Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (32)

32
Безсмъртна проза

Скъпа кантора,

Ужасни безпокойства ме споходиха, докато композирах последната си глава — сцена ала Норман Бейтс, смърт във ваната за масаж кинжал, кървави мехурчета, голото, разкъсано тяло на Хилъри Куин.

Но аз съм се привързал твърде много към моята чувствена, безразсъдна Хилъри.

Моментално заличих белезите й, възвърнах живота в костите й и наръгах с ножа друго жертвено агне — кльощавия очилат стажант Маркус Стрейндж. Само че ножът спря на десет сантиметра от сърцето му. Маркус не бе сторил зло никому.

Да, никак не е лесно да убиеш този, когото обичаш. Защо мога да пречукам само ненужните?

Сега се опитвам да организирам не книгата, а себе си. Имам нужда от малка пауза. Все още съм без паспорт, така че смятам да направя кратко пътешествие в джунглата. Досега не исках да признавам ред себе си колко тежко ми се отразиха събитията от миналата седмица — концентрацията ми бе силно нарушена от гневните изблици на Абигейл Хичинс, да не споменавам подрънкването на веригите на Уотсън Дванайсетте пръста.

Днес купих много евтино от някакъв нещастен турист една много добра палатка. Този, който ми я продаде, се връщаше от парка Корковадо с възпалени крака, изгорял до пурпурно и покрит с кърлежи — дотогава най-близкият му контакт с пустошта бил някакъв научно-популярен сериал по телевизията. Сега Ланс Валънтайн ще изпробва способността си да оцелява в Корковадо.

Франциско ме уверява, че ще си получа обратно паспорта, когато се върна. Веднага след това ще се кача на самолета за Канада, за да събера отломките на брака си.

Между другото, телефонната компания най-накрая излезе от състоянието на хибернация и поправя линиите до Пуерто Просперо. Когато се върна от Корковадо, ще ти се обадя — въпреки че от Ванкувър, както изглежда, получавам само лошо новини, а те се промъкват като коварни пиявици в моя сюжет. Все повече и повече моята книга започва да отразява истинските събития и все по-малко е плод на въображението ми.

Във всеки случай, дошло е време за размисъл. Уиджън говори за необходимостта да поспрем и направим равносметка, преди финалните, съдбовни моменти, когато маската на невинността пада от лицето на престъпника. Отстрани заподозрените един по един, претегли ги на везните, изследвай психиката им за недостатъци, систематизирай доказателствата, после им кажи да се обличат и че ще им се обадиш пак.

Кой ще е виновният? Кой ще си тръгне свободен? Кой ще капитулира пред словесния камшик на обвинителя? Кой ще се препъне от най-високата точка на разказа и, нервен и изпотен, ще се изтъркаля в заслона на развръзката?

Освен това писателят трябва да си зададе въпроса: уликите на място ли са? Всички кьорфишеци ли са извадени? Дадена ли е на читателя възможността да сравни ума си с този на писателя, да се опита сам да разгадае тайната?

Престъплението, настоява Уиджън, трябва да бъде разкрито чрез естествени, дедуктивни средства. „Никакви мистични сеанси, никакви кристални сфери и така нататък не бива да попадат във финалните ви страници“.

В края на седмицата с Франциско наричай ме франк Сиера имахме дълъг разговор. Предъвквахме изкуството на финалните разкрития, франк прочете целия ръкопис и се безпокои, че може би посочвам прекалено очебийно някои от моите престъпници. „Нали винаги е някой, когото не подозираш?“ — попита той. „Така е — съгласих се аз, — но след като читателят знае това, ще подозира някой, когото не подозира и ще бъде подмамен да не подозира някой, когото трябва да подозира.“

След като препрочетох горното, подозирам, че не е съвсем кристално ясно. За вас, нетворящи същества, ще е трудно да вникнете в лабиринтоподобните процеси в ума на един писател на криминални романи.

