Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (22)

22
Тропически сняг

31 март

След разходката до реката бързам да седна пред пишещата машина. Човек най-напред трябва да запише наблюденията си, защото по-късно често се налага да освежава паметта си с помощта на записките, преди да даде показания. Пред кой съд ще давам тези показания? Пред моя собствен, страхувам се.

Тържествено се кълна, Бог да ми е на помощ, в следното:

Лео Робело беше обещал да ми покаже някакви вирове на реката и тъй като си помислих, че те могат да се окажат водите на вдъхновението, отделих тази сутрин за тях.

Все още слаб от творческите мъки предишната вечер изстрели, смърт, сласт и, о, да — свистенето на могъщите стрели на Купидон, аз станах преди слънцето. В хладната зора последвах Лео и трима от братята му, които прочистиха проход нагоре по един хълм и след това надолу към коритото на реката, под високите клони на дърветата.

След малко дойде мисис Робело и ни донесе закуска. Седнахме да починем. Нямаше да погледнем нагоре, ако не бяхме чули крясъците на стадо маймуни, подскачащо по клоните. Над главите си зърнахме голям объл предмет, заплетен в клоните. Беше увит с груба материя и овързан с въжета, очевидно спуснат с парашут.

Елементарната логика подсказва, че е бил хвърлен от някой от хеликоптерите, които кръжаха наоколо предишната нощ. Тежеше поне стотина килограма. По днешни цени на дребно, без данъците, над нас висяха няколко милиона долара във вид на прах за нос.

Трябва да разберете дилемата ми. Много лесно срещу мен би могло да се заведе дело за подпомагане и съучастничество в контрабандата с наркотици, тъй като това беше моят район. Специалните служби провеждаха акция в Пуерто Просперо. Търсеха кого да арестуват.

И аз казах на хлапетата да изтичат до града и да доведат капитан Франциско Сиера. Да му кажат точно какво сме искали да направим.

Докато ги нямаше, огледах къщата още веднъж, за да потърся скривалища аз и сеньора Робело сме правили това многократно, но сме откривали единствено хлебарки, от мъртвата разновидност.

Край на писмото. Посетители. Четириколесно моторно превозно средство на пътя. Двама ниски, нервни служители с официален вид, слънчеви очила, бели ризи. Изваден пистолет. Крещят ми да

31 март

Скъпи граждани на свободния свят,

Изпратих Лео да ми донесе листа, химикалка и хамбургер и той се върна преди секунда. Не знам какво да мисля за положението си. Не взеха портфейла или парите ми, колана или връзките на обувките ми. Оставиха ме както си бях. След няколко минути интензивен разпит Как така, сеньор Померой, вие казва на деца отиде право дето голяма бала кокаин?, шефът на OIJ изглежда се отегчи от обясненията ми и нареди да ме хвърлят в затвора на Пуерто Просперо — или това, което минава за такъв, тъй като истинският затвор е изгорял преди три години и все още не е възстановен.

Всъщност, намирам се в двора зад полицейския участък. Това е преустроен бивш склад, голяма ламаринена барака на самата улица. Допреди няколко минути тук кипеше трескава дейност, пристигаха коли, от тях слизаха хора — оградата ми пречи да виждам какво точно става — проведоха съвещание в бараката. Абсолютно сигурен съм, че един от приглушените гласове говореше на английски и ми се струва, че чух думите: „Бас хващам, че е от тях“. Или нещо подобно, физиономии със слънчеви очила ме зяпаха през малко прозорче.

Не видях американеца, но не съм изненадан, че е дошъл — корпуса за борба с наркотиците пуска пипалата си навсякъде.

Изведнъж отново закипя трескава дейност — автомобили, автоматични оръжия. Видях ги да се отправят по пътя към вилата на Уотсън, и сега пред свободата ми няма никакви препятствия, освен Педро, пазача, който дреме в сянката на едно дърво. Не би било проблем за мен и останалите арестувани градския пияница и Карлос воайора да го нападнем и да го завържем. След това бих могъл като Тарзан да се понеса през джунглата, за да търся убежище в най-близкото канадско посолство.

