Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill All the Lawyers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
fantastyt (2013)
Разпознаване и корекция
Steis (2014)

Издание:

Уилям Девъръл. Убийте всички адвокати

Канадска. Първо издание

ИК „Весела Люцканова“, София, 1994

Редактор: Вихра Манова

Превод: Владимир Германов

Художник: Росица Крамен

История

  1. — Добавяне

Червеноглавият корморан

Уентуърт Чанс остана в градчето Уийпинг Уилоу Ривър в състояние близко до паниката. Когато за първи път видя Карълайн, тя беше в добро разположение на духа, дори ентусиазирана. След като й дадоха касетофона, се бе превърнала в кипящ от гняв казан.

В съда, когато се опита да говори от нейно име, тя изкрещя:

— Връщай се веднага и се грижи за бухалите!

Забележката изглежда обърка съдията. Останалите четиринайсет задържани също отказаха да бъдат пуснати под гаранция, а Терънс произнесе реч за правата на дърветата. Никой не възнамеряваше да подписва декларация, че няма да се върне в Нахъни.

Уентуърт се обади на Макс за помощ и той му отговори, че помощта вече е на път — Абигейл Хичинс щеше да вразуми арестантката.

 

 

В сряда сутринта, когато Абигейл Хичинс влезе в стаята за свиждане, Карълайн остана седнала, със скръстени ръце. Лицето й беше притъмняло, а очите й хвърляха зелени мълнии. Абигейл беше готова да я прегърне и да я целуне, но хладното посрещане я обърка и само взе ръката й. Карълайн веднага я дръпна.

— Карълайн, това е смешно! Те искат да те пуснат под гаранция! Трябва само да кажеш, че няма да се върнеш там!

Карълайн я изгледа, сякаш беше нечий нерециклиран боклук.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те представям. Нямам намерение да те оставя на този пубертет… Представи си само! Кантората на мъжа ти изпраща стажант! Докато тръгне делото, ще минат месеци. Или, ако искаш, можеш да се признаеш за виновна, така че да те нашляпат по дупето и да те пратят у дома.

Карълайн бавно се изправи.

— Ти долна, двулична евтина курва, змия, повлекана…

Уентуърт чу тирадата чак от стаята на охраната, където чакаше резултатите от обещания разумен подход към упоритата клиентка. През няколкото минути, докато сержантът не отиде да спаси Абигейл, Уентуърт чу цяла съкровищница от нецензурни изрази. Най-накрая изведоха адвокатката пребледняла и разтреперана.

Тя мина покрай Уентуърт, без да го погледне, качи се на наетата си кола и подкара така, че гумите изсвириха.

 

 

Уентуърт остана в Уийпинг Уилоу Ривър, разкъсван между дълга си към Карълайн и нейните бухали. В четвъртък той влезе в съда, а малко след това доведоха под конвой Карълайн и останалите. Съдията никак не се зарадва, когато ги видя.

— Обясних ви какво можете да направите. Тук нямаме възможност да ви държим, нито разполагаме с достатъчно хора, за да ви охраняват. Време е да проявите разум, да подпишете документите и да си вървите по домовете.

— Няма да капитулираме по време на война — заяви Терънс.

— Мисис Померой — поклати глава съдията, — познавам съпруга ви. Какво мисли той по този въпрос?

— Да върви на майната си — отсече Карълайн.

Сякаш по сценарий, Брайън Померой влезе в залата точно в този момент с бойка крачка и развяна дълга коса. Беше се избръснал, но носеше джинси.

— От името на обвиняемата Померой.

Трябваше да мине малко време, докато жена му го разпознае.

— Не, няма да приема.

Брайън я изгледа, стреснат от думите й.

— Ще приемеш.

— Един момент — обади се съдията, но Брайън го прекъсна:

— Явявам се от нейно име, независимо дали иска или не. Също и от името на всички останали…

— Няма да кажеш и една дума от мое име — изкрещя Карълайн.

— Успокойте се, мисис Померой — каза съдията. — Мистър Померой, ще ви изслушам като приятел на съда.

