Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill All the Lawyers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
fantastyt (2013)
Разпознаване и корекция
Steis (2014)

Издание:

Уилям Девъръл. Убийте всички адвокати

Канадска. Първо издание

ИК „Весела Люцканова“, София, 1994

Редактор: Вихра Манова

Превод: Владимир Германов

Художник: Росица Крамен

История

  1. — Добавяне

31
Разпети петък

Този Разпети петък Уентуърт Чанс спа непробудно, докато радиочасовника не го разтърси с някакъв хит от поредната класация. Той намали силата на звука, обърна се на другата страна и се зачуди дали не би могъл да открадне още един час. Беше изостанал с работата си и бе наваксал — пълни дванайсет часа. Сладката Ваджита бе отишла да „презареди“ съзнанието си — някакъв лагер на „Новата ера“ на остров Кортес — кундалинга практики за напреднали под ръководството на учителя Чо Чък Йо.

Уентуърт щеше да прекара по-голямата част от почивните дни в кантората, където щеше да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в блатото на непрочетените папки, ненаписаните писма и неконсултираните авторитети. Още от самото начало си даваше сметка, че разполага с ограничено време. Би могъл да прекарва свободните си мигове с Ваджита или с папките, но не и с двете.

Бе предпочел Ваджита. Тя се бе превърнала в почти еженощно събитие, ненаситно изсмукващо времето, вниманието и тялото му, без значение колко е часът.

Нямаше нищо против. Беше в състояние на… не, не беше съвсем влюбен, но нещо подобно. Нещо, свързано с факта, че е Телец и с нейния асцендент. Ваджита беше първата истински духовна личност, която срещаше — необуздана, гола, неограничена, необременена от фалшивите и консервативни рамки на обществото, философията й изглеждаше сексуално освободена — меко казано. Според нея човек не биваше да отхвърля света — това би означавало да отхвърлиш физическото си тяло и неговите удоволствия. Хората постигаха духовността си чрез физическа любов, чрез холистично търсене на собствения център.

Освен това му говореше доста за паранормални явления. Рационалният му ум ги отхвърляше, но независмо, че запазваше мненията си за себе си, Ваджита твърдеше, че знае какво се върти в главата му и че е твърде лошо, задето не може да мисли в повече от две измерения — толкова типично за адвокатите? А нима законите не са измислена от човека игра за ума?

Отвращаваше се от законите, както му се струваше, но в същото време се възхищаваше от хората, които работят с тях.

Докато лежеше и размишляваше за холистичното търсене на центъра на Ваджита и за това дали няма да е по-добре да отиде да търси просветление, вместо постоянно място в мъчилището на Померой и Макартър, бегло дочу по радиото новината за поредното зловещо убийство на адвокат по наказателни дела.

— Подробностите — след малко.

Уентуърт усили радиото и зачака като вдървен, докато говорителят разказваше всичко за търговията с автомобили. След това чу какво е станало във Виктория.

Облече се замаян и се запрепъва надолу по стълбата, за да отиде до кухнята, защото знаеше, че има нужда от глътка кафе, освен това вестникът щеше да е там… но, не, едва ли се е появило във вестника толкова рано…

Замръзна. На канапето във всекидневната видя проснато човешко тяло.

Стреснат и ужасен, той изкрещя.

— Какво има, хлапе? — попита Бровак.

 

 

— Предполагам, че ще ти е трудно, но бих искал да възстановиш събитията. По-късно паметта ти няма да е толкова свежа. Сега има шанс да си припомниш подробности, които иначе ще загубим завинаги.

Огъстина все още не се бе отърсила от шока, имаше чувството, че се носи във въздуха.

— Да, да… ще опитам. — Думите избледняха, думите умряха.

Беше 10:15 сутринта. Намираха се в коридора на хотел „Топаз“, пред апартамента „Кралица Виктория“. Макс бе пристигнал току-що. Ръсел и Норкуист бяха долетели с чартърен самолет преди няколко часа. Съпругът на Олив Климчук, дерматологът, крачеше напред-назад с пребледняло лице, потресен. Лусиъс Понсънби, стоеше край асансьора и изглеждаше уплашен.