Искам да знам къде е капитан Франциско Сиера. Преди да заспи, Педро само сви рамене — на такъв пазач човек не би поверил бижутата си. Все пак предполагам, той знае, че няма как да избягам — следващият автобус тръгва от града едва в осем вечерта.

Единственият вече бивш адвокат в Пуерто Просперо беше арестуван наскоро за голяма измама със земи, така че ще се опитам да намеря някоя буйна глава от Сан Хосе. Според законите на Коста Рика, имам право на телефонен разговор — хората от OIJ великодушно се съгласиха. Но правото ми да се обадя е донякъде компрометирано иначе щяхте да чуете гласа ми дълго преди да получите това писмо поради факта, че телефонните връзки в Просперо все още не функционират.

Главната ми тревога сега не е за това, че мога в продължение на двайсет години да усъвършенствам испанския си зад решетките в Коста Рика, а за моя ръкопис, който в суматохата оставих в едно чекмедже на бюрото. Той не само доказва до известна степен моята невинност, но е и единственият ми екземпляр.

Моля ви, обадете се на Карълайн колкото се може по-бързо и й кажете да не се безпокои за арестуването ми. Предайте й, че не я обвинявам…

О-хо! Ето, идва моят спасител, капитан Сиера.

Ще ви пиша пак.

Ваш нервен, Франц Кафка

Време на действието: сряда, трийсет и първи март, седем часа вечерта. Buenas tardes, Senors у Senoras.

Това е следващото ми послание. Диктувам го на малкия касетофон, който ми даде капитан Франциско Сиера. Предполагам, че се намирам под нещо като домашен арест. Нещата все още са много объркани, но от далечната луна — пълна и блестяща, докато изгрява над залива — долита лъч на надежда. Намирам се на задната веранда на малката дървена къща на Франциско и току-що вечерях с жена му, Мария, и децата му, които сега са във всекидневната. Капитан Сиера учтиво ме помоли да не напускам дома му и аз се подчиних.

Къщата е построена върху подпори до самата вода и от нея се разкрива хубав изглед към залива, кейовете и блещукащите светлинки на поклащащите се рибарски лодки. Тъмната завеса на нощта се спусна внезапно — след още един ослепителен, ала без зеленосияние залез. Но светлината на луната е силна.

Благодарение на усилията на Франциско Сиера, вече не съм главен заподозрян, особено след като поговори с Лео Робело и се увери, че идеята да отидем на онова място била негова, а не моя и че именно аз — какъв по-красноречив знак за невинност — съм го изпратил да уведоми полицията.

Ако Франциско не се беше противопоставил така категорично, сега все още щях да съм в затвора. Информира хората от OIJ, че съм негов информатор. Нареди ми да забравя страховете си. Извини ми се, че няма свободна стая, но ще се чувствам добре и на хамака, на който лежа в момента.

Той ще се върне по-късно и ще можем да обсъждаме майсторите на салонните убийства на чаша гуаро. Всъщност, защо да не взема бутилката още сега? Да се насладя на няколко размекващи мига с портативния касетофон, с когото да споделя отрицанието на вината си, докато Франциско се погрижи за някои неща на местопрестъплението? Той ще спаси ръкописа ми.

Останах с впечатлението, че са заложили засада в къщата. Нещата, за които говори капитанът, вероятно са собствениците на кокаина — приятели на Уотсън Дванайсетте пръста? Сигурен съм, че не е самият той, тъй като делото срещу него във Ванкувър се точи цяла вечност. Може би е някоя шайка, която е мислела, че там няма никой.

Първата чаша гуаро остави пърлещо чувство в стомаха ми, но започна да ме загрява и да успокоява нервите ми. Втората чаша влиза по-добре. Никак не е лошо.

Ако обърна главата си на една страна, виждам хубавото малко площадче пред църквата, с нейните дървени пейки и варосани стени, млади двойки, разхождащи се ръка за ръка. Отнякъде долита подрънкване на китара. Всичко изглежда твърде нереално, твърде нежно, твърде нормално, твърде спокойно, твърде злокобно.

