Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill All the Lawyers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
fantastyt (2013)
Разпознаване и корекция
Steis (2014)

Издание:

Уилям Девъръл. Убийте всички адвокати

Канадска. Първо издание

ИК „Весела Люцканова“, София, 1994

Редактор: Вихра Манова

Превод: Владимир Германов

Художник: Росица Крамен

История

  1. — Добавяне

21
Семеен мъж

Макар че Еди Коен се радваше на компанията на гангстерите и че честно и почтено се трудеше за тях през работно време, той никога не носеше работа у дома си. Беше човек на семейството си, който ценеше свободното си време, както всички останали. Правеше барбекю в задния двор, както всички останали. Гледаше телевизия, както всички останали. Но живееше доста по-добре от всички останали, в една огромна къща, разположена върху половин акър имот в Бийч Гроув. Наскоро бе изплатил ипотеката. Имаше една персийска котка и една немска овчарка, една жена и един двайсетгодишен син непрокопсаник, който вземаше наркотици, и една анемична дъщеря с акне и уокман. Семейството му беше нормално — като на всички останали.

Полагаше всички усилия да го предпази от всякакво съприкосновение с юридическата си практика, която почти изцяло бе посветена на гангстерите — грижеше се за документите и защитата на д’Англио. На петдесет и пет, след три десетилетия, прекарани в съда, той бе доста добър, макар че никога нямаше да се сдобие с репутацията на бившия адвокат на д’Англио, Куентин Ръсел.

Коен бе нает, за да защитава един от биячите на сегашния си шеф, убил масажиста му, който се оказал канарче — така се наричаха в занаята предателите. Автоматен откос, кръв по масата за масаж. Обвинението искаше да отложи делото, за да се доизяснят нещата, но Коен бе наясно, че ще спечели, ако не протака. Главният свидетел на обвинението, управителят на салона за масаж, беше купен и Коен не искаше да пропусне открилата се възможност.

Това стана на двайсет и шести март, петък. Управителят на салона беше арестуван от полицията и обвинен в лъжесвидетелство, но нямаше сериозни доказателства, така че съдията, ще не ще, трябваше да стисне зъби и да оправдае убиеца.

Смяташе се, че самият Коен е подкупил свидетеля — полицаи с цивилни дрехи видели управителя на салона да влиза в кантората му два пъти преди делото. Вдигна се доста сериозен шум „Подкупен свидетел“, „Обвинението възразява“, но Коен се отказа от охрана. Не се страхуваше — човекът, който бе написал, че адвокатите са набелязани да умрат, според него беше шегаджия. Във всеки случай не смяташе, че едно обикновено разчистване на сметките сред гангстерите би изострило апетита на самопровъзгласилия се Екзекутор.

Освен това не му харесваше идеята полицейската кола да стои пред къщата му ден и нощ. Питаше се какво ли биха си помислили съседите.

По-рано вечерта, след победата в съда, го бяха видели на чашка — без да прекалява — със съдружника му Мартин Уесъл, а това очевидно е било последвано от покана към Уесъл да продължат празнуването в задния двор на семейство Коен.

Вечерта била приятна, така че можело да се стои навън и да се хвърлят пържоли върху газовата скара. Коен бил в добро настроение. Вече се стъмнило, минавало осем и половина. Докато точел ножа за месо, Коен помолил Уесъл да влезе вътре и да донесе две бири от хладилника. От кухнята, Уесъл чул, както по-късно казал на полицията, приглушен вик и стон и решил, че домакинът му се е порязал или се е изгорил на скарата. После се разнесъл някакъв трясък, дрънчене, падане на голям, тежък предмет.

Мисис Коен и дъщеря й били във всекидневната и гледали телевизия, а синът изглежда се излежавал в стаята си — те също чули шума. Изтичали навън и заварили Уесъл, стиснал две бутилки бира, да гледа ужасен трупа на Еди Коен, проснат върху преобърнатата скара. Гърлото му било прерязано от ухо до ухо със собствения му нож за пържоли.

 

 

На следващия ден вестникът публикува още едно писмо от изрязани букви: „Пумия от каналите, ще мрете още“. Ново изречение от Библията — Новия завет, Евангелие от Лука, глава 11, стих 10: „На вас, законниците, горко, задето товарите човеците с мъчни за носене бремена“. След това се четеше името на Коен, от големи заглавни букви, задраскано с червен маркер и отбелязано с „X“.

Събота, 27 март

Скъпи съдружници,

Изповед: току-що най-безобразно измамих читателя.

Преди час изложих на опасност една парцалива адвокатка-героиня, с която съм бременен от месеци и която родих след няколко часа мъки. След това я убих с целувка — целунах тази пачавра със „Смит и Уесън“ трийсет и втори калибър.

Ето какъв е проблемът — какво да правя с трупа? Очите на този труп са отворени и ме гледат. „Защо аз? — питат те. — Знам, че винаги си ме презирал, но защо точно сега, защо тук, в средата на книгата? Защо така изведнъж… аз?“

Да, бивша приятелко, наистина изглеждаш попаднала тук ненадейно, като кръпка, като боклук, кокал, подхвърлен на гладния читател, за да стои мирно.

