Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill All the Lawyers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
fantastyt (2013)
Разпознаване и корекция
Steis (2014)

Издание:

Уилям Девъръл. Убийте всички адвокати

Канадска. Първо издание

ИК „Весела Люцканова“, София, 1994

Редактор: Вихра Манова

Превод: Владимир Германов

Художник: Росица Крамен

История

  1. — Добавяне

Подтик към самоубийство

Куентин Ръсел знаеше, че не бива още от първия ден да се държи като нахален самохвалко — хлапето с милиони долари и златни верижки на шията. Колегите му бяха любезни, но дистанцирани и щяха да го наблюдават, може би с надеждата този млад, богат и амбициозен кариерист да се провали още в самото начало.

Можеше и да поиска съвет от един или друг колега, но иначе никой нямаше да забележи присъствието му. В края на краищата, щеше да спечели симпатиите на останалите — без да се натрапва, но все пак знаеше някой и друг виц. Щеше да започне със стария глупак Ладжой, когото никой от останалите не обичаше, защото беше буквояд и със сигурност би преуспял в двора на Луи XIV.

Куентин не знаеше как да се държи с Шефа. В разговорите с него през повечето време се налагаше да крещиш — отказваше да прегледа слуха си. На старото момче му оставаха само две години до пенсия и един Бог можеше да каже защо чака да минат. Щеше да стои настрана от Хейриш, който имаше органично мозъчно нарушение и вероятно се поддържаше с предписани от лекарите успокоителни.

Днес и деветимата съдии щяха да бъдат там — целия боен строй. Щеше да има и много адвокати — представители на десетте провинции, които до една се противопоставяха на закона за реформите на сената.

Куентин се чудеше дали да предложи свое собствено решение. Дали нямаше да се изтълкува като самонадеяност? Можеше и да се спотаи зад нечий гръб и само да се съгласява. Този гръб би трябвало да е на мадам Рошфуко — федералист като него и най-умната от цялата пасмина — с изключение, при цялата му скромност, на него самия.

Беше сам зад бюрото в кабинета си. Пред него имаше чаша кафе и няколко килограма материали. Беше прочел повечето от тях, бе успял да схване основните аргументи, но тревогите му и мислите за Огъстина често го разсейваха. Колко открита и вярна беше тя, колко малко приличаше на вятърничавата Юнис с курвенската й същност и подигравките й към него! Ранните му сексуални проблеми нямаха нищо общо с нехаресването на жени — просто не се бе появила тази, която трябва.

Но напоследък нещо се бе промъкнало между него и Огъстина. Не можеше да го определи. Когато й се обади снощи, му се стори толкова странна! А когато й позвъни по-късно, се държа сякаш бе уморена да говори, странно мълчалива, едва ли не сърдита за нещо. Нима не бе успял да успокои подозренията й? Или пък Олив Климчук — това олицетворение на почтеността — бе споделила с нея твърде много?

През последните няколко дни Куентин се мъчеше да убеди сам себе си, че за него сега законът за реформата на сената е по-важен от всякакви дребни разследвания във Ванкувър. Но в опитите си да не мисли за тях, започваше да се безпокои все повече и повече. И тази сутрин нямаше никакви новини — полицията не даваше никакви сведения на пресата от няколко дни и това го караше да мисли, че скоро може да се очаква официално изявление.

Надяваше се да е за Търнбул и Калико. Беше сигурен в това. Обвиненията вече се подготвяха.

А тази пълна глупост, която беше измислил Джеймс… да пусне веществените доказателства в кофата за боклук на стария Макартър! Трябваше да ги унищожи! Всичките!

Опита се да потисне гнева си. Вече го бе излял пред Гудуинкъл.

— Мислех, че ще те зарадвам — бе проявил дързостта да отговори слугата.

Напоследък бе забелязал, че икономът му проявява някаква странна упоритост — имаше чувството, че се бунтува срещу необходимостта да се подчинява. Разбира се и през ум не му минаваше да го изрази гласно. Това беше полет на опасна фантазия, точно в момента, когато изглеждаше, че всичко ще се уреди.

Куентин изведнъж се почувства зле — страховете, които бе потискал, започнаха да се надигат, да стават съзнателни. Трябваше да се овладее или в съда щеше да прилича на Хейриш — обладан от злите сили. Може би трябваше да поиска от него някое и друго успокоително. Все едно — имаше си и свои, за всеки случай.

Наближаваше един и половина. Вече би трябвало да се събират. Служителят сигурно крещеше в ухото на Шефа, че мачът скоро ще започне. Старецът трябваше да успокои треперещите си ръце, да влезе в режим за работа, да приеме нужния вид на пасивно превъзходство.

Куентин стана и се погледна в огледалото. В червената тога изглеждаше царствено. Цветът се бе върнал на лицето му, макар и не съвсем. Пооправи тогата си — от едната страна леко стърчеше, но общо взето всичко беше наред.

Събра сили от последните си резерви и излезе от кабинета. По пътя за съдийската стая спря пред един прозорец. Отдолу река Отава продължаваше да изтласка към морето топящите се ледове. Отсреща се виждаха зеленеещите морави, палатата на общините. Готическия фалос на Парламента.