Криминалистите вече събираха нещата си от апартамента — фотоапарати, тампони, бензедрин, миниатюрни прахосмукачки. Работеха при почти пълна тишина. От апартамента сега не долитаха обичайните цинични забележки на мъжете и жените, свикнали да гледат резултатите от насилието. Убийството беше зловещо — ожесточена борба, три дълбоки и точни пробождания в сърцето.

Трупът на Олив Климчук отдавна бе пренесен в болницата за аутопсия, където екипът от патоанатоми щеше да го изследва, да вземе проби от тъканите и от веществото под ноктите. Там, според предварителния доклад, можело да се открие златна мина. Олив бе раздрала с ноктите си черното поло — имаше памучни власинки, кожа, косми, дори и следи от кръв, макар че едва ли щяха да стигнат, за да се направи анализ на ДНК.

Жената от охранителната фирма, която отговаряше за коридора пред апартамента, бе чула шум в 4 часа и седем минути сутринта. Смело, без да чака подкрепления, тя се промъкнала в стаята — трупът на Олив подпирал вратата отвътре, — но убиецът вече бил изчезнал. Преминал през терасата и се спуснал надолу по бръшляна.

Този път полицията разполагаше с очевидец — Огъстина, примряла от страх в банята. Наистина не беше от голяма полза, защото описанието й беше неточно и непълно — нещо нормално при страха и тъмнината, да не говорим за чорапа върху лицето на нападателя. Около среден на ръст и някак си… силен.

— Добре — каза Норкуист. — Да започнем от вратата на банята. Гледаш към леглото.

Сега върху леглото нямаше нищо — завивките и чаршафите бяха отнесени в лабораторията за изследване. Тя си спомняше силуета на мъжа край леглото — тъмна снимка, която никога нямаше да си отиде, щеше да остане като татуирана в мозъка й.

— Тя… лежеше по гръб и леко хъркаше… Аз изпищях и я събудих… О, Боже!

— Всичко е наред — опита се да я успокои Норкуист.

Огъстина се опря на рамката на вратата. Ръсел я улови за ръката, за да я подкрепи.

Беше се обадила най-напред на него. У дома му, с все още удебелен от съня глас, той първо се разсмя и чак след малко осъзна, че не става дума за някаква черна шега. Само два часа след това, призори, в шест и половина, вече беше до нея. Тя бе облякла шлифера си направо върху пижамата, косата й беше разрошена, гледаше с безумни очи. Хвърли се в прегръдките му и едва тогава се разплака за първи път.

Спокойно, каза си Огъстина сега. Бавно. Смело.

— Обърна се към мен с ножа в ръка и Олив се опита да избяга, а той… хукна след нея, защото тя щеше да излезе в коридора, предполагам. Тогава…

— Добре, опитай се да се успокоиш.

— Съжалявам, наистина се опитвам. Зная, че е важно.

— Донеси й малко вода. — Ръсел изщрака с пръсти на Понсънби, който бързо отиде да намери чаша.

— Добре съм.

— Малко почивка — каза Ръсел и вдигна чашата до устните й, като я подкрепяше за раменете.

— Искам да свършим с това и да си тръгвам — обади се Огъстина.

— Не видя ли как се нахвърля върху мисис Климчук? — попита Норкуист.

— Видях как се втурна. Това е всичко. Бях в банята и… После го видях през прозореца, когато се прехвърли по парапета и се спусна долу. Направи го като акробат.

— През цялото време не е проговорил, така ли?

— И да е казал нещо, не съм го чула. Чудя се как никой на етажа не се е събудил, като се разпищях.

— На етажа не е имало никой друг — обясни Норкуист.

— Това беше моя заповед — намеси се Понсънби. — На втория етаж не беше настанен никой.

