Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (15)

15
Тайнствен гост

Почти напълно еднаквите две и половинагодишни еднояйчни близнаци на Макс Макартър изскочиха през вратата още в мига, когато той се изкачи на най-горното стъпало. Прегърна ги. Дароу веднага свали очилата му, а Кларънс в същия момент бръкна с пръст в незащитеното му око.

— Татко не може да вижда без тях…

Твърде късно. Дароу реши да изпробва силата на ръцете си и огъна металната рамка. Кларънс сграбчи кичур оредяваща коса и го дръпна.

— Оу! — извика Макс и занесе децата в кухнята, която ухаеше на агнешко печено.

— Слава Богу — каза Рут, когато го видя. — Нощната смяна се завърна. Започвах да се безпокоя.

Рут беше интелигентна жена — психоложка. Човек би си помислил, че ще прояви достатъчно разум, за да наеме домашна помощничка, но тя не искаше и да чуе. Единственият друг човек, на когото някога бе поверявала обожаваните си, съвършени деца, беше не по-малко обожаваната й дъщеря Жаклин, зачената при изнасилването й на седемнайсетгодишна възраст. Сега Рут готвеше докторат в Принстън, на стипендия.

Макс вдигна едното от децата на конче и след миг почувства мокрота.

— Струва ми се, че Дароу ме подмокри — каза той.

— Не, скъпи — възрази Рут, след като огледа момчетата внимателно. — Това е Кларънс.

След вечеря Макс им почете малко от една книжка с приказки и ги сложиха да спят. Рут бе запалила камината, така че двамата се излегнаха на козяка пред нея.

— Днес се отби Карълайн Померой — каза тя.

— Какво? Идвала е тук? Така изведнъж? — От доста време Карълайн се бе обградила със стена от огорчение и не отговаряше на обажданията.

— Проведохме голям разговор. Докарахме го малко до плач.

— За какво?

— Брайън я е излъгал. Писал й е, че историята с онази жена била само за една нощ в Нот Лейк. Оказало се, че продължава четири месеца във Ванкувър.

— О, Боже! Никога не го е бивало да лъже.

— Пише й писма. В нито едно от тях не казва, че я обича. Какво става с него? Бои се да не се изложи? Не иска да го направи, за да не й вдига акциите ли? Имам предвид… Ами те винаги са се състезавали помежду си. Като параноици. Брайън вечно се оплаква, че Абигейл Хичинс иска да го ликвидира. Не виждам какво я свързва с Карълайн. Толкова са близки!

— Какво каза Карълайн?

— Беше обезпокоена, че името на Брайън се споменава в бележката на Екзекутора. Казах й да не се притеснява. Той е на хиляди мили оттук. Освен това е получила писмо от онази абсурдна жена Чарити Слоу. Споделя с нея всичко. Иска от Карълайн да благослови любовта им.

— О, не!

— Тя е побъркана. Искам да кажа… Брайън не би могъл да вземе пилешкия й ум насериозно.

Тази вечер Карълайн прекара в размишления за любовта и опрощението. Мислеше за всичките тези въпроси, които й бе задала Рут Уоробек-Макартър — въпроси, които обикновено задават психолозите, когато искат да измъкнат нещо от теб, когато искат да се разкриеш.

Колко глупаво се бе почувствала пред Рут — баналности в гостната.

В деня, когато едва не застреляха Брайън, гинекологът й бе потвърдил, че не може да има деца. Това бе причината да плаче, макар и да не сподели с Рут. Някак си не бе в състояние да го направи. Не бе споменала за стерилитета си на никого, освен на Абигейл Хичинс — друг лигав разговор.

Все пак трябваше да признае, че следобедът бе минал добре. След дъжда поигра с близнаците — толкова сладки и невинни, все още незапознати с шегите на живота.

Рут някак си я накара да се разсмее на писмото на Чарити Слоу. Не беше се забавлявала така точно три месеца — като напомпана с някакъв наркотик, докато разнищваха онази глупачка.

Излезе навън, за да се консултира с Хаулънд — тази мъдра птица можеше да й разкаже за любовта, защото сама се намираше в лапите й.

Преди известно време Карълайн бе излязла навън призори и го бе заварила да ухажва себеподобно същество — младо и срамежливо, — но изглежда не бе в състояние да го подмами да излезе от гората зад къщата.

Тази вечер Хаулънд продължаваше да се опитва — бухаше и свиреше, — ала неговата Жулиета продължаваше да стои на своя балкон сред клоните на бора.

— Абигейл твърди, че трябва да имам женска гордост. Че трябва да се отърва от него.

— Х-у-у-у — отвърна Хаулънд.

— Става дума за онзи тип, който се навърташе тук преди време. Абигейл иска да го махна. Настоява непрекъснато, твърди, че съм безгръбначна.

