Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (11)

11
Призрачни писма от небето

26 февруари

Скъпи Макартър, Бровак и Сейдж,

Откакто батериите на транзистора ми се изтощиха, няма как да разбера какво е времето у дома, да не говорим за климата, който ме очаква при краткото завръщане, което възнамерявам да предприема без военна духова музика, моля. Смятам да се промъкна тайно дотам и да се върна обратно, като избягна всякакви ловци на елени.

Целта: Ще опитам да получа аудиенция при Карълайн.

Тя ми писа! Направила го е без знанието, съгласието и въпреки съвета на нейната адвокатка — което със сигурност означава, че се измъква, някак си объркана и с тъга, от налудничавото влияние на побърканата харпия Абигейл Хичинс. Тонът в писмото на Карълайн беше строг, като този, с който човек би могъл да се оплаче на управата на някой парк, че по алеите се изхвърлят опасни хербициди, и, макар определено да заявява, че няма шанс за помирение, какво друго би могла да има предвид, освен това? Защо иначе би писала през главата на Абигейл?

Окуражен съм да смятам, че ще ме изслуша някак си. „Остава да изясним някои неща“ — пише тя.

Може би има предвид как ще си поделим снимките от сватбения албум. Или — каква черна мисъл — това е заговор между нея и адвокатката й, за да ме подмамят да се върна в Канада, с цел да ми връчат призовката. Не, не мога да допусна подобно нещо за Карълайн.

Ето какво ще направим — аз ще се върна за рождения й ден, който е на 13 март, а вие ще запазите онази маса до камината в ресторанта на Антоан, където в събота обикновено свири камерно трио. Не ме интересува какво ще измислите, за да я заведете там — тя ще има рожден ден, Огъстина може да я покани да вечерят и да си поприказват като жени.

— За кого е другият стол? — попита Карълайн, с тъга в гласа.

— За някой, който те обича — отвърна Огъстина.

Карълайн я изгледа озадачено, но след миг обърна смарагдовозелените си очи към загорелия от слънцето Адонис, който се приближаваше към масата им.

— Брайън! — възкликна тя и в очите й заблестяха сълзи.

— Карълайн — каза той, с треперещ от напиращите чувства глас.

После ще ни дръпне една лекция за това, какви магарета сме и дискретно ще се оттегли под звуците на моцартовото алегрето.

Погрижете се да имат добро, изстудено шардоне — знаете какво обича Карълайн. Да запазят най-хубавото шампанско и най-вкусните деликатеси.

Една-единствена, изящна роза на масата.

Така ще вкараме в капана и ще уловим неуловимата.

След това, вече с овладени чувства, ще се обърна към този съд от една съдебна заседателка с намръщено и неумолимо лице, което би докарало до сълзи и самия Луцифер. Тъй като си давам сметка, че няма да помогна на клиента си, ако хвърля и милиграм вина другаде, освен върху себе си, аз ще се извиня искрено за онзи момент на слабост с недобрата поетеса, която нито искам да видя, нито да чуя повече, и към която на времето не изпитвах никакви чувства, освен някакво юношеско сексуално любопитство.

По-късно днес ще отида до града с развеселено сърце и ще изпратя по пощата този таен план, а в деня на пристигането си ще ви се обадя по телефона от летището в Сан Хосе. Телефонната система в Пуерто Просперо е била извадена от строя при едно земетресение и един Бог знае кога отново ще функционира.

Поради някаква причина, след като получих писмото на Карълайн, творческият ми пламък се разгоря с невъобразима сила и от гората сега изскачат пълчища заподозрени. Но вече не ми достигат трупове. Стига безсмъртна проза — трябва да се отдам на сладката агония на убийствата. Ликвидирането на още една-две безпомощни жертви. Властта, силата!

Боя се обаче, че изгубих от погледа си главния герой. Е, не съвсем. Той се е размножил като амеба — всяка разновидност на моя обичан някога помероически герой се впуска в неговото или нейното собствено търсене на свещения граал. Мистър Уиджън, зная, не одобрява такива работи. Мистър Уиджън, „Изкуството на кримката“, ме гледа подигравателно, застанал между асовете на литературната стилистика и ме поучава, че в добре замисления криминален роман не може да има повече от един герой.

Като някакъв шизофреник, аз възразявам на мистър Уиджън. Предлагам комитет от главни герои.

Междувременно, поради някаква окултна причина, романът ми напредва без автор — като състезателен кон, загубил ездача си. Вече не съм сигурен откъде се взе тази история и, по-тревожно, не знам как ще свърши. Сякаш всеки ден някакъв творящ демон влиза в кожата ми, огъва пръстите ми над пишещата машина и тъче този неравен, небалансиран сюжет. Аз съм довереникът на този демон, неговият писар и преписвач.

След като всички герои и заподозрени са на сцената, продължавам с това, което Уиджън нарича „развиване на темата“. Трябва да се изяснят мотивите, да се проведат разследвания, да се открият улики. Следите трябва да изсъхнат, да се направят разкрития. Демонът трябва да доведе нови хора пред жертвения ми олтар.

Но, стига толкова — един друг демон в момента ме яде и иска да направя това, което иска той. Или може би това е моят стомах? Май днес забравих да ям.