Ръсел го изгледа и лицето на Понсънби доби сурово изражение, сякаш искаше да изрази ужаса от станалото.

 

 

— Как е влязъл, Кокал? — попита Макс.

— Глътка кафе няма да ми се отрази зле — каза Норкуист.

Влязоха в съседния апартамент, „Принцеса Елизабет“, където донесоха голяма кана кафе, чаши и чинийки. Седнаха около масата.

— Отначало мислехме, че се е промъкнал през някой от прозорците на партера — заговори Норкуист. — Но сградата отвън е била осветена от прожектори, а четирима души от охраната на Понсънби са я наблюдавали. Не са забелязали нищо нередно. Следователно убиецът е влязъл по друг начин.

— Как? — попита Макс.

— Може да е дошъл в хотела по-рано, дори да е наел стая. Проучваме всички гости — четирийсет и четирима регистрирани, плюс хората на Понсънби. Не е ясно дали е имало и други. За жалост, някои от гостите напуснаха, други продължават да си отиват. Особено елитната клиентела — съдии, адвокати, най-различни други. Долу на рецепцията предупреждаваме всекиго, че може да очаква да го посетим. Възможно е нашият човек да е бил в ресторанта. Снощи в един от салоните е имало сбирка на клуба на майсторите на наздравицата… Може да се е скрил някъде и да е изчакал до сутринта. Асансьорите и стълбището също са били под наблюдение. Жената, отговаряща за втория етаж, е виждала еднакво добре както противопожарния изход, който е бил заключен отвътре, така и асансьора и вратата на апартамента. Остава възможността да се е качил на третия етаж с асансьора… или да е бил там през цялото време. В коридора горе намерихме отворен прозорец, непосредствено над апартамента. Вероятно се е спуснал по бръшляна.

— Чудя се как е възможно да не са го видели — обади се Понсънби.

— Външните прожектори са насочени твърде ниско — обясни Норкуист и се обърна към Огъстина. — Една от вратите към терасата намерихме отворена… без следи от разбиване.

— Аз… бях сигурна, че я затворих. — Дали? Онази, която отвори, за да се проветри?

— В чантата на мисис Климчук намерихме известно количество хашиш. Не е задължително да го споменаваме в докладите, но…

— Няма нищо, Кокал. Изпушихме малко.

— Разбирам. Както и да е. Излязъл е през терасата, спуснал се е по бръшляна и е скочил — буквално — в лалетата. Почвата е мека. Но е изорал наоколо така, че не е останал нито един отпечатък от обувка. После хората от охраната са го видели да тича към улицата. Прехвърлил се е през оградата, а тя никак не е ниска. После се е чул двигател на кола, свирене на гуми. Станало е много бързо.

— Батман психопат — отбеляза Макс.

Последва дълга пауза, нарушавана само от подрънкването на чашите.

— От колко време вашата фирма се грижи за сигурността в нашите хотели, Понсънби? — попита Ръсел.

— Единайсет години… Без нито едно сътресение.

— Наричаш това „сътресение“? — Гласът на Ръсел стана рязък. — Ще дам нареждане веднага. Приключвам с вас. — Започна застрашително да приближава към него. — Ще ви съдя, ще ви доведа до банкрут!

— Успокой се — обади се Норкуист и го задържа.

Огъстина изведнъж се втурна към банята и повърна.

Сякаш всичко се разпадаше. Мъжът на Олив издаваше някакви ужасни гърлени звуци.

— Какво мислиш, Кокал? — намеси се Макс. — Джак Калико? И, може би, Търнбул го е чакал отвън в колата.

— Възможно. Калико все още не се е появил. Изпратил съм хора да проверят какво е правил Търнбул напоследък.

— А Къдлип?

— Ами Къдлип? — попита Макс.

