Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (26)

26
Повдигане на въпроса

В девет часа вечерта в петък телефонът иззвъня и Огъстина подскочи, което бе странна реакция, като се вземе предвид, че цяла вечер бе седяла край него в очакване да се обади любовника й. Щеше да го накаже. Със студенина.

— Ало? — каза тя, твърде мило.

— Смятах да ти се обадя, когато се разнесе мъглата и съм сигурен, че ще мога да излетя оттук, само че нещата изглеждат зле.

— Ти си на летище?!

— Не, в съда.

Огъстина се засмя, твърде мило.

— Струваш ми се малко ядосана.

— Ни най-малко.

— Слушай, исках да се видим тази вечер, но трябва да подготвя една мотивация за понеделник, а искам да си освободя почивните дни за теб. Присъдата засега ми се струва пълна безсмислица. Не знам дали не създавам прецедент, който ще отвори шлюза на греховността за вечни времена. Искам да кажа, че ще бъда тук докъм полунощ.

— В кабинета си.

— Не по-малко затворник от всички, които съм осъдил.

— В полунощ ще донеса бутилка вино.

— Обади ми се преди да тръгнеш, за да кажа на охраната.

 

 

Огъстина пристигна в кабинета на Ръсел малко след полунощ, но той все още не бе свършил с мотивите за присъдата. С навити ръкави и увиснала накриво вратовръзка, съдията се трудеше над листове хартия. Пишеше. По бюрото му бяха пръснати книги със съдебни прецеденти и закони. Тя долови някаква специфична миризма — може би от книгите, а може би и от него. Лютивата миризма на работещ мозък.

— Още две минути и свършвам — каза той. — След това ще сложа „Анвил Енджиниринг срещу Санич“ да спи.

— Не искам да ти преча.

Тя сложи чантата си върху бюрото, извади бутилка вино и тирбушон, напълни две чаши и запали цигара „Джон плейър спешъл“.

Ръсел продължи да пише и да сумти недоволно.

— Нормативният акт за териториалното устройство… валиден ли е още? Кой знае? Значи човек трябва да се зарови в купчина неясни прецеденти. Напоследък хората от Отава гледат под лупа всичко, което пиша. Очакват от мен объркани мисли. Ако направя някоя присъда прекалено ясна и разбираема, няма да ми поверят поста.

— Наистина ли искаш да се преместиш в Отава?

Ръсел вдигна очи.

— Не е нужно да стоя там през цялото време. Ще мога да прекарвам поне шест месеца от годината тук. Ако искаш.

— Ако искам аз?

— По-добре да свърша с това. — Но не го направи. Продължаваше да я гледа. — На финала останахме само двама. Аз и Макс Мак Две.

— Откъде знаеш?

— Имам приятели по високите места. — Той се облегна назад и сключи пръсти зад тила си. — Скъпа, кандидатирал съм се два пъти за Парламента. Много внимателно съм подбирал ходовете си, уверявам те, за да избегна всякакъв шанс да ме изберат. Завеждах политическия отдел на Консервативната партия. С тукашния депутат се напивахме заедно. Мога да ти разкажа за него истории, от които ще ти настръхне косата. Съветвам министъра на правосъдието. Ръководил съм кампанията й. Това, в общи линии, е причината да съм сред кандидатите за Отава. Честно казано, няма нищо общо с изключителния ми юридически талант.

— Каква скромност.

— Но в някои кръгове ме подозират. Защото не съм женен. Мога да се окажа лява резба и да злепоставя съдилищата.

— Ще гарантирам за теб.

— Можеш да направиш нещо по-добро.

— Какво?

— Да се омъжиш за мен.

Каза го, сякаш си поръчваше пица в закусвалнята.

— Ще ти обърна внимание след минута — добави той и отново се върна към работата си — пишеше, сверяваше текстовете на алинеи и местни закончета.

Огъстина остана като гръмната. Умът й даваше заето и тя бързо изпуши цигарата до самия филтър. Малко пепел падна върху черновата му.

— Извинявай.

Той погледна пепелта, духна я и продължи да работи.

Огъстина се опита да вкара целия си умствен потенциал в действие. Правилно ли беше чула? Ако да, беше ли това предложение за женитба? И какъв отговор би трябвало да даде?

— Готово! — възкликна Ръсел след малко и сложи точка след последното изречение. Вдигна поглед към нея и видя, че се мръщи. Тя му подаде чашата с вино.

— Обичам те, Огъстина.

Погледна го в очите и почувства притеглянето им. Приближи се до него и го целуна. Устните й го възпламениха.

Изведнъж започна да я съблича и да хвърля дрехите й, където му падне. С един замах събори на пода всичко от бюрото — химикалки, книги, пепелника, мотивите за присъдата в „Анвил срещу Санич“ и я качи отгоре. Беше необуздан и напрегнат.