Никой не е извън подозрение. Това включва и мен, Ланс Валънтайн.

Франк проявява интерес към моя роман, но проявява почти същия интерес и към неговия първообраз във Ванкувър. Разказах му всички събития така, както ги научих от теб, Макс, и какъвто любител на криминалното четиво е, копнее за още. Снабди ме с още информация и може би аз и франк ще успеем да разгадаем случая.

Някой успя ли да поговори с Карълайн? Приех за истина думите на лейди Макбет, че жена ми иска да се съберем отново. Ако Карълайн не е в града, потърсете я навсякъде — според Абигейл, тя ходела на остров Ванкувър, за да протестира срещу сеченето на дървета или нещо подобно.

И кой е Терънс?

Абигейл пусна малкото гърчещо се червейче на подозрението в ухото ми, преди да си тръгне и вече чувствам как прогризва проход към сърцето ми. Терънс. Някакъв екологически герой на Карълайн, към когото тя, както се твърди, проявява симпатии? „Това е всичко, което знам — отсече Абигейл. — Сигурна съм, че не е нещо, за което заслужава да тревожиш малкото си сърчице.“ Дали ме будалка? Дали Терънс не е плод на изкривения й ум?

Идеята, Карълайн да ми изневери, граничи с фарс. Отказвам да се превърна в жертва на подобна Абигейлщина.

Искам някой от вас да открие жена ми и да й каже, че идвам, за да падна в обятията й.

— Той иска да те види.

Карълайн поклати глава.

— Моят дълг е към тези дръвчета.

И тя извърна тъжно лице встрани, загледа се в безкрая на гората, от която се появи, с набъбнали мускули, Терънс…

Историята е друга, не е тази.

Може би ще е по-добре, ако дойде тук при мен — и ми донесе хубавия бинокъл. Медения месец на любителите на птици. Далеч от Терънс и Екзекутора.

Е, смятам да я изпреваря значително. Смятам да се въоръжа за около седмица в Корковадо — фотоапарат, филми, сушени банани и „Птиците на централна Америка“. Близо триста вида птици чуруликат и подхвърчат по тези места. Вече съм изпреварил Карълайн с близо двайсет пункта. А времето да се отиде е преди да започнат дъждовете.

Останал на свещ, в нощта на джунглата, смятам да открия някакъв начин да сложа край на всичко. Не на себе си — на книгата.

Между другото, Макс, спомняш ли си онази дребна задача, която ти възложих? Смятам, че вече си я изпълнил. Унищожил.

Ваш Брайън П.

Когато Макс отиде в кантората на Разпети петък следобед, завари Джон Бровак в библиотеката, където Уентуърт Чанс му разказваше набързо за последните деяния на Екзекутора.

— Как е Огъстина и къде е тя? — попита Бровак.

— Тръгна с Куентин Ръсел и луксозната му таратайка. Следва ги полицейска кола, която ще се навърта около тях. Огъстина е силна, скоро ще се съвземе. Как изкара почивката?

— Великолепно. В страхотна форма съм. Нямам счупени кости, подобрих изпълнението си, избягвах всякакъв незаконен сняг, използвах само евтиното Н₂O. Когато снегът в Аспен започна да се топи, открих свежи запаси в шибаната Нова Зеландия. Изхарчих двайсет хилядарки. На няколко пъти едва не се влюбих, но всички те не изглеждаха толкова добре на сутринта. До днес бях щастлив като птичка.

Разказаха му подробно за убийството в хотел „Топаз“. Бровак се замисли, след това каза:

— Хлапето ми разказа за Къдлип. Тони д’Англио му е платил, за да накисне Уотсън и да го отърве от конкуренцията. Аз съм бил само второстепенна мишена за онази граната. Подозирам д’Англио, наред с приятелчето Къдлип, което му лиже задника. Добре, започвай да записваш, хлапе.