— Все още не се е обадил в службата. Знаем, че се е върнал от Коста Рика преди четири дни. Летели са с онази жена… мис Финч… с Континентъл Еъруейз през Далас. Взел е колата си от паркинга на летището… Това е предположение. Миналата седмица беше там, сега я няма. Не се е прибирал у дома. Не виждам защо Къдлип… не съм в състояние да си представя мотив…

— Има и още една възможност, нали? — каза Макс. — Ако си имаме работа с някой Батман.

Норкуист кимна.

— Хюи Лупо. Бивш командос, наемен убиец. Търсят го от ФБР. Убил един техен агент като му прерязал гърлото… като на Еди Коен. Друг наръгал с нож, докато спял… като… почти като снощи.

— А какво ще търси този човек в Канада?

Норкуист сви рамене.

— Той е професионалист. Може би работи за някого тук. Ще се свържа с онези типове от ФБР.

Едва половин час по-късно Огъстина си спомни за Джо Раф. Лежеше на леглото в съседния на своя апартамент, с мокра кърпа на челото, и повтаряше, за кой ли път, събитията от предишния ден пред поредния следовател.

— По време на вечерята в ресторанта — попита я той, — видяхте ли някой, който ви се стори макар и малко подозрителен?

Спомни си — как се кикотеха глупашки с Олив и си представяха Екзекутора в различни костюми. Японския бизнесмен, управителя… Джо Раф. Който я бе поздравил в съда „Този път наистина им преряза гърлата“. Джо Раф, който с едната ръка се хранеше, а с другата им направи знака на победата.

— Призракът на съдилищата — каза тя.

Повикаха Норкуист.

— Защо Джо Раф?

— Не знам. Този човек ме плаши. — Разказа му за краткия разговор след заседанието. После се зачуди, дали теорията й не е прекалено абсурдна. — Не, човекът беше колкото Раф на ръст, същото телосложение, но Раф не е атлетичен. Та той едва ходи. Като патка е.

Разбраха, че стаята на Раф е била на шестия етаж. Вътре нямаше никакви следи от обитателя й, освен мокрите кърпи. По тях нямаше кръв, нямаше следи и във ваната. Никой не го бе видял да напуска, но пък и в ранните часове объркването беше голямо — полицаи, журналисти, персонал, гости на хотела, зяпачи.

Провериха на рецепцията и разбраха, че Раф е оставил ключа си в плик и го е пуснал в специалния процеп. Не се знаеше точно кога е станало това. Служителят не мислеше, че има нещо нередно — мистър Раф бил чест посетител на хотела и имал открита сметка.

Норкуист уреди Макс, Огъстина и Ръсел да се приберат с полицейски хеликоптер, който кацна недалеч от кантората им в Гастаун. Малко преди да тръгнат, Макс получи съобщение да се обади по телефона.

— Честито Рождество.

— Джон! Кога се прибра?

— Късно снощи. Как е Оги?

— Зле.

— Не мога да повярвам…

— Никой не може.

— Имали някакво описание на идиота, който го е направил?

— Среден ръст, атлетичен. Може да е всеки.

— Включително и Евърит Къдлип — избухна Бровак. — Къде е той? Защо още никой не го е посочил с пръст? Ще се заема лично с разследването… Някой прикрива задника на това копеле.

— Изчезнал е. Върнал се е, после е изчезнал.

— Да. Отбил се е при Тони д’Англио да си вземе пачката, като пътьом е пречукал няколко души и сега ще се чупи в Бразилия. Върви го гони. Искал е да ликвидира Огъстина… Иска да види сметката на всички от фирмата… Защо никой не ми каза, че д’Англио се е опитвал да го подкупи? Както и да е. Дойде време да действаме заедно. Ще го пипнем. Няма да позволя да убива приятелите и колегите ми. Връщайте се веднага в кантората, започваме централизирано. Трябва да направим нещо, по дяволите. Кокала е прекалено бавен, прекалено методичен. Ще съставим своя собствена група за действие и да върви по дяволите цялата им шибана процедура. Ще пипнем тази свиня…

— Успокой се.

— Говоря сериозно.