Едгар Алън По

1 март

Скъпа Чарити Слоу,

Трябва да призная, че писмото ти ме изненада. Изумен съм от факта, че си положила такива усилия, за да ми изпратиш подобен изящен епос, но макар и да оценявам стихотворенията и малките рисунки, боя се, че ще трябва да бъда малко рязък и прям в отговора си.

Безпокоя се, че някой от кантората е съобщил къде се намирам и бих искал да разбера кой. Дадох съвсем ясни указания. Не специално по твой адрес, Чарити, а отнасящи се за целия свят, защото наистина имам нужда да остана сам, докато пиша този роман, за който, струва ми се, споменах пред теб.

Въпреки че наистина съм очарован от загрижеността ти за мен, мисля, че не е разумно да идваш тук. Наистина е много опасно и аз самият не смея често да излизам от къщата заради терциопелосът, който пълзи в тревата край пътната ми врата. По-известна с популярното тук име „връх на копие“, тази роднина на гърмящата змия, за разлика от другите, недържащи до такава степен на човешко присъствие свои отровни посестрими, които изобилстват в Коста Рика, предпочита да се навърта около къщите на хората все пак скорпионите и тарантулите предпочитат да стоят вътре.

Най-лоши, обаче, са малките паячета. Човек не ги вижда, докато не стане твърде късно, когато вече е парализиран от отровното им ухапване. Огнените мравки, бръмбарите убийци и прилепите вампири… е, човек тук просто живее с природата и се моли.

В писмото си споменаваш две неща, на които, струва ми се, трябва да обърна внимание.

Боя се, че не виждам никакви „неоредени“цитат, неуредени, Чарити, пише се с „у“ сърдечни проблеми. Съгласен съм, че някаква терапия може би ще е полезна, но ми се струва, че трябва да потърсиш по-традиционна помощ от лечебните сеанси или както там ги наричаш, на които се подлагаш в Центъра за осъзнаване на Новата ера. Не мисля, че изпадането в транс или връщането към миналия живот е пътят, по който трябва да поемеш. Освен Това този път те довежда прекалено близо до кантората ми, за да се чувствам удобно.

Другото — не си спомням някога да съм стигал до декларирано заключение, че те обичам. Човек наистина казва много неща, когато е в състояние на помрачен разум, но не мисля, че някога съм бил чак толкова отнесен. Наистина съжалявам, че си споменала това в писмото си до Карълайн.

Всъщност, съжалявам, че изобщо си й писала.

Смятам, че ще е по-мъдро, ако не кореспондираме.

Искрено твой, Брайън Померой

1 март

Скъпи заподозрени,

Това е послепис към писмото ми от петък, което не успях да изпратя, защото скоро след като влязох в пощата, изпаднах в състояние на кататоничен ступор. На мое име беше изпратен голям товар, сякаш натопен в някакъв растителен парфюм.

Наистина искам да знам кой от вас е пропялата жълта птичка. Не съм оставил тукашния си адрес на никого, освен на вас четиримата, плюс Карълайн. Въпреки това някой, някак — и, подозирам, не толкова невинно — го е прошепнал на Чарити Слоу, която ми изпрати писмо, дълго, колкото събраните съчинения на Ръдиард Киплинг, украсено с илюстрации на цветя, целуващи устни и възхитителни танцуващи феи.

И съдържащо заплахата да пристигне в Коста Рика, за да е до мен в този час на отчаяние, когато съм прогонен от дома си от жена ми, която очаква развод.

Стоп. И как е разбрала това?

Простете, че ви заподозрях. Не заслужавате това, приятели.

Разбира се — направила го е самата вещица от ада, нали? Кой друг би могъл да се обади ей така на Чарити Слоу в нейния храм или където там живее, за да я разпита за акта на прелюбодеяние и другите отбрани прегрешения на обвиняемия Померой? Без съмнение тя е съобщила, че споменатият обвиняем е напуснал жена си и е избягал в Коста Рика, вехнещ по истинската си любима и без съмнение, тя е вдъхновила писмото на Чарити Слоу.

Бог да ми е на помощ, ако вземе да дойде тук.

Но има и по-лошо — тази объркана жертва на машинациите на Абигейл е написала писмо и на Карълайн.

Аз съм онемял от отчаяние. Заловен съм в изричане на брадата лъжа, защото невярно осведомих Карълайн, че изневярата ми се състои от една-единствена нощ в Нот Лейк. Нещо повече и това е гвоздеят — в писмото аз съм обвинен, че съм заявил на Чарити, че я обичам. Не помня подобно нещо, макар че не е изключено и да съм загубил ума си в някой критичен момент. Може би си е помислила, че казвам „обичам те“, когато съм казвал „обичам това“. Както и да е, тя учтиво предлага на Карълайн да й предаде съпруга си. „Помолих я да не ни лишава от щастието на любовта — пише Чарити, — защото знам, че не е безсърдечна жена.“

Това е дело на Абигейл Хичинс. Моля, фирмата да се смята за уведомена, че я наемам, за да предприеме нужните действия. Ще искам обезщетение за нанесени морални щети и ще настоявам мисис Хичинс да бъде депортирана в родната си Трансилвания, за да заживее отново сред останалите вампири.

Брайън

P.S. Изоставям всякакви планове за завръщане. Няма да се справя.