Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (36)

Пчели убийци

Сянка се спусна над любовта на Огъстина, след като годеникът й призна греха, извършен преди толкова много време — не беше сериозно престъпление, просто си бе затворил очите, че Мартин Уесъл е подкупил държавен служител в негов интерес. Глупостта, да се остави да го шантажират, най-накрая й показа, че Ръсел има недостатъци, това бе всичко. Но беше нечестно от негова страна да не й се довери. Не й бе приятно да настоява, да измъква истината от него по този начин.

Посещението на Джон Бровак — и погрешно разбрания му намек за шантажа — наистина бяха разстроили Ръсел, но той не й бе говорил за това. Когато не гледаше бейзбол по телевизията, той работеше трескаво в кабинета си, за да приключи сегашните си дела и да се подготви за натоварения график във Върховния съд — този петък трябваше да положи клетва в Отава. Когато Огъстина заяви, че не иска да отиде с него на церемонията, той я изгледа изумено.

— Куентин, просто няма да мога да го понеса.

Обясни му — ужасът от правителствения прием, на който е забранено да се пуши, всичките ухилени чучела от парламента, вечерята с приятелчетата от Консервативната партия и ужасните им съпруги, снобки.

— Това е егоистично — каза той рязко.

— Нямам, намерение да се излагам на показ пред шайка клюкарстващи, намигащи политически кариеристи.

— Ще се запознаеш с депутати.

— Бог да ме пази точно от това.

Но в края на краищата той преглътна раздразнението си, а Огъстина си каза, че няма да позволи този малък конфликт да помрачи отношенията им. Тя беше влюбена. Любовта бе всичко.

 

 

Брайън сложи старата вярна пишеща машина на рафта и мислено обеща отново да се върне при нея. Докато събираше нещата си, забеляза, че Франциско Сиера изглежда замислен. Всъщност, на хиляди мили разстояние. Може би някъде във Ванкувър? По пътя франк не беше особено разговорлив и сега четеше за пореден път разказа в дванайсет страници за многото прегрешения на любимия си престъпник — Екзекутора.

В спалнята надникна една рошава глава.

— Senor Brian, venga.

Шестгодишната Габриела. Тя влезе и дръпна Брайън за крачола.

— Venga, venga.

Брайън и Франциско последваха детето надолу до пътя и след това нагоре, към къщата на Робело. Сеньора Робело ги въведе веднага.

Вътре, на тънка рогозка върху пръстения под се бе излегнал не друг, а самия Бровак. Летисия Робело придържаше главата му с ръце, тъй като половината му лице се бе надуло като балон и стискаше върху раните му сок от алое. Той я гледаше с израз на значително объркване.

След това бавно обърна присвитите си очи към Брайън, чийто мълчалив и стъписан силует се очертаваше на вратата.

— Това ти ли си, Брайън? Боже мой, приличаш на нещо от зоологическата градина! Изпратете този човек на автомивката да се измие. Дойдох да те взема. За малко да пречукат Огъстина. Карълайн е арестувана за незаконна любов към дърветата.

— Разбрах.

— Имам два самолетни билета за утре, но реших засега да не използвам моя. Не съм много сигурен какво става тук и искам да поостана малко. Чувствам се някак си… не знам… странно.

Когато Бровак отново насочи поглед към Летисия, Брайън видя, че очите му се превръщат в мек, разтопен восък. На свой ред очите на Летисия бяха тъмни и блестящи, докато гледаше раните на госта си. Брайън изведнъж се почувства объркан. Изломоти нещо, за да представи Франциско и попита какво се е случило.

Бровак му разказа как е пристигнал от Сан Хосе със самолет и такси и не го е намерил. Тръгнал да се разходи към реката и попаднал на гнездо пчели, които го подгонили към един вир, а там, на брега, се излежавала на слънце Летисия.