— Пуснете ги срещу обещанието да се явят, ако ги призовете, ваша светлост. И да се върнат в Нахъни, какво от това? Няма да е краят на света, нали? И без това днес там има още двайсет души.

— Обвинението? — попита съдията.

— Готова съм да приема всичко — кимна прокурорката.

— Е, приятели, искате да се превърнете в мъченици, но аз няма да позволя — отсече съдията. — Всички са свободни, при обещанието да се явят тук след две седмици. Отлагам заседанието.

Докато обвиняемите се изнизваха навън, Уентуърт видя, че Брайън и Карълайн си разменят погледи — неговият — объркан, нейният — враждебен.

Брайън улови прокурорката за ръката, преди да успее да излезе от залата.

— Какви са тези глупости за нападение над ченге!? Хайде да бъдем реалисти, нападнала е само шапката му!

— Ако това ще помогне да спасите брака си… — тя сви рамене. — Струва ми се, че имате сериозни проблеми, мистър Померой.

Той отиде при Уентуърт и го попита:

— Какво й е на Карълайн? Още ли ми е толкова ядосана?

— Предполагам, че има нещо общо с Абигейл Хичинс… касетата, която ти изпрати от Коста Рика…

Брайън изпусна бавно въздуха си, загледа се пред себе си и промърмори:

— Добре, любовнико, ето това се казва каша.

 

 

В началото Франциско Сиера не искаше да приеме безплатния самолетен билет до Канада, защото се боеше да не попречи на Брайън — той имаше да решава сериозни семейни проблеми. Все пак домакинът му успя да му намери квартира настрана от домашното кръвопролитие — уютната гостна на Макс и Рут Макартър. След това взе колата си и хукна да защитава жена си.

Франциско имаше около седмица отпуска и с радост посрещна възможността да пътува до Ванкувър, където убийци се разхождаха по улиците. Освен това винаги бе копнял да види снега — далечния север, земята на елените и полярните мечки. През целия си живот бе мечтал да скочи в купчина сняг, преспа, както се нарича. Досега не беше виждал истинска.

Взе със себе си фотоапарат, с намерението да занесе у дома снимки на чудната зимна страна. Но, уви — вместо сняг го посрещна зелена пролетна трева. Градът му се стори удивително спретнат и чист, живеещ в някакъв бесен ритъм. Брайън го бе описал като „ленив“. Може би не бе схванал точното значение на думата „ленив“?

Предния ден Макс Макартър го заведе да види местата на убийствата. Франциско хареса енергичния, добродушен адвокат, който на свой ред също одобряваше компанията на любезния, едър латиноамериканец, с недооценено чувство за хумор. Докато обикаляше наоколо с Макс, се чувстваше като Уотсън пред Шерлок Холмс.

Франциско просто копнееше да се върне в занаята. Беше закотвен в Пуерто Просперо и докато дойдеше времето да получи мижавата си пенсия след петнайсет години, трябваше да лови местните пияници, вместо едри контрабандисти на бижута, например. Бе допуснал грешка, като се зае с онзи мазен продавач на услуги, секретаря на министъра. Започна да души и прекалено близо до самия министър — за награда му бе отредено да гние в Пуерто Просперо. Но човек трябва да живее с избора си.

След обилното хранене и играта на криеница с палавите близнаци, Франциско и домакините му останаха будни до късно през нощта, увлечени в разговори за скорошните престъпления.

Даваше си сметка, че развръзката ще настъпи съвсем скоро. С нещата, намерени в кофата за боклук на съдията… Колко странно. Беше разкрито и убийството на Бестърман — Търнбул или Калико, — който ти харесва. Макс бе убеден, че те стоят и зад другите, но Франциско не беше толкова сигурен. Твърде елементарно.

Къдлип? Той все още се криеше. Единственият от шайката бандити, който бе виждал. Корумпиран полицай. Продажен. Дали не действаше в съюз с някого? Или беше нает? Ами онзи… Джо Раф? И убиецът от мафията… Хюи Лупо…

Можеше да се обзаложи на последния си сантим, че убийствата са свързани от общ мотив. Полицаите бяха наели ясновидци. Трябваше да наемат него. Еркюл Поаро от Коста Рика.