Но истинската власт беше тук, в тази бастилия, в тази масивна, вулгарна сграда на съда, със старомодното си обзавеждане. Тук всеки закон на парламента можеше да бъде отменен с ядно драскане на писалка, защото любимият ти бейзболен отбор е загубил предишната вечер.

Но не беше честен към себе си. Огъстина му бе казала, че ще се справи. Да, че ще е добър. Дяволски. Укрепи Хартата за правата, дръж сепаратистите в подчинение и се опитай да предпазиш нацията от раздробяване на враждуващи фракции.

В преддверието изпи едно кафе, заедно с останалите и скоро ги поведоха към вратата.

Служителят издърпа вестника от ръцете на Шефа и изкрещя в ухото му:

— Вече влизаме, сър. Някой е добавил към дневния ред и „Нейно величество срещу Милсъм“. Искат да направим нещо.

— Нужен ли е целият съд за това?

— Ами… всички искат да започваме, за да не губим време.

— Няма значение. Призови благословения съд към тишина.

Милсъм, замисли се Куентин. Може би искаха да се откажат от новия процес? Не, не можеше да е това — беше написано, че става дума за искане на Милсъм да се потвърди оправдаването му. Главата му се напълни с мисли за Бестърман, за Екзекутора, който всъщност не го бе убил — вдъхновен от Куентин, но творение на Джеймс. Стой спокойно, каза си.

Озова се в поклащащата се опашка на червената процесия, която влезе бавно в залата — тъмно, мрачно пространство, осветено с неприятни електрически крушки. Имаше доста хора, но предимно адвокати и техните помощници.

— „Милсъм срещу Кралицата“ — обяви служителят.

Лакмън, представител на Главния прокурор на Британска Колумбия, се огледа, сякаш очакваше някой да му помогне, но никой не се появи.

— Е — подкани Шефа, — никой ли няма да започне? Мистър Лакмън?

— О, да, извинете ме. Включихме го в дневния ред, ваша светлост, защото искахме да спестим малко време от есенния график. Научих, че обвинителите са готови да приемат обжалването.

— Разжалване ли казахте?

— Обжалване, ваша светлост. Всъщност, очаквах по въпроса да говори някой друг.

Точно тогава през вратата се втурна Макс Макартър. Беше метнал тогата си небрежно, не носеше чанта или документи.

— Представител на обвинението — каза той.

Ладжои се наведе към Куентин.

— Ти си от Западното краибрежие. За какво става дума?

— Обвинили са не този, когото трябва.

— Вероятно се случва по-често, отколкото си мислим.

В съда влезе и още един познат на Куентин — инспектор Норкуист, който, също като Макс, изглеждаше зле. Полет през нощта? За такава дреболия?

— Не може ли това да почака? — попита Върховният съдия. — Претрупани сме с работа.

— В затвора е невинен човек, ваша светлост — обади се Макс. — Искаме да го освободим.

Куентин чу думите на Шефа, отправени към съдия Рошфуко по-силно, отколкото си мислеше:

— Трябва ли да минаваме през всичко това? Не се налага да изслушаме фактите, нали?

— Мисля, че се налага — обади се Робъртс от другата страна.

Никой не си направи труда да попита Куентин, но докато колегите му обсъждаха процедурните тънкости, той забеляза в залата още едно познато лице.

Бъдещата му съпруга.

Реакцията му беше смесена — удоволствие, тревога.

Огъстина бе решила да го изненада, бе дошла с нощния експрес, но… стори му се, че е плакала? Изглеждаше разстроена.

Седеше до Норкуист. Не го поглеждаше.

Ето, вдигна очи към него, но без усмивка.

В погледа й имаше отрова, която попадна право в душата му.

Чу съвсем отчетливо гласа на Шефа:

— Мисля, че съдът трябва да се оттегли на съвещание за няколко минути.

Огъстина скочи на крака и извика:

— Убиец!

Куентин чу удара на бухалката и видя как топката излиза от очертанията на игрището. Толкова. Играта свърши.

При последвалото объркване повечето от присъстващите решиха, че Огъстина има нещо общо с делото „Милсъм“, може би сестра на някоя от убитите жени и е отправила обвинението си към Върховния съдия.

Всички бързо се насочиха към преддверието и в недоумението си не забелязаха, че Ръсел вече не е сред тях.

Огъстина моментално бе отведена в помещенията на охраната. Макс и Норкуист веднага отидоха при приставите и се опитаха да им обяснят за какво става дума, макар че бе нужна цяла вечност. Показаха документите, но заповедта за арестуване на съдия от Върховния съд беше нещо, което те не бяха в състояние да проумеят. Не може просто така да влезеш в съда и да арестуваш такъв човек. Обадиха се на шефа на полицията, на министъра.

Залата бе опразнена. Пред вратата се бе събрала тълпа журналисти, които задаваха объркани въпроси на адвокатите и получаваха не по-малко объркани отговори.

Едва два часа по-късно шефът на полицията отведе Норкуист и Макс пред вратата на кабинета на Ръсел. Беше заключена и никой не вдигаше звънящия вътре телефон. Най-накрая дойде някой с ключа и отвориха. Ръсел седеше зад бюрото си, с изкривено в ухилена гримаса лице, а във въздуха се носеше остър мирис на бадеми.

45