— Видях тази кафява фея с кадифени криле, а зад мен идваха пчелите… искам да кажа… бяха пчели убийци… взех я и я замъкнах на най-дълбокото място, което успях да намеря. Не я ужилиха нито веднъж. Аз за малко да умра.

Летисия потвърди казаното с кимване.

— Мисля, той спасил мой живот — каза тя оживено. След това огледа още веднъж подутото му лице и се засмя. — Той не нормален. Слушай, Джон…

 

 

— Искам да кажа… може ли да се случи просто така?

— Кое?

— Слушай, човече, това е катастрофа!

Брайън искаше да повярва, че Бровак е болен. Слънчев удар? Пчелна отрова? Говореше се, че предизвиквала халюцинации. Как щеше да предотврати бъдещото опозоряване на Летисия от Карл Животното Хлинка? Чувстваше се безсилен пред електрическото им излъчване.

Бровак придърпа Летисия по-близо.

— В неделя ще отида с нея на църква.

— На църква? Ти?

— Да. Намерих Бога. Той ми изпрати най-красивия си ангел, за да ме спаси от разрухата на живота.

Брайън видя, че сеньора Робело мие чинии в кухнята. Усмихната, дори щастлива, че вижда дъщеря си в ръцете на този опасен човек.

А децата, които го бяха наобиколили, изглежда го смятаха за смешник.

— Бровак, загубил си си ума!

Още шепот и милувки. Тихият смях на Летисия. Брайън погледна зловещо запленен. Нима любовта още веднъж бе споходила вилата на Померой с цялата си отвратителна слава?

Обърна се към Франциско, който наблюдаваше всичко с весело удивление.

— Франк, ти имаш още малко спестена отпуска, нали? — каза Брайън. — Искаш ли да дойдеш до Ванкувър? Пътят ти е платен.

 

 

В сряда сутринта двама полицаи с куче отидоха в детския библейски лагер „Стърджън Ривър“, защото някакъв човек беше откраднал от кухнята паница картофена салата. Лагерът бе открил сезона предишния ден и четирийсет момчета и момичета прекарваха там пролетната си ваканция. Ръководителите им бяха обезпокоени.

Натрапникът се навъртал наоколо известно време — един баптистки свещеник им показа разбитите ключалки на спалното помещение и на кухнята. На едно от леглата някой беше спал.

Водачът на кучето, немска овчарка, му даде да подуши чорапа, който намериха захвърлен под леглото. То веднага ги задърпа през поляната към близката кедрова гора. Откриха Джак Калико, седнал в корените на едно вековно дърво. Край него намериха одеяло, руло тоалетна хартия и празната купа от картофената салата. Калико нямаше нищо друго, освен дрехите си, с изключение на единия чорап.

Заведоха го с белезници до канцеларията на лагера. Единият от полицаите го разпита за самоличността му и се обади по телефона.

— Иска да разговаря със свещеника насаме.

Ларс Норкуист се замисли.

— Добре.

Двамата полицаи се обадиха да им изпратят подкрепления от местния участък и оставиха Калико да разговаря тихо със свещеника.

 

 

Час по-късно Макс, Норкуист и още няколко от хората му кацнаха с хеликоптер в лагера сред тълпа радостно крещящи деца.

Сержантът от местния участък, който също бе пристигнал, дръпна Норкуист настрана.

— Все още е при свещеника. На няколко пъти сякаш рухна.

Макс се замисли. Норкуист постъпи умно, като позволи на Калико да поговори със свещеника, който всъщност не се ползваше с никакви привилегии пред закона. Спокойно можеха да му връчат призовка.

Чакай малко, каза си той. Аз съм адвокат на този човек. Даде си сметка, че най-безсрамно е поел защитата на клиент, чиито интереси се разминават с неговите. Работеше за държавата, заради убийствата на колеги и в същото време…

Когато влязоха, Калико вдигна зачервените си очи:

— Той иска да ви кажа всичко.