След три минути Огъстина получи оргазъм. Той свърши малко преди да получи втория. Боже, помисли си тя, този съдия може да е агне в спалнята си и лъв в сградата на съда. Не беше го виждала толкова жаден и ненаситен.

Най-накрая Ръсел се отпусна и каза:

— Наистина не знам какво ме прихвана.

— Тази присъда трябва да е била страхотна. — Все още беше възбудена и трепереше.

— Не знам до каква степен чувствата ми към теб са споделени.

Тя промърмори нещо нечленоразделно.

— Чувствам се омагьосан, Огъстина, наелектризиран. Това е банално, съжалявам, но не знам как иначе да ти кажа колко… слушай, в момента се чувствам ужасно непохватен с думите, а искам да те попитам… не е нужно да отговаряш веднага… — Изведнъж осъзна, че са голи върху бюрото и се надигна, за да не й тежи. — Не мисля, че се чувстваш добре… — Засмя се. — Това не е най-уместната ситуация, в която да направиш предложение, нали?

— Да, наистина. Не може да се каже, че си паднал на колене.

И двамата се засмяха. Тя — малко истерично. Отделиха се един от друг и се измиха в банята. След това изпиха по още една чаша вино. Огъстина пушеше цигара от цигара. Все още се чувстваше замаяна, несигурна, смутена. Той изглеждаше още по-зле — неспособен да състави смислено изречение.

— Как го направих! — възкликна Ръсел накрая. — Наистина не исках да прозвучи така. Изстрелях го по този начин, защото се страхувах, че по-късно може да не ми достигне кураж… Не възнамерявах… искам да кажа…

— Куентин, говориш несвързано — отбеляза Огъстина и го целуна. Той наистина се чувстваше смутен и това й се струваше някак си чаровно. — Бракът с мен няма да ти осигури назначение във Върховния съд на Канада. Ако проверят, ще установят, че съм четвърт индианка, че съм участвала в стачки, правила съм аборт и съм пушила трева в апартамента си. Това ще те унищожи.

Той махна с ръка нетърпеливо.

— Не искам да ми разказваш биографията си. Дори държа да не го правиш. Не е нужно да се преместваш в проклетата Отава. Аз ще идвам тук всяка седмица…

Огъстина сложи пръст на устата му.

— Не знам, ще трябва да помисля.

— Провалих всичко… Толкова съм объркан.

— Толкова е неочаквано. Чувствам се смазана.

Не много отдавна бе разсъждавала — на трийсет и пет, стара мома, без никакви надежди. Свестните мъже се бяха свършили. И изведнъж на хоризонта се появява мистър Съвършенство. Защо се колебаеше?

— Искаш ли да дойдеш да разгледаш гравюрите ми? — попита той.

 

 

Когато влязоха в къщата му, Огъстина все още чувстваше коленете си слаби, а умът й беше в пълен безпорядък. Ръсел се засуети наоколо с дрехите, около барчето, после отиде до кабинета си, за да чуе съобщенията от телефонния секретар.

Тя чуваше гласовете смътно.

— Чакам — каза някакъв мъж. След това скърцане, като че ли Ръсел пренави бързо напред. Чакам. Гласът беше някак си познат. След това някаква възрастна жена — чуруликаща и самоуверена. Майка му?

Оказа се, че да.

— Тя е на седемдесет и пет, а е жизнена като кутре — обясни той, когато се върна и пусна някаква камерна музика.

— Кой чака? — попита Огъстина. — Какво чака?

— О, това ли… нищо важно.

Изведнъж й се стори, че Ръсел не знае какво да каже и предположи, че все още се чувства смутен, заради тромавото си предложение. Беше като голямо, объркано бебе.

— Току-що получих едно нашумяло дело — заговори тя. — Семейство Джагър, крадците на деца.

— Заела си се с това!? — стори й се неуместно ужасен.

— Да. С Олив Климчук. Научих, че доста рязко си я изхвърлил от живота си. — Искаше да го подразни стона си.

— Трябваше. За да не полудея. — Но Ръсел изглеждаше мрачен, разсеян. — Огъстина… това дело за отвлечените бебета… рисковано е, нали? Ами маниакът, който се разхожда на свобода?

— Не смятам да позволя някакъв си смахнат тип да ми попречи да вляза в съда. — Говореше по-смело, отколкото се чувстваше в действителност. — И освен всичко останало, няма как да спечеля това дело.

— Тази работа не ми харесва. Никак не ми харесва.

— Ще се заема, Куентин.

Той въздъхна.

— Ще прекараш няколко дни във Виктория, нали?

— Струва ми се.

— Ще те настаня в „Топаз“. Близо до съда е. — „Топаз“ беше негов, вероятно най-луксозния хотел във Виктория. Там често отсядаха големи клечки — политици, бизнесмени. — И смятам да взема сериозни мерки за безопасност.

— Каква предпазливост.

Започна да се бори с думите, които й се искаше да произнесе.

— Обичам те.

Това признание — пред него и пред нея самата — и повлия странно. Започна да плаче.