 

 

Брайън спаси Карълайн от затвора. Досието й щеше да остане чисто. Беше освободил петнайсетте от Нахъни, а долината все още беше затворена за дървосекачи. Дявол да го вземе, беше свършил големи дела през този ден, но… нито дума за благодарност от отвлечената.

Въпреки че Карълайн не изскочи от хондата в движение, лицето й приличаше на маска — застинало в израз на неумолимо неодобрение — през целия път към морето с нейния похитител. По пътя дори каза няколко неща: „Това не е разклонът за Ванкувър“, „Не знам къде смяташ, че ме водиш“ и „Гледай си пътя“.

Брайън бе решил да я заведе на романтично място, а какво по-романтично от морския бряг, от безкрайния Пасифик? Плискането на водата в краката, мъглите, които се носят над далечните вълни, сгърчената красота на обрулените от вятъра борове по склоновете на протока Баркли.

Тук, недалеч от Бамфийлд, от океанските вълни се издигаха бреговете на остров Ванкувър и човек долавяше безкрайността отвъд извитите земни форми. Именно тук Брайън смяташе да изложи защитната пледоария на най-трудния клиент, с който някога се бе сблъсквал — самия себе си. Щеше да се опита да умилостиви жена си и отново да открадне сърцето й.

Спря пред един магазин и се споразумя да вземе под наем една къщичка край морето — уютна, с камина и тераса, кедрови стрехи, добили цвят на сребро от вятъра. Тя отказа да излезе от колата и Брайън отиде да събере дърва, да запали огъня, да сложи бадеми върху изпържената на тиган риба. Остави вратата отворена, като безмълвна покана към Карълайн. Остави ключовете на арматурното табло — тя можеше да си тръгне по всяко време. Но не се чу ръмжене на мотор.

Когато най-накрая сложи бутилка шардоне в пълната с ледени блокчета мивка, тя се появи на вратата.

— Къде са нещата ми?

Брайън почувства как надеждата му отлита.

Карълайн се наведе над раницата си, оставена до вратата и измъкна бинокъла и фотоапарата.

— Вероятно е най-обикновен.

Излезе след нея и я видя да се катери по изхвърлен от вълните дънер, за да види по-добре един корморан, който сушеше перата си на една скала, разперил криле като бостанско плашило, с наведена глава. Карълайн насочи телеобектива и Брайън с изненада видя, че прави най-малко шест снимки. След малко птицата се понесе във въздуха. Карълайн я проследи с поглед, после слезе от дънера и тръгна към къщата.

Седна на стъпалата, събу си обувките и изсипа пясъка.

— Не мисля, че някой е виждал такъв чак толкова на север.

— Какъв?

— Червеноглав корморан.

След това влезе в къщата и извади от раницата си „Птиците на Канада“.

— Да — отбеляза тя, след като прочете, каквото трябваше. — Жалко, че не си носиш фотоапарата.

Все още отказваше да го погледне, но проучи внимателно ароматната риба, лимоновите резенчета, салатата и виното. След това безмълвно отвори багажа си.

— Тук на кушетката ли ще спиш или в спалнята?

Брайън занесе нещата й в спалнята. Пое дълбоко дъх и се върна.

— Карълайн, искам да започнем отначало. Вече няма лъжи.

— А може би предпочитам лъжите? Истината смърди.

Брайън видя, че жена му очаква отговор. Даде си дума, да не влиза в спор с нея.

— Абигейл ми каза, че си й скочил в Коста Рика.

— Връзвала те е, за Бога! Едва не се наложи да я прогоня с дръжката на метлата. А ти какво ще кажеш за този Терънс, с който, според нея, си разменяла ласки насам-натам?

— С нея бяхме… Как можа да проявиш чак такава глупост… да си имаш работа с тази гърмяща змия!

— Съди сама. Ти също не успя да разбереш що за стока е, нали? По всяка вероятност е бисексуална, дявол да го вземе. Пада си по теб.

— Глупости.