Хаулънд нададе продължителен писък, почисти перата си и продължи да гледа с широко отворени очи.

— Да кажа ли на Абигейл да зареже проклетия развод с онова копеле или не?

Хаулънд скептично помръдна едната си вежда. Женската отлетя. Бухалът се втурна да я гони, но скоро се отказа и се върна натъжен.

— Ще се върне — каза Карълайн. Спря се, преди да добави: „Винаги се връщат“. Не. Няма никакъв начин!

14 март

Скъпа кантора,

Назъбен кинжал от отразена лунна светлина ме пронизва, докато полумесецът намръщено се кани да се скрие. На поляната нервно блещукат светулки. Пиша на светлината на свещи, защото Пуерто Просперо е останал без гориво за газените ми лампи. Добавете към списъка ножчета за бръснене, аспирин, каквито и да било батерии, да не говорим за кристални чаши или дамски чанти. О, да — също и индиго, а това ме изпълва със страх, защото нямам втори екземпляр на последните си седем глави.

Нощта е изпълнена с грачене, виене, стонове, метално стържене на щурци и непрекъснато капане — сякаш падат гигантски сълзи този звук произвежда една малка жаба пред вратата на кухнята. Тя ми казва, че не съм сам в тъгата си.

Искам да знам само доколко отчаяно е състоянието на брака ми.

Телефоните в Пуерто Просперо все още не работят и изпращам това пространно послание, защото изпитвам страх кантората да не е погълната от някакъв особено висок прилив на Северния Пасифик. Аз ли съм последният оцелял практикуващ финото изкуство на писането на писма?

Как върви съдебният ми иск срещу Абигейл Хичинс затова, че разрушава семейството ми? Защо долавям далечния мирис на крака, които се влачат? Нима не помним всички ние, още от студентската скамейка, човешкия закон, според който крадците на любов подлежат на наказание за нанесени щети? Искам от вас да я осъдите да даде всичко което има, включително малките си боядисани в червено нокти и силиконовите подплънки.

Утешавам се — ех, какво са моите страдания в сравнение със страданията на планетата? Озоновият слой изтънява, ледниците се топят, горите изгарят, пустините се разширяват, слоновете и китовете изчезват. Колко дребни са тревогите на едно-единствено човешко същество, сред толкова много милиарди други? Ето така се утешавам. С мисълта, че светът и без това умира.

И докато седя така и се мъча да успокоя тревогата си с разсъждения за екоцида, която извършва една глупава планета, чувам боботенето на хеликоптер. Още тропически сняг от рафинериите на Меделин — още една зараза за Америка. През полуостров Оса, точно пред пътната ми врата.

Тази пътна врата, която преди малко бе засенчена от достойната фигура на местния капитан от La Guardia Civil, някой си Франциско Сиера. Обясни ми, че идва, за да провери статута ми всички чужденци периодично се подлагат на проверка от емиграционните власти.

Направих му кафе. Той ме попита какво ме е довело в Коста Рика. Насочих вниманието му към масата с пишещата машина, моливите и справочниците, а после му обясних, че пиша роман. Той плесна радостно с ръце и ме попита дали съм чел Ф. Д. Джеймс.

Излиза, че Франциско — сега си говорим на „ти“ — е не само запален любител на криминалния жанр, но и сериозен познавач на Ф. Д. Джеймс, което ме кара да се чувствам неудобно.

Той знаеше не само, че съм отседнал в къщата на известен търговец на наркотици, но и че в момента той е подсъдим в Канада и че съм свързан с фирмата, която е поела защитата му. Стреснах се. Как е научил всичко това? Много просто. След като съм се настанил във вилата на Уотсън Дванайсетте пръста, е поискал справка от канадската полиция.

Изпихме по някоя и друга бира и поговорихме за романите на Сейърс, Сименон и Стаут. Говори английски чудесно — научил е езика, за да може да чете събраните съчинения на Конан Дойл в оригинал. Той просто обожава британските салонни детективи — Еркюл Поаро е неговият герой. Дори прилича на него — възпълен, нисък, с подвижни очи и добре оформен мустак. Трябва да кажа, че Франциско разговаряше въодушевено. Аз също — струва ми се, че просто копнеех да побъбря с някого. След още по една бира заговорихме за всичко останало. Той ми разказа за жена си и трите си деца. Аз му разказах за Карълайн.

Франциско също е станал жертва на огромна несправедливост. Преди време бил старши следовател в Сан Хосе — докато не направил грешката да обвини висш политик, сътрудник на министъра на сигурността, в корупция. Не успял да се пребори с него и преди няколко години го изпратили в най-затънтеното ъгълче на Коста Рика — Пуерто Просперо.

Реши да остане с мен още малко, за вечерното ми свещено тайнство, когато отдавам почит на залязващото слънце — пламналото небе и облаците, приличащи на дебели тикви, тициановочервени. Изчаках да се скрие и последният лъч. Безшумното смрачаване. Никакъв зелен отблясък, Франциско Сиера също не видя такова нещо и някак си това още повече ни сближи.

