Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (23)

23
Объркване в съдилищата

Смъртта на Еди Коен предизвика страх в редиците на адвокатите. Няколко големи дела бяха отложени, а заради тези забавяния, няколко обвинени убийци бяха пуснати под гаранция. Служебно назначените адвокати искаха да им се плаща допълнително заради опасността, на която се излагаха, и заговориха за стачка, а властите се видяха принудени да вдигнат тарифите, за да ги подмамят да се върнат, така че съдебната система отново да зафункционира нормално. Наградата за залавянето на Екзекутора бе повишена на двеста хиляди долара.

Физиономията на Мартин Уесъл се появи на видно място във вестниците „Полицията разпитва съдружника на Коен“, а един сутрешен таблоид помести кратък, не особено ласкав материал за него — намекваше се за връзки с мафията и се припомняха обвиненията срещу клиента му, отец Дойл, отпреди две години.

Огъстина реши, че това е благоприятно и увеличава шансовете й да се изправи пред предубедени съдебни заседатели.

Почти с нежелание, Ларс Норкуист и хората му изключиха Уесъл от кръга на заподозрените още в началото. Беше твърде болен, за да го подложат на разпит, а и нямаше вид на човек, който би могъл толкова естествено да изиграе припадъците, пребледняванията и нервните тикове. Нито пък би могъл да изпрати писмото до редакцията на вестника, защото през целия следващ ден беше в болницата, за да се възстанови от шока.

Освен това по ръкавите на бялата му риза и сакото — където би трябвало да се изцапа, ако бе действал с ножа отзад, — нямаше никакви следи от кръв.

Криминалистите бяха възстановили събитията. Убиецът се бе крил в гаража, на няколко метра и бе изчакал Уесъл да изчезне. Предполагаха, че е носил свое оръжие, но след като в ръката на Коен е имало нож, при това остър като бръснач, той се е възползвал от възможността, сграбчил е жертвата си за косата, извил е главата му назад и е прерязал гърлото му почти до костта.

Беше ясно, че е работил с дясната ръка — разрезът беше направен отляво надясно. По ножа, захвърлен недалеч, нямаше отпечатъци, освен тези на Коен. Вероятно бе действал с ръкавици. Освен всичко това, между зъбите на убития беше намерено отхапано парченце кожа — скъпа, еленова — както я определиха в лабораторията.

Понеже голяма част от двора бе покрита с плочи, не бяха открити следи отстъпки. Предполагаше се, че убиецът е имал кола, въпреки че никой наоколо не бе чул или видял такава.

Полицаите започнаха методично да проучват живота на Коен, за да се доберат до човек с мотив да го убие — такива би могло да има много — и разпитаха малкото негови клиенти и сътрудници, които имаха желание да говорят. Съдружникът му Уесъл не можа да назове клиент, който да му има зъб.

Тези разпити не бяха проведени особено старателно — полицаите си даваха сметка, че те няма как да са кой знае колко плодотворни. За всички бе ясно, че някакъв луд се опитва да изчисти съдебната система от адвокати, които защитават криминални престъпници.

Неприкритото послание, публикувано във вестника, наистина говореше за болен ум. Но бързата и чиста, макар и жестока, операция в дома на Коен, както и театралния опит за покушение срещу Джон Бровак, говореха за по-комплексна личност, за човек, разполагащ със средства, умения, сила и въображение.

Различни експерти по психология изграждаха нерядко противоречащи си конструкции — ту го определяха като болен и припрян, ту като умен и дързък, обичащ да поема сериозни рискове. Всички обаче бяха единодушни в едно — този човек изпитваше или страх, или омраза към адвокатите.

Тъй като Екзекутора подбираше жертвите си твърде внимателно, обикновените граждани на Ванкувър не се безпокояха особено. В бирариите дори се забелязваше известно весело оживление, предизвикано от черния хумор. Разказваха се вицове за адвокати и се разнасяха бурни смехове. Как ще познаеш, ако един адвокат лъже? Мърда си устните.

Роджър Търнбул твърдеше, че вечерта, когато е бил убит Коен, е гледал „Терминатор 2“ на видео с момчетата.

Знаеше се, че Евърит Къдлип не е бил дежурен този петък, но иначе не бе известно какво е правил. Беше разведен и живееше сам, често се хранеше навън и посещаваше заведението на Арчи — там, където бе избухнала бомбата. Инспекторите разпитваха предпазливо — не искаха Къдлип да разбере, че е обект на разследване. През седмицата след убийството на Коен, той внезапно замина за Централна Америка. Единственото, което Норкуист успя да научи за това неочаквано пътуване, беше, че е повикан като чуждестранен консултант в някакво разследване за наркотици.

Пликът, в който бе изпратена бележката до вестника, бе сравнен с първия — само една марка, същия вид, отново написан на ръка с печатни букви със синя химикалка. Специалист графолог определи, че и двата плика са надписани от един и същи човек. Смятаха, че не е левичар.