— Във всеки случай те използваше, за да се добере до мен. — Недей да спориш. — Карълайн, повярвай ми. Пиян или не, имах смелостта да оголя всичко. — Даде си сметка, твърде късно, колко неподходящ е този глагол, но в резултат Карълайн се усмихна. Наистина, кисело, но това бе първата усмивка, която се появяваше на лицето й, откакто я видя.

— Подозирам, че си се двоумил за тази касета.

— Никак. Добре, може да съм се три и четириумил.

— Стига толкова лъжи, Брайън.

— Стига. И вече нищо такова няма да се случи, кълна се. — Тонът му стана пламенен. — Карълайн, обичам те искрено и без задръжки. Искам да се върна в живота ти. Искам да имаме деца.

Тя го изгледа тъжно и остана мълчалива дълго време.

— Не мога да имам деца, Брайън. Стерилна съм.

 

 

В края на краищата се оказа, че Дони Браун не е в състояние да живее с тайната си и в междучасието в петък, 23 април, влезе в стаята на директора на гимназията в Нот Лейк.

С наведена към маратонките си глава, той каза:

— Аз помогнах, когато едва не убиха онзи адвокат горе на хълма.

— Какъв адвокат?

— Ами… мисля, че се казваше Брайън Померой. Както и да е, питах се… дали можете да кажете на татко…

Татко му беше полицай от местния участък.

— Аз не съм Екзекутора. Нито пък Пънки Уилич.

Дони Браун и Пънки Уилич бяха по на шестнайсет години и директорът ги познаваше като добри момчета, несъздаващи проблеми, макар и да не се отказваха от обикновените детски пакости.

— Не мога да спя заради това.

Директорът сложи ръка на рамото му. Полицай Браун беше корав ветеран. Нямаше да е никак лесно.

— Какво се случи?

Дони си пое дъх.

— Бяхме със стария додж, който бащата на Пънки му дава да кара. Пушката на мистър Уилич беше в багажника и беше точно след училище… е, бяхме изпили по… може би две бири. Тръгнахме да се поразходим, но не бяхме намислили нищо конкретно. И тогава видяхме една спряла кола горе на хълма, а вътре двама се целуваха… Тя му се беше нахвърлила, като че ли искаше да го изяде… Няма значение. Пънки извади пушката, защото искаше да гръмне във въздуха, за да ги уплаши, но аз някак си бутнах ръката му…

Директорът се обади на полицай Браун, който светкавично пристигна в училището и арестува сина си.

 

 

Въпреки че сутринта беше ясна, ленивото северно слънце не си даваше особен труд да стопли тялото на Франциско Сиера. Въпреки това хората ходеха по улицата по памучни фланелки, по къси панталонки, почти голи. Такава издръжливост…

Макс го поведе по крайбрежната улица, покрай парния часовник, който пееше мелодийка и пухтеше часовете, Франциско спря и направи снимка. Пред очите им се показа презокеански кораб, пристанал пред странна постройка с платна, Франциско пак спря, за да снима.

— Не трябва да се бавим, франк.

Тези канадци вечно бързаха. В Коста Рика най-забързаният ден от годината винаги беше утре — маняна. Реши, че е заради времето. Ако останеха на едно място, тези хора щяха да умрат от студ.

Виждаше покритите със сняг планини от другата страна на пролива. Там сигурно имаше хора със ски и кучешки впрягове. Би искал да направи снежна топка и да я хвърли. Копнееше да види и ледени висулки. И природното съвършенство поне на една снежинка.

Минаха покрай няколко големи банки — странно, нямаше никакви опашки. Спря, за да снима. И нито следа от Екзекутора по тези чисти улици.

Макс го заведе в една висока сграда в центъра и с бързия асансьор се качиха до някакъв кабинет. Там ги посрещна един човек с плачевен външен вид, когото му представиха като инспектор Норкуист.

Франциско се огледа — компютри, лазерни принтери, копирни машини.

— Виждали ли сте такова нещо, капитане? — попита го Норкуист и му показа една разпечатка — върволица сиви овалчета. — Това е ДНК анализът на Олив Климчук.

— А, да. Чел съм за това. Безпогрешно е като отпечатъците от пръсти.