„Не забравяйте, че съвременният читател на криминални романи — великата Агата би въздъхнала при тези думи, — е жаден за кръв — отбелязва цинично мистър Уиджън. — Около сто и петдесета страница той ще се почувства онеправдан и изоставен, ако авторът не дотъркаля нов труп.“

Но, Алексис Хъгинс, ние почти не те познавахме! Може ли човек просто да подхвърли изневиделица някаква дрипа, да й види сметката и след това да изтръска капчиците кръв от ръцете си? Това убийство изглежда измислено, удобно за автора.

Необяснимата смърт на мис Хъгинс ме принуди да спра. Гледам нощното небе, за да намеря вдъхновение — могъщата, привличаща луна току-що се е показала над хълмовете на изток. Искрящи звезди. Големият жълт черпак се е наклонил под чудат тропически ъгъл и разсича тъмнината на нощта. Отвъд е млечният хаос на галактиката.

Чувствам се много малък, кух и сам, трошичка, микроскопична прашинка, черна пъпка на гърба на Бог.

В далечината чувам детски гласове, бебешки плач. Смехът на Летисия — като камбанки.

Липсата на любов, боя се, започва да вгорчава творческия ми процес. О, да, познал съм физическата любов — поне една потна сцена, която накара пръстите ми да се плъзгат по клавишите. Но романтичната любов, тази мъчителна свързваща светлина на страстта, която гори между мъжете и жените… страхувам ли се от нея? Страхувам се да пиша за нея, защото ме е страх? Нима и любовта е като зеления отблясък при залез-слънце? Сляп ли съм за нея? Само влюбените ли я виждат?

Никога няма да стана писател. Нямам душа.

Ще се опитам да изпратя това писмо, преди да си прережа китките.

Ваш посмъртно, Брайън

 

Понеделник, 29 март

Скъпа кантора,

Уви, моята муза, тази капризна богиня, затръшна вратата след себе си и изчезна от живота ми. Кой може да я обвини? Аз бях намръщен компаньон, взискателен, саркастичен, лош в леглото, непрекъснато мърморещ заради бедността й на свежи идеи. Най-накрая й се скарах, а тя събра куфарите си, изпрати ми въздушна целувка и отлетя на вълшебните си криле.

През последните два дни седя тук и гледам с празен поглед бълбукащата джунгла. Умът ми е мъртъв, неспособен да съчини абзац, изречение, дори дума. Час по час пръстите отиват при пишещата машина, там известно време подскачат малки кафяви лисички и мързеливи кучета, после преставам. И чувам само пишещата машина на птиците, тракаща някъде откъм манговите дръвчета.

Трябва да намеря някакъв начин да свържа нишките на моя роман, да направя възел. Мистър Уиджън изисква запълващо стомаха чувство за завършеност. Никакви случайни късчета спагети да не останат в чинията ти.

А в това, което си написал, пита той, има ли интрига, има ли напрежение? „Авторът трябва да се стреми да завършва всяка глава с изгарящо стомаха и преобръщащо страниците чувство за напрежение. Тласнете лабилния си читател в следващата глава, преди да се отскубне от литературните ви нокти, преди да угаси лампата край леглото си, да се обърне на другата страна и да се предаде в ръцете на Морфей.“

Прозата в собствените криминални романи на Уиджън — твърди, че е написал двайсет и три — е някак си скована и натруфена, като цитирания пасаж. Тези от тях, които съм чел, звучат като нещо старо. Действието във всички тях се развива в някакъв измислен град в Южна Англия, главен герой е все същият пушещ холандски тютюн инспектор Гроджинс и неговият помощник, кривокракият полицай Марчмонт. Но Уиджън знае правилата — убиецът винаги е този, който най-малко очакваш.

Трябва да се опитам да разруша преградата, да взривя язовирната стена, като онези индианци от племето китсук, да спася пълните с хайвер потоци на романа си.

Ау!

Току-що усетих потреперването на земята, разкършването на Божиите рамене — може би четвърта-пета степен. Второ земетресение за тази седмица. Това е често явление, тъй като се намираме върху половин дузина разломи, в този участък от бълбукащата кожа на планетата.

Няма вторични трусове. В рая отново всичко е спокойно.

Имам посетител — капитан Франциско Сиера с бутилка гуаро.

Ще продължа…

 

29 март, по-късно

Франциско току-що си тръгна. Състоянието на духа ми е далеч по-добро.

Излях сърцето си пред него — съмненията около книгата, внезапното повяхване на творческите ми способности. Той каза: „Прочети ми първата глава.“

Прочетох му няколко глави и той ме окуражи, въпреки че отбеляза някои помпозни пасажи и банални фрази от типа, който Уиджън заклеймява. Що се отнася до блокирането ми, разказа ми, че чел статия от великия Реймънд Чандлър, струва ми се, който съветва незнаещия как да продължи писател да изпрати някого през някоя врата с пистолет в ръка. Смяхме се. Вече се чувствах много по-добре.

Преди да си тръгне, споменах, че днес в Пуерто Просперо видях много полицаи. Той каза, че в града са дошли хора от OIJ. OIJ е нещо като ФБР. Предупреди ме да съм внимателен през следващите няколко дни. Очевидно се провежда някаква акция.

Както и да е, чувствам се освежен.

 

30 март, малките часове

Изтощен, слагам както химикалката, така и автора да спят. Язовирната стена е взривена, нощта е пълна с идеи, открити са нови посоки, налице са много страници бележки. Главата ми бучи и видях — поне във въображението си — зеления отблясък на любовта. Но трябва да убия отново и се чувствам покрусен от чувство за вина.

Б.