Здравейте отново. 3-Д-Р-А-С-Т-И. Мисля, че пих прекалено много и сетивата ми може би са замъглени, но почти съм готов да се закълна, че само преди миг видях да слиза от вечерния автобус, от Пиедрас Бланкас, персоната на най-лишите ми косма… кошмари.

Е, предполагам, че зрението ми се е изкривило от пиене. Но точно до автобусната спирка има улична лампа. Слязоха доста пътници, повечето местни, както и някои с раници и палатки, дошли да уловят последните мигове на умиращата природа. Една от пътничките мъкнеше голям куфар. Не беше екипирана, за да прекара нощта на открито. Ботуши до коленете, розова коса и алени устни — далеч от представите за добър вкус в град Пуерто Просперо.

Бих могъл да се закълна пред всеки съд, че това беше персоната на Абигейл Хичинс.

Разбира се, напоследък тази жена непрекъснато беше в ума ми и с помощта на малко пиене всъщност, половин бутилка не би било трудно да извикам в представите си гордия й образ. Този призрак притежаваше същия хищен вид, същата арогантна походка. Висока като нея, с дълъг клюн. Местните хора я гледаха втренчено — предполагам, че се намират мъже, за които типът на Абигейл е привлекателен.

Както и да е, тя се скри от погледа ми и оттогава не съм виждал този двойник.

Кой ли ще видя след още една чаша гуаро? Елвис Пресли? Заека Роджър? Метеорологът на Канал 2?

Пак съм аз. Вече е девет и току-що видях лицето на Карълайн, отразено в лунната пътека… Сигурно е от алкохола.

Карълайн. Пак. Зелен проблясък на прощаващи очи. Зелен проблясък на залеза, който копнея да видя.

Светлинка, намигане, тъжни зелени очи — пия за тях.

Всичко е наред, приятели, от гуарото е.

Добре е да осъзнаваш, че не си се побъркал, а само си се понапил. Както и да е, приятели, изключете касетофона. Останалото е за Карълайн. Трябва да предадете касетата право в ръцете й. В никакъв случай да не попада у Абигейл Хичинс.

Тра-ла-ла.

Казах ви, подслушвачи такива, да дадете касетата на жена ми.

Нали?

Изчаквам, докато се споглеждате гузно. Ще подслушваме ли тайно, или болезненото ни любопитство е победено от чувството за почтеност?

Така е по-добре.

Здравей, Карълайн. Аз съм.

Не се съмнявам, че вече си чула за касата… кашата, в която съм накиснат. Много пикантна, но пък е уместно, защото тази вечер и сам се накиснах. Струва ми се, че това е първият път, когато се отпускам след делото на индианците, когато изпих твърде много коняк в „О Сотерн“ и се върнах в обичания си дом, само за да намеря вечерята и теб прегорели.

Колкото и да съм насвяткан, останал без никаква защита, възнамерявам да направя едно величествено пътешествие в царството на истината. Аз съм слаб и греховен от залата: алилуя, братко. Но изповедта ще ме пречисти и ти ще решиш, след като чуеш признанието на вината ми, дали би искала да помогнеш за възстановяването на брака ни или напротив — да захвърлиш тази гадост настрана и да осъдиш грешника на вечните пламъци на самотната гибел.

Истината: виждах Чарити Слоу почти всяка седмица. Както, например, онази вечер, когато не отидохме у Макартър, защото трябваше да поработя известно време в библиотеката, а ти така великодушно ми прости…

— Разбирам, скъпи — каза тя и го целуна по бузата. — За теб работата е по-важна.

Онази вечер нашият герой потъна в земята от срам и подкара към къщата на Чарити Слоу.

Но най-често се случваше следобед, когато се отменеше някое дело, но както и да е, няма да искаш да слушаш… Тя ме отегчаваше до смърт, Карълайн. Куха е като сапунен мехур и се кълна пред гроба на майка си, че отдавна, много преди Нот Лейк, реших да сложа край, и бях започнал да й го казвам с ясен и разбираем език, когато едва не ме пречукаха.