— Безценен метод, ако откриеш само кръв.

— Прекрасно… как се казва… нововъведение в криминалистиката. — Какво ли става с някогашното триене на подметки и напрягане на мозъка? Франциско се удивляваше. На Еркюл Поаро не му се бе налагало да използва подобна техника.

— Успя ли да измъкнеш още нещо от Търнбул? — попита Макс. Норкуист поклати глава.

— Вече има доста добър адвокат. Артър Бокъм.

— Да, той е способен, ако реши.

— Така че не мисля, че ще е лесно да му лепнем и другите убийства. Освен, ако не се споразумеем с Калико. Но вече и той не иска да говори. Бокъм му е намерил друг адвокат. Адвокатите вечно се пречкат, нали, капитане?

— Така е, инспекторе. А всички ли са сигурни, че Роджър Търнбул е Екзекутора?

— Франк има известни съмнения — обясни Макс.

— А кой е според вас? — попита Норкуист.

— Може би някой, който най-малко подозирате.

Не успяха веднага да доизяснят въпроса, защото иззвъня телефонът. Обаждаше се някой си Браун от полицията в Нот Лейк. Норкуист включи разговора на високоговорител и всички чуха болезнената изповед за злодеянията на сина му миналата зима.

— Другото момче също ли призна?

— Да, сър. Задържани са и двамата по обвинение в безразсъдно използване на огнестрелно оръжие.

— Съжалявам за сина ви, но… не мислите ли, че е по-добре да отведете момчетата у дома? Непълнолетни са и никой съд няма да ги осъди.

— Благодаря, сър.

Норкуист прекъсна линията и поклати глава.

— Изглежда можем да приключим един от случаите. Работата се опростява.

— Да, но има нещо друго… — обади се Франциско.

— Какво? — попита Макс, който все още мислеше за обаждането от Нот Лейк.

— Първото писмо на Екзекутора.

Франциско посочи увеличението на писмото, което висеше на стената.

— Тук има три имена — отбеляза той. — Бестърман, Померой и Бровак. Поради някаква причина, Екзекутора е искал да си припише опита за покушение над Брайън.

— Така изглежда — кимна Макс. — Търнбул е искал да ни отклони от вярната следа.

— Може би Търнбул — каза Франциско. — Или някой друг, който има причина да твърди това. Трябва да открием този мотив. — Ние. Колко нахално от негова страна. Та той беше външен човек, трябваше да се стреми да не предизвиква лоши чувства.

— Някакви предположения? — попита Норкуист.

— Олив Климчук е била убита във Виктория някъде около четири часа сутринта в петък. Мартин Уесъл е бил отровен във Ванкувър четири часа преди това. Лесно ли е човек да измине разстоянието между двата града през нощта? При това единият е на остров. После да влезе в хотел „Топаз“, без никой да го забележи… Ясно е, че търсим… че търсите двама убийци. Единият обича насилието, а другият — по-рафинирани методи. Мислителя и изпълнителя. Има един човек, за когото не се говори много. Съдия на име Лерой Люки.

Норкуист насочи тъжните си очи към Франциско и повдигна учудено вежди.

— Люки? Това пък защо?

Франциско сви рамене и доби смутен вид.

— Литературно хрумване. Доколкото знам, този човек е ядосан и объркан, защото кариерата му е унищожена. Кой е виновен за това?

— Джон Бровак — отвърна Макс.

— Отчасти да, но също така и баща ти, нали? Човекът с власт, който иска да отстрани Люки от високия му пост.

Франциско видя — както се казва в литературата, — че лицето на Макс просветва.

— Той живее малко по-нататък по улицата, съвсем близо до баща ми. Знаеше, че кандидатства за място във Върховния съд. Значи според теб… той е пуснал онези боклуци в кофата му? За да го катурне, за да наклони везните срещу него?

— А Люки не е ли свързан с един от другите заподозрени? — продължи Франциско. — Той и Евърит Къдлип са първи приятели, нали? Мислителят и палачът, които си отмъщават на системата, като убиват хората, които са… част от нея. Може би този полицай се крие в къщата на съдията. Защо не надникнете там?

38