Що се отнася до романа ми, призрачният писател вътре в мен продължава да управлява всичко. Често се чувствам като паяк, заплетен в собствената си паяжина, който се бори да се освободи, но в края на краищата капитулира пред демона, който управлява пръстите на писаря си върху клавиатурата на пишещата машина.

Или може би това невротично поведение е нещо като прекомерното ядене — начин да се борим със стреса? Тенджерата прекипява и аз се давя в бълбукаща яхния от неистини и фокуси, от подкупно свинско и заподозрени, специално угоени за случая. Кой го е направил? Кой знае? Стигнал съм някъде до първата трета на сюжета си, а убиецът не само е на свобода, но е и неизвестен. Дори за писателя. Тъкмо решавам да се спра на някой от заподозрените и веднага някъде от буренясалото подножие на въображението ми изплува друг, с не по-малко претенции за главната роля.

„Знайте къде отивате — предупреждава Уиджън. — Никой автор на криминални романи не може да прекоси тъмните води на убийството с успех, ако предварително не е наясно къде трябва да слезе от кораба.“ Авторът крои планове, чертае схеми, изгражда скелета, по който да окачи плътта злокобната метафора е на самия Уиджън.

Когато става дума за въпросите на плътта, мистър Уиджън не е така арогантно словоохотлив и не би могъл да ми помогне в тази сфера, но се боя, че и моята работа е безплодна, безполова, изоставена от нимфите на Ерос. Как бих могъл да очаквам, че ще напиша перверзен хит за разкъсани корсети и така нататък, когато липсва дори здравословната доза периферен секс? Няма извиващи се тела, няма пъшкане и стонове. Няма въздишащи гърди, пулсиращи слабини, нито пък втвърдени членове, търсещи тъмното, мокро, сладко убежище на интимната връзка. Няма и копнеещи сърца, дори не и сълзливи сбогувания на летището в Казабланка. Няма и капчица кръв от собственото ранено, ридаещо сърце на автора.

Изведнъж се почувствах отчаян. Луната се удави в океана. Трябва да си лягам.

Защо не пишете?

Ваш, с тревога, Брайън

14 март

Скъпа Карълайн,

Няколко пъти опитвам — безуспешно — да изразя с думи върху белия лист болката, причинена ми от писмото, което ти е изпратила обърканата мисис Слоу по молба, бъди уверена в това, на някоя си Абигейл Хичинс. Кошчето за боклук се препълни от смачканите ми опити да изясня нещата по убедителен и категоричен начин, без при това да се долавя горчивината и безпомощния гняв, който изпитвам към твоята адвокатка, за това, че измисли още един начин да разкъса окончателно и без това парцаливата тъкан на нашия брак.

Попитай я дали тя е накарала Чарити Слоу да ти напише това ужасно писмо. Ще те излъже, разбира се, но може би ще забележиш как лицето й трепва от чувството за вина. Или се заблуждавам? Вината е висше чувство, непознато за подлизурките.

Все още ли си омагьосана от тази мъжкарана?

Може би вече — въоръжена, както предполагам, с Пълния списък на злодеянията на Померой, изготвен от Чарити — си добавила към основанията да ме ненавиждаш и точката „презрян лъжец“. Добре, признавам, че излъгах за продължителността на връзката ми с тази жена. Лъжата беше благородна и целта й беше да намали болката ти. Истината е, че тази неромантична и в основата си плътска връзка, продължи точно четири месеца. Истината е, че няколкото епизода с Чарити са единствената ми изневяра в брака.

Също така е истина — МОЛЯ ТЕ, ДА МИ ПОВЯРВАШ, — че не съм и не съм бил влюбен в Чарити Слоу. Не съм й казвал такова нещо. Може и да съм се подхлъзнат, Карълайн, но не съм паднал в заешката дупка на Алиса.

Както и да е, на рождения ти ден отидох в града и от един златотърсач купих къс чисто злато, който ти изпращам заедно с това писмо по един симпатичен турист от Едмънтън. Надявам се да си прекарала добре.

Твой, каещ се Брайън

P.S. Сега в списъка си имам малък отшелник, люспест листохвъргач, тригребенеста камбанка и дебелоклюнеста еуфония. С тези птици, съжалявам, че трябва да те уведомя, получавам преднина от пет точки пред теб, но, повярвай ми, не се хваля с тези глупави числа.

Безименни засега са птиците от пишещата машина — малки червеношийки, които са се научили да имитират тракането на клавишите. И онази все още неидентифицирана нощна птица, която повтаря името ти.

Как е Хаулънд?

С очарованието на червеношийките и възвисеността на чучулигите:

Твоят надявам се съпруг