— Боя се, че вече не мога да бъда твой адвокат, Калико — обади се Макс, — но все пак, длъжен съм да те посъветвам да не казваш нищо.

Норкуист го изгледа с раздразнение.

— Не — поклати глава Калико. — Искам да говоря. — Той сведе глава, после погледна Макс. — Мистър Макартър, споменахте някаква награда…

 

 

Макс и Норкуист се приближиха до вратата на едно студио, над която светеше лампа. Бяха в подземията на Канадската телевизионна компания. Норкуист почука и отвътре безшумно се измъкна един ядосан продуцент.

— Норкуист, отдел „Убийства“. Разбрах, че мистър Роджър Търнбул е при вас.

Продуцентът ги въведе. Търнбул седеше пред голям фото-тапет с изглед от Ванкувър, наместваше вратовръзката си и репетираше усмивки за пред камерата. Гримьорката бе свършила с пудрата и сега го оглеждаше, за да се увери, че всичко е наред.

— След четирийсет секунди в ефир — обади се нисък глас. — Вижте, на изток ще се излъчи на живо, така че моля ви, моля ви, недейте да…

Норкуист вдигна ръка, за да го успокои.

— Ще изчакаме, докато свършите.

— Бог да ви благослови. — Онзи се обърна към камерите. Норкуист и Макс застанаха пред един монитор извън полезрението на Търнбул.

— Кажете нещо за проба, мистър Търнбул — обади се тонрежисьорът.

— Благодарен съм, че имам възможността да помогна на…

— Добре.

— … страната си и да…

— Благодаря, това е достатъчно.

— Добре ли звучи?

— Отлично. Петнайсет секунди.

Търнбул прегледа набързо някакви картончета и ги прибра в джоба си. После включи сияещата си усмивка и я насочи към камерите — Източното крайбрежие щеше да го гледа на живо.

Жената, която щеше да го интервюира, пусна професионалната си усмивка.

— Е, мистър Търнбул, отново сте в новините…

— Да, така е. Големи разкрития около Екзекутора. Улики, открити в кофите за боклук на съдия от…

— Не за първи път играете съществена роля в…

Търнбул пак я прекъсна:

— Говорите за делото „Милсъм“, Моника. Да, така е. Аз пипнах онзи жесток убиец.

— Е, проблемът все още не е решен в съда, но…

— Ще закова и Екзекутора. Искам да кажа, че винаги съм готов да помогна на страната си…

Макс се усмихна — класическия Търнбул.

Усмивката на Моника стана напрегната.

— Записахте ли телефонното обаждане на този човек…

— Не. Не можем да си позволим такава скъпа техника.

— Можете ли да опишете гласа? Бил е женски?

— Определено. Беше малко удебелен, но аз умея да разпознавам гласове. И искам да се възползвам от тази възможност, за да я призова — не се страхувайте, скъпа, обадете ми се. Моля ви.

— Какво точно ви каза?

— Искам да добавя следното… ако ме слушате… мога да ви уверя, че половината от наградата ще бъде ваша. И, надявам се, цялата телевизионна аудитория да подпомогне, с каквото може нашата борба да отървем страната си от един тумор…

От апаратната започнаха да махат с ръце.

— Благодаря ви, мистър Търнбул.

— Да… това ли беше всичко?

Продуцентът отиде при него.

— Благодаря. Мина много добре. Един момент да ви освободя… — Той откачи микрофона от ревера на сакото му.

Търнбул изглеждаше стъписан.

— Но аз имах още какво да кажа!

Продуцентът го изтласка от студиото и на изхода Търнбул едва не настъпи Норкуист. Улови го приятелски за лакътя.

— Как е инспекторът днес?

Норкуист погледна намръщено ръката му и каза:

— Мистър Търнбул, арестуван сте за убийството на Артър Бестърман.

— Моля? — попита Търнбул, все още с ръка на лакътя му, без да вярва на ушите си.

