът?

— Моля те, Джак. Искам да чуя всичко от твоята уста.

— Добре, добре. Трябваше да чакам, докато някоя жена тръгне да излиза… която и да е… да дам онова портмоне на Милсъм и да му кажа, че го е забравила, така че той да изтича след нея, за да й го даде.

— И ти го направи?

— Да. Момичето излезе, аз дадох портмонето на Милсъм и той хукна навън… никой не ни видя да говорим помежду си… След това аз и Роджър го хванахме.

— Чакай малко — прекъсна го Макс. Стремеше се гласът му да звучи спокойно. — Това беше планът на Роджър, нали? Да накарате Милсъм да излезе от бара след момичето?

— Да, защото трябваше да го пипнем на местопрестъплението. Роджър искаше всичко да изглежда както трябва, няма нищо лошо в това.

— Да, разбира се. Вие вече знаехте, че той е убиецът, нали?

— Роджър беше сигурен. Отгатна. Той има такава способност. Никой друг не е като него. Има нещо свръхестествено у него. Освен това Милсъм вече беше признал.

— Това го знам. А как стана?

— Роджър попадна на него в един бар преди няколко дни и Милсъм му каза, че той е убил онези жени.

— Казал го е на Роджър?

— Да. Ей така, на непознат, да се разприказваш, че си убиец, можеш ли да повярваш?

Дланите на Макс започнаха да се потят.

— Между другото, какво стана с онова портмоне?

— Не знам.

— А как така у Милсъм онази вечер не се намери нож?

— Това и на нас не ни хареса. Роджър после каза, че е трябвало да му подхвърлим.

— Това ще ми е от голяма полза, Джак. Може да получиш медал. Какво ще кажеш да поръчаме обяд, да отворим още по една и да ми разкажеш всичко с най-големи подробности?

Макс едва сдържаше вълнението си, докато извади малкия касетофон от куфарчето си. Някак си трябваше да го принуди, да го убеди да даде показания срещу Търнбул. Но как? Калико гледаше на шефа си като на бог.

 

 

Когато се прибра у дома, след като прекара целия ден с клиента си, Рут бе отишла да вземе близнаците от детската градина.

Джак Калико се бе смутил от касетофона, но въпреки това повтори всичко, дори с по-големи подробности. Не се бил обадил на полицията веднага, защото Роджър му казал да не бърза — първо Милсъм трябвало да признае всичко. По-вероятно, помисли си Макс, за да му подскаже за птичките и албума на Ролинг Стоунс.

После го попита какво е правил Търнбул вечерта след освобождаването на Милсъм — когато бе убит Бестърман — и Калико започна да нервничи, така че Макс изостави темата.

Телефонът иззвъня. Не си направи труд да вдигне слушалката. Чу гласа през телефонния секретар.

— Макс? Там ли си?

Пауза.

— Пак съм аз. Ей, Макс, наистина трябва да говоря с Калико. Телефонните разговори не са забранени, нали? — Напрегнат смях. — Само ми остави номера… Там ли си?

Чу как линията прекъсва.

 

 

На следващата сутрин, когато децата го разбудиха, Макс чу пеенето на някаква неуморна птичка пред прозореца, която обявяваше, че пролетта вече е дошла. Бе минала седмица от равноденствието и слънцето грееше с пълна сила. Паркът от другата страна кипеше от живот — кестените изведнъж се бяха покрили с листа, глухарчетата намигаха, японската ябълка бе разцъфтяла.

Прекрасен ден за крос.

Стигна до кабинета на Норкуист запъхтян.

— Имах дълъг, полезен разговор с Калико.

— Извън протокола… какво ти каза?

— Не мога.

— Не ми върши особена работа, нали? Искаш ли да чуеш една теория? Милсъм, както знаем, страда от болезнено желание да застане в светлината на прожекторите. В стаята му намерихме изрезки от вестниците, свързани с убийствата. Те бяха много нашумели, така че обвиненият в тях би могъл да стане прочут. Представи си, че при някой разговор е казал на някого, че той е човекът, когото издирва полицията. Този някой казва на Роджър Търнбул. Търнбул му залага капан.

Макс изслуша иначе мълчаливия инспектор с респект. Бе улучил почти в десятката.

— Какво можем да му предложим, за да проговори в съда?

— С какво разполагаме?

— Защита на свидетел, към две хиляди долара месечно.

Макс си помисли, че цената на Калико, за да извърши предателство ще е по-висока. Но смяташе, че има цена. Може би сто хиляди долара за Екзекутора?