Той облиза една дебела пура „Гарсиа и Вега“ и я запали. Макс реши, че димът й е също толкова противен, колкото енергията на Бровак, но беше уморен и не му се занимаваше.

— Добре, може би съм прекалено субективен. Да разширим фокуса. Съществува и възможност номер две — Роджър Търнбул и смахнатия Калико, изчезнал така мистериозно. Това ли са всички известни варианти, преди да навлезем в зоната на мрака?

— Добави и Джо Раф — обади се Макс.

— Раф? Шегуваш ли се?

Макс му разказа как Огъстина го бе срещнала във Виктория.

— Знаеш как непрекъснато разправя, че нашата кантора е върхът и колко ни обича — каза Макс. — Винаги съм смятал, че има нещо нездраво в тази любов.

— Той е душевноболен — обади се Уентуърт.

— Добре, хлапе — изправи се Бровак. — Поемаш Джо Раф. След три дни ще докладваш за успехите си.

— Кантората ще ми плати ли застраховката, ако умра?

— Още една възможност — прекъсна го Макс. — Двама американци бяха тук и питаха за наемен убиец на име Хюи Лупо. Пречукал е хора на ФБР. — Разказа му подробно.

— Тогава ще хвърлим този тип в казана при останалите и ще започнем да действаме — отсече Бровак.

През остатъка от следобеда и вечерта стигнаха до заключението, че трябва да проверят следното — има ли между убитите и други свързващи фактори, освен, че са били адвокати? Може би общи клиенти или познати? Съществен ли е фактът, че трима от нападнатите са от тяхната кантора? Съществували някакъв мотив, на който досега не е обърнато внимание? Дали наистина не става дума за слабостта на Норкуист — психопата?

Някой спомена, че О. Д. Милсъм все още е на свобода. Възможно ли е да е той? Да е искал да пречука адвоката си, задето го е спасил, когато той е копнеел да бъде осъден?

— Големи дивотии — отсече Бровак.

Ами, ако убиецът беше по-умен, отколкото си мислеха те?

В „Топаз“ може да е бил дегизиран. Когато е говорил с келнера в заведението на Арчи, очевидно е бил маскиран. Брада, мустаци, фалцет…

Може да е жена. Едра, силна жена. Безумие. Но ако зад всичко това се криеше брилянтен ум? Правописните грешки в писмата… „покрувители на престъпността“, „пумия от каналите…“ умишлени ли бяха? Под „екзекутор“ разбираше палач, а не изпълнител на завещание.

След срещата, Уентуърт се замисли за дългия път през моста „Лайънс Гейт“ към северното крайбрежие. Уви, мерцедесът бе върнат на законния му собственик. Също така горещата вана и изгледа към Бърард. Бездомен, защото се бе отказал от стаичката си с обща баня в полза на двореца на Бровак, сега бе приел да пази къщата на Карълайн Померой, докато се прибереше от Нахъни Вели.

Възседна планинския си бегач с двайсет и една скорости и се отправи да нахрани бухалите.

Дългата среща го бе изтощила — беше изпълнил трийсет страници с кривия си почерк. Смяташе, че може да излезе нещо от подреждането на всички имена, събития и версии. Нещо, на което не бяха обърнали достатъчно внимание, някаква пренебрегната нишка, която би могла да свърже в едно всички събития.

Последната смърт го бе потресла. Беше преглътнал, асимилирал, смлял бомбата, която едва не уби него. Това щеше да помни цял живот.

Сега шефовете му наредиха да се заеме с Джо Раф. Чувстваше, че искат твърде много от човек, на когото не са предложили да остане във фирмата им постоянно. Каква опасност го грозеше, ако се окажеше, че Раф наистина е демоничен убиец на енергични млади адвокати като него? Но мисълта, че такъв благовъзпитан любител на правото би могъл да се нахвърли върху някого с нож, бомба или бейзболна бухалка, му се струваше абсурдна…

От друга страна… ами ако?