Адвокатите от фирмата „Померой, Макартър“ — тези, които бяха останали, — след смъртта на Коен изпаднаха в различни степени на параноя. Макс продължаваше да обработва Калико и да избягва Търнбул. Уентуърт хранеше бухалите и се бореше с документите на Джо Раф. Бровак продължаваше да не се обажда — никой не знаеше къде е. Може би на някоя планина, без никаква връзка със света.

 

 

Погребението на Еди Коен се състоя в подходящо мрачния последен ден на март, в синагогата на Оук стрийт. Огъстина отиде като представител на кантората, придружена от Куентин Ръсел.

След церемонията тя се опита да се измъкне, за да изпуши една цигара, но я нападна Мартин Уесъл, силно обезпокоен от шумотевицата около него.

— Боже мой! Станах истинска звезда… Приятелче на Еди Коен, човек на мафията. И тази седмица физиономията отново се появи на трета страница, наред със свещеника педераст. Сега очаквам и лудият Екзекутор да ме погне.

— Доста нервен човек — отбеляза Ръсел.

Огъстина поведе Ръсел навън. Тони д’Англио, отбил се за малко, колкото да предаде съболезнованията си, се приближи до тях.

— Това вече е прекалено. Този тип пречука твърде много адвокати. Един-двама, колкото да се разбере за какво се бори — да, но да ликвидира моя човек… Стигна твърде далеч.

— Каза го с небрежен тон и Огъстина реши, че му е все едно.

— Мис Сейдж, направете ми една услуга. Искам да се свържа с вашия човек, Бровак. Имам малко работа за него.

— Той работи за другите, мистър д’Англио. — Огъстина имаше предвид Уотсън Дванайсетте пръста — конкурентът, който д’Англио искаше да премахне с помощта на Къдлип.

— Е, може другите скоро да нямат нужда от услугите му.

Погледна го в нетрепващите очи и й се стори, че е сигурен, че с Уотсън е свършено.

— Защо не се обърнете към съдружника на Коен, Мартин Уесъл? — попита тя машинално. Изглежда мислеше за него твърде много.

— Да, той е готов на всичко, за да му стана клиент — намигна д’Англио. — Смятам да го използвам за ежедневието. За съда обаче ми трябва човек, който знае какво прави. Ще се видим на следващото погребение. Надявам се да не е вашето или моето. — Д’Англио се качи на един лъскав крайслер с няколко от момчетата си и изчезна.

Огъстина забеляза, че наоколо се навъртат няколко неканени личности. Цивилни полицаи записваха номерата на паркираните коли. Двама непознати с кафяви костюми разговаряха с инспектор Норкуист. Когато минаха наблизо с Ръсел, чуха, че единият говори с нюйоркски акцент.

Върна се в кантората и сред другите съобщения намери едно, отбелязано като спешно, от приятелката й Олив Климчук от Виктория, бившата партньорка в леглото на съдия Куентин Ръсел. Бяха се разбрали да се видят, за да поклюкарстват, но не бе останало време.

Този път обаче ставаше дума за работа.

— Искам да поемеш Джагър, сладурано.

— Шегуваш се — отвърна Огъстина.

Изслуша предложението. Трима души бяха обвинени в прехвърляне на отвлечени бебета през границата — досега бяха изчезнали шест, предимно от големи магазини и детски площадки. Преди девет месеца Олив бе поела защитата на трима от тях — неуравновесена млада жена от добро ванкувърско семейство и мистър и мисис Джагър — семейство, което държеше нелегална агенция за осиновяване в Лос Анджелис.

Шумът около арестите бе накарал две от шестте семейства, незаконно осиновили деца, да се предадат на полицията в Калифорния. Бебетата бяха върнати на законните им родители и телевизионните камери бяха запечатали радостните празненства. Четирите други деца обаче все още бяха в неизвестност и хората, при които бяха попаднали, изглежда се страхуваха да се появят. Семейство Джагър тази седмица трябваше да бъде прехвърлено под охрана във Виктория. Олив бе решила, че двамата ще имат нужда от отделен адвокат.

Огъстина изслуша предложението на Олив с подчертано безпокойство. Делото би означавало кофи мастило — този опият за професията им — и при нормални обстоятелства тя умираше за такива дела. Само че сега можеше наистина да умре.

— Олив, напоследък не се занимавам с криминални престъпници.

— Няма значение. Каквото и да направиш, няма да успееш да ги отървеш. А ще платят. Вземали са по седемдесет и пет хиляди на бебе.

— Олив. Току-що се върнах от погребението на Еди Коен. Малко съм притеснена.