Норкуист издекламира правата му.

 

 

Най-опитният в разпитите човек на Норкуист не успя да измъкне нищо от Търнбул, който продължаваше мрачно да мълчи. Решиха да го оставят да се пече на бавен огън, докато Калико подпише показанията си — бяха транскрибирани и готови.

В тях той твърдеше, че вечерта след оправдаването на Милсъм миналия юли, Търнбул е излязъл, побеснял от яд. Когато се върнал в стаята, която делели двамата, по джинсите и кафявото му кожено яке имало кръв. Калико се събудил, но се направил, че продължава да спи.

Доказателствата бяха косвени — мотив, възможност да извърши престъплението, кръвта по дрехите, лъжата, че не е излизал от помещението цялата нощ.

Не бяха обещали на Калико, каквото и да било. Норкуист беше готов да оттегли обвинението за побоя над сводника и да го включи в програмата за защита на свидетелите, но Макс успя да го разубеди — той не се доверяваше чак толкова на клетвите му, че се е разкаял.

Търнбул не знаеше, че първият му помощник също е арестуван или дори, че се е появил. Докато Норкуист разговаряше насаме с Калико, за да попълни всички възможни празнини и неясноти, Търнбул излезе два пъти от стаята, за да използва телефона и най-накрая отиде при Макс.

— Как да си намеря адвокат? — попита го нервно. — Всички са или болни, или отсъстват.

— Лоша работа — поклати глава Макс. — Тези хора изчезват вдън земя, точно когато ти потрябват.

В продължение на един час, дори и след като махнаха видеокамерата и магнетофона по негово настояване, Търнбул отказваше да говори за каквото и да било, освен за приятното пролетно време.

— Този тип е просто физически неспособен да държи устата си затворена — каза Макс на Норкуист. — Хайде да опитаме.

Инспекторът освободи своя човек. Търнбул се разхождаше нервно напред-назад из стаята за разпити.

— Седни.

Търнбул ги изгледа хладно и остана прав.

— Искаш ли нещо? Закуска, кафе?

Поклати глава.

— Мислиш ли, че можеш да ни разкажеш своята версия за всичко това?

— А кой ви е разказал друга? — проговори задържаният най-накрая.

Макс реши, че достатъчно са го държали на тъмно. Вече трябваше да разкрият козовете си, преди да успее да реагира. Норкуист също смяташе така.

— Джак Калико — каза той.

Търнбул не се изненада.

— А какво ви разказа за себе си?

Инспекторът повтори тихо твърденията на Калико.

— Това ли е всичко? — попита Търнбул.

— Аз бях честен с теб. Сега е твой ред.

Арестантът придърпа стола, седна с лице към облегалката и се загледа в календара на бюрото, сякаш се чудеше защо този ден от живота му е толкова лош.

След това произнесе, както се стори на Макс, една от най-театралните си речи:

— Аз съм просто изумен. Защитавам го, а той ми се отплаща като змия. Разказал ви е всичко, само че наопаки.

Аз се събудих, когато той се върна, след като уби Бестърман. Аз видях кръв по неговите дрехи онази нощ. Цялата му риза отпред беше изпръскана. Бях ужасен! Ужасен! Защо ли се съгласих да го прикрия? Ето, това ми е наградата.

— Бих искал да повториш всичко пред камерата, Роджър.

— Чу всичко, което имам да кажа.

След няколко отчаяни опита да накарат Търнбул да говори отново, отидоха в другата стая, където глезеха Калико с кифлички и безалкохолни напитки. След като научи за обвиненията на шефа си, изпадна в мрачно настроение, на каквото Макс не смяташе, че е способен. Разпъшка се. Разплака се. Започна да кълне.