Това е. Това е Слоу, това е цялата история, финито.

О’кей.

Трудно е. Смятам да ти кажа истината. Стига лъжи. Искам да изхвърля фалшивите карти.

Имаше и още една. Преди Чарити. На конгреса на юристите в Банф, прокурорка от Калгари, която ми каза, че обичала съпруга си, но това нямало значение. И го споменавам не защото ти намери обеца в джоба ми и те излъгах, че съм я намерил на улицата, а защото искам да се знае.

Освен това имаше малко нежности с Чарлийн Томас — помниш я, беше секретарка при нас, но не стана нищо, абсолютно нищо. Повече не се повтори.

Е, това ме довежда до последното и най-достойно за съжаление приглу… приключение… Преди две години двамата бяхме в Отава във връзка с онова дело за аборта. Нямаше много какво да се прави, а трябваше да останем цели две седмици. Струва ми се, че тя малко си падна по мен и това ухлог… усложни нещата доста и всичко продължи известно време и във Ванкувър, така че трябваше да й кажа, че сърцето ми е заложено в друга заложна къща, което пък доведе до плач, викове и скърцане със зъби, заради някои уверения в неумиращи чувства… такива работи… и твърдения, подчертавам думата твърдения, че съм направил някакви неясни намеци, че ти и аз може да скъсаме, а тя и аз да… си построим колибка заедно… така да се каже… Много добре знаеш, че тази жена не обича да излага чувствата си на показ, но преживяхме, както предполагам би го нарекла ти, катастрофална раздяла… скандал в апартамента й, буквално с клетви за отмъщение и други подобни дивотии.

Абигейл Хичинс никога няма да ти разкаже за тази тъмна история — нашият роман остана в тайна, защото точно тогава Абигейл имаше някакви сериозни проблеми с първия си брак, делата не бяха свършили и ако нейната изневяра излезеше на бял свят, цялата й постройка щеше да рухне, а пък мъжът й беше малко нещо богат. След развода тя моментално се омъжи втори път, също с неуспех, и знам, че винаги е обвинявала мен за психологическата бъркотия, в която се намира, в смисъл, че съм я захвърлил в блатото на вечното безпартньорство и всеки път, когато ме види в съда, наоколо прелитат мълнии, но, естествено, пред теб е сладка като сладкарска целувка — и е с почти същото съдържание.

В книгата ми нейната роля е малка. Беше малка. Тормозеща мъжете феминистка, адвокатка. Обрисувах я в любимите си крещящи, блъскащи се тонове, но се безпокоя, че, хм, може би малко прекалих. Трудно е да се обрисува нейния портрет, без да се злоупотреби с доверчивостта… с доверието на читателя. Ще трябва да я олекотя малко в следващата чернова, преди отново да я пратя по дяволите. Този път с нож, струва ми се.

Тя се е вселила в мен, Карълайн. Дори ми се привижда образът й да крачи по улиците на Пуерто Просперо. Мога да се закълна, че я видях да слиза от един автобус, помъкнала тежък куфар, с ужасната грозна пънк фризура, която си е направила напоследък.

Или алкохолът, който пих, има халюшино… халюциногенен ефект? Започвам да мисля, че потиска способността ми да се движа, защото го разливам по ръцете си, докато се мъча да жонглирам с чашата, бутилката и микрофона на касетофона.

Този хълцащ звук, който чу току-що, е хълцане.

Хлъц. Ето го пак.

Както и да е, отклоних се от коловоза на мислите си. Докъде бях стигнал?

Хък. Извинявай.

Абигейл Хичинс. В литературата, ако не в живота, ще й бъде платено както трябва. Ах, да, писателят като бог…

— Звиняай. А сега ще прекъснем за кратко съобщение от нашия спонсор, който отиде да мие… да пие вода. Репортер за вас тази вечер беше Брайън Померой, намиращ се в един хамак в Пуерто Хлъц. Следват спортните новини и времето.