— Мога да ти кажа, че смъртта на Еди не се нарежда сред нещата, които ме натъжават особено. Съжалявам за семейството му, но не мога да пролея истински сълзи. Познавах го. Помниш ли, че карах стажа си при него? Пускаше ми ръце. Слушай, не се безпокой за Екзекутора. Казах ти, каквото и да правиш, шансът ти да отървеш семейство Джагър е колкото шанса ти да полетиш към Юпитер. От друга страна, не си струва да се отказваш, защото ще получим по стотина хиляди. Ще се появим за минута-две пред камерите… Хайде, ние сме дами. Екзекутора не посяга на дами.

Олив не се държеше като първа дама сред жените, щом ставаше дума за показване пред камерите.

— Не се чувствам сигурна.

— Не бъди бъзла, Оги.

— Кога ще е предварителното изслушване?

— Следващия понеделник сутринта. Тук никой не си губи времето. Обвинението пуска валяка под пълна пара. Хайде, Оги, съгласи се. Това са две отрепки, няма да загубиш съня си заради тях.

— Отрепки, точно така. Едва не очистиха двама от съдружниците ми, защото защитаваха хора с достойнство — бомбаджии и вносители на наркотици.

— Ще загубиш това дело, скъпа, няма как. Губещите не ги убиват, това е правилото и имам чувството, че този смахнат Екзекутор играе по правилата.

Огъстина се разсмя подигравателно. Все пак, какво толкова? Би било забавно да работи с Олив — тя беше добър адвокат, макар и само отчасти етична. Освен това същинският процес щеше да се забави около година.

— Добре, качвам се на самолета в понеделник сутринта.

— Как са нещата със съдия Казанова? — Тонът й беше малко злобен и Огъстина реши, че е проблем на егото.

— Проблем ли е за теб, че се виждам с него?

— За мен не, но за теб…

— Защо?

— Открих, скъпа моя, че е доста ленив в леглото.

— Трябва да е било ужасно за теб.

— Кучка. — Но се засмя. — Сериозно, искам да поговоря с теб за него. Не хлътвай прекалено дълбоко.

 

 

По това време Макс Макартър със съжаление бе започнал да играе една непривична за него роля — на ченге. Имаше чувството, че неофициално са го причислили към групата на Норкуист. Когато се отби в кабинета му този ден, му представиха някой си Донахю и някой си Хохмаер, агенти на ФБР. От разгърната върху бюрото папка извадиха снимка на млад човек със сини очи и леко криви зъби.

— Трябва ли да го познавам? — попита Макс.

— Едва ли — обади се Донахю. — Снимката е много стара. Не разполагаме с нова.

Зачака да му дадат обяснение.

— Направена е през 1977-а. След това си е правил пластични операции на лицето. Казва се Хюи Лупо, сега се подвизава под друго име. Той е номер едно.

— Номер едно какво? — попита Макс.

— Номер едно в списъка на издирваните. Уби двама наши агенти във Филаделфия. — Донахю имаше най-замръзналото лице, което Макс бе виждал на жив човек. Човек ли беше, всъщност или някакъв андроид?

— За какво става дума, Ларс?

— Нашите приятели смятат, че убийството на Коен им напомня за нещо. Те са… агенти под прикритие?

— Работим върху междущатските незаконни операции — отговори Хохмаер. — Искаме да пипнем Хюи Лупо. Той е от калабрийската мафия. Ндрагетата. Отговаря за събирането на парите.

— Освен това е и палач номер едно — добави Донахю. — По някакъв начин е успял да се добере до двамата ни агенти и да ги очисти. Единият е бил наръган с нож в леглото, докато е спял. Гърлото на другия е било прерязано отзад. — Той прокара тъжно пръст под брадичката си, за да покаже.

— Точно както Еди Коен — каза Хохмаер. — Отзад, от едното ухо до другото. Така обучават командосите. Нашият човек е служил в Сайгон. Занимавал се е с неутрализирането на агенти на противниковата страна. Най-обикновен Рамбо.

— А какво може да прави Хюи Лупо във Ванкувър? — попита Макс.

— Мисля, че шефовете му са го изтеглили на безопасно място след пластичната операция — отговори Хохмаер. — Може да е тук, може да е навсякъде. Никой не го е виждал.

— Това ли е всичко? Еднаквото прерязване на гърлото?

— Навремето взриви една бръснарница в Щатите. С армейска граната — каза Донахю. — Каквато е избухнала в ресторанта тук. Когато е дезертирал от армията, Лупо е отмъкнал доста такива.

— Нещо друго?

— Той е смахнат. Не се спира пред нищо. Имаме отпечатъците му.

— Какво мислиш, Макс? — попита Норкуист.

— Ндрагетата не действа във Ванкувър. Тук е територия на Тони д’Англио.

— Всички са от един дол дренки.

— Струва ми се малко вероятно — продължи Макс. — Освен ако окончателно не е полудял и мрази адвокатите.

— Просто искахме да установим контакти тук — каза Донахю. — Този човек ни трябва. Искаме да го опечем на шиш.