— След като свърши делото на Милсъм, Роджър каза, че ще пречука скапания адвокат. Това каза. Само дето думата беше друга… не „скапан“. На следващата сутрин нареди на всички момчета да казват, че цяла нощ не е излизал, ако случайно полицаите попитат. Само аз, обаче, го видях да се прибира. Другите спяха. Имаше кръв навсякъде по него… и по ръцете му. Веднага взе душ и после изгори онези дрехи във варела отзад.

След като му предадоха тези думи, Търнбул отново се замисли продължително.

— Това са лайна, ако ме извините за израза. Ще намери ли свидетел? Не се оставяйте да ви води за носа един малоумник. Никога не съм се гневил на когото и да било, Бог ми е свидетел. Хайде… всичко това започва да прилича на шега. — След още малко добави: — Трябва да е размазал главата на Бестърман с бейзболна бухалка. Винаги я държеше в багажника на колата си. Играеше с децата от неделното училище.

— Онзи ден видя ли бухалката?

— Казах.

Бързо се върнаха при Калико.

— А, да. Имах всякакви неща за бейзбол… Беше юли, но той… опитва се да съчинява. И… това не го казах преди, но по седалката на колата му трябва също да е имало кръв, защото на сутринта отиде да я измие.

— Някой друг видя ли това?

— Не.

Тъкмо щяха да излязат, когато Калико добави толкова тихо, че едва го чуха:

— Като се замисля, може да е пречукал и онези три жени…

— Защо, Джак?

— Защото и трите вечери ходи някъде. Сам.

— Нещо друго? Кръв, нож?

— Ами… не, не помня такива неща.

Отново тръгнаха към Търнбул и Норкуист отбеляза:

— Това разширява хоризонта.

— Да продължаваме с Търнбул — каза Макс.

Последвалата демонстрация на учудване от страна на Роджър Търнбул беше, според Макс, достойна за „Оскар“.

— Онези млади жени! Как смее!? Отчаян е, защото сте го хванали натясно. Очевидно е!

— Ще ти бъда признателен, ако ми разкажеш за онова дамско портмоне, Роджър — обади се Норкуист.

Търнбул отново се замисли.

— Нямам какво да добавя, докато не разговарям с адвокат. Имам свидетели за всяка от трите вечери, когато бяха убити жените. Питайте хората ми.

Норкуист бе разговарял с агентите, които вземаха показанията на останалите „ангели“ и знаеше, че алибитата на Търнбул и Калико вече се клатят — Белите ангели започваха да се разочароват от шефовете си.

Както Макс предположи, Търнбул не беше в състояние да се сдържи — макар и да изстрелваше думите неохотно, през дълги намръщени паузи. Продължиха да разпитват паралелно и двамата, които се стремяха да се обвиняват взаимно. С напредването на времето, обаче, се убедиха, че няма какво повече да чуят — само ненужни и непотвърдени подробности, излишни обиди.

Единият или другият беше убил Бестърман — бяха сигурни в това, — ами останалите адвокати?

— Не изключвам възможността горкият Джак да е свършил и тази работа — каза Норкуист, — но не мога да твърдя нищо повече.

— Сега, като се замисля — промърмори Калико, когато му зададоха въпроса, — Роджър не беше при нас и когато убиха адвокатите.

На Макс не му допадаше това „сега, като се замисля“. Бе ясно, че Калико се стреми всячески да им угоди, че е готов да се съгласи с всичко, стига да спаси кожата си и да накисне Търнбул.

По-късно следобеда Джак започна да губи присъствие на духа. Може би долови, че по-хитрият Търнбул печели състезанието. Макс и Норкуист не виждаха във версиите им нищо, с което да се захванат, нито пък някакъв начин да ги потвърдят.

— Може би и двамата казват само част от истината — отбеляза Норкуист. — Не е изключено да са убили Бестърман заедно. И всички останали. Ще ги обвиним едновременно. Нека съдебните заседатели да решават.

Макс се зачуди. Какъв би бил резултатът от това? Може би Търнбул щеше да вдигне достатъчно шум, за да го оправдаят?

37