Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (25)

25
Стълбът на Хичинс

Макс погледна часовника и нахълта в кабинета си запъхтян.

— Дявол да го вземе, закъснях с половин минута. — Тръгна към сауната.

— Чакай малко, Макс. — Секретарката му го улови за ръкава. — Обади се Брайън от Коста Рика, искаше да говори с теб. Каза, че е спешно.

Спешно. Настроението на Макс помръкна.

— Остави ли телефонен номер?

— Каза, че се обажда от автомат и не може да звъни повече. Стори ми се разстроен. Остави съобщение. — Тя му подаде касетата. — Надявам се да успееш да схванеш за какво става дума.

Макс мушна касетата в апарата. Първите думи на Брайън, украсени, както изглеждаше, с ругатни, бяха заглушени от рева на минаваща наблизо машина с изгоряло гърне на ауспуха. Когато отново го чу, фразите му бяха накъсани и нервни.

„… Не мога да вися тук до утре, къде, по дяволите сте всички!? Какво става там? Къдлип заплаши да ме накисне… Купили ли сме вилата на Уотсън или… Да не би да е част от хонорара? Тук се вдигна страхотен шум… половин тон кокаин… обискираха къщата, а Евърит Къдлип видя сметката на Уотсън Дванайсетте пръста… с трийсет и двемилиметров, полицейски… уби го, кучият му син. Бровак… бомбата… и Еди Коен… вярно ли е, че и аз съм в списъка на онзи смахнат Екзекутор? Слушай, аз съм добре. Ако ти се струвам малко разстроен, то е защото съм разстроен. Ще получите факс всеки момент… трябва да се видя с ченгетата… мисля, че разпраха задника на Абигейл Хичинс… с хастара навън…“

Тишина, ако не се брои шумът от касетата.

Макс се опита да се ориентира в този миш-маш. Абигейл Хичинс? Пак ли си правеше майтап? Каза… че Къдлип убил Уотсън?

Обади се на инспектор Норкуист и след няколко минути той му позвъни с отговора — Къдлип наистина застрелял Уотсън Дванайсетте пръста, изглежда при самозащита.

Беше спечелил наградата, която даваше Тони д’Англио за ликвидиране на конкуренцията му.

 

 

В мрачния полицейски участък Брайън Померой завари началника на OIJ да разпитва един от контрабандистите.

— Задържали ли сте жена на име Абигейл Хичинс? — попита Брайън.

Началникът свали надолу огледалните си слънчеви очила, усмихна се и му махна към една малка вътрешна стаичка.

— Онази, с голями бюстове?

Брайън кимна.

— Тя казва дошла види теб. Тя е… ой, ой… — Затърси подходяща дума. — Ядосваща.

Брайън се усмихна. Направи го без да иска. За първи път през деня започна да го обзема топло чувство.

— Но само тя говори. Други всички мълчи. Значи може хванали различна риба. Ти чакал такава дама?

Брайън се замисли. Трябваше само да каже истината, да унищожи алибито й. Човек може да си изпати, ако лъже, както знаеше от личен опит, така че се изкуши да отговори, че никога не я е виждал. Вместо това намигна.

Заговорническата усмивка на началника му подсказа, че е разбрал — онази дама с „голями бюстове“ е основната му играчка.

— Команданте — каза Брайън, — канадския полицай, дошъл при вас, има големи неприятности. Мисля, че това ще ви дискредитира. Струва ми се, че мога да помогна.

Брайън съчини десетина изречения, с които да подхване разговора си с Абигейл, повечето свързани с факта, че беше Първи април, но когато началникът я доведе и затвори вратата, той просто онемя от спокойната й усмивка и самообладанието й. Странно, че изглеждаше толкова незасегната от преживяванията си. Червило, огнено като хибискуса, който цъфтеше в двора му. Дори маникюра на ноктите й беше свеж, а те бяха дълги и извити, като котешки. Тънка лятна рокля, която очертаваше формата на гърдите й. Виждаха се тъмните кръгове на зърната.

Абигейл го изгледа учудено — скъсаната му памучна фланелка, парцаливите къси панталони, тънките му, загорели от слънцето крака, показващи се от тях като пръчки, наболата бяла брада, косата му, която не бе виждала ножица от три месеца и висеше на кичури над раменете му.

— Брайън, изглеждаш кошмарно.

Милата й усмивка го лиши от триумфа, който според него му се полагаше да изживее.

— Добре ли се държат с теб?

— Не мога да се оплача.

Тя бръкна в чантата си и извади оттам призовка за бракоразводно дело и проект за решение. Подаде му я и каза:

— Доколкото разбрах, не смяташ да подаваш възражение.

Брайън почувства как крайниците му се вдървяват, направи опита да се успокои, но се притесни, че е забелязала треперещата му ръка. Чу собствения си гробовен глас:

— Карълайн е решила сериозно…

— Помолих я да размисли.

Той излезе от кожата си.

— Ти гаден, долен, лъжещ лешояд… Ти се опитваш да… — Пискливият му глас изхъхри и замлъкна.

— Струваш ми се изнервен. Не си се грижил за себе си както трябва.

Брайън опита да се съвземе. В края на краищата той беше свободен. Тя беше в затвора.

— Какво направи с ръкописа ми?

Абигейл се усмихна свенливо.

— Знам, че си тършувала там. Искала си да откриеш доказателства, нали? За вината ми. Усетих проклетия ти парфюм!

Грабна чантата й, погледна вътре. Нямаше го.

— Не го намерих — каза Абигейл.

— Трябва да те оставя да изгниеш тук! Предполагам, че точно това става, когато си пъхаш носа в чуждия кокаин!

— О… Обясних им всичко. Преструвах се, иначе щяха да ме убият.

— Каква е истината?

Абсолютно невъзмутимо, тя му разказа как взела такси до къщата и попаднала в гнездото на трафикантите. За нейно щастие — Абигейл познаваше доста добре перуанския сняг, — един от тях се оказал нейния личен снабдител. За да докаже, че не представлява заплаха за тях, приела да опита малка доза. Точно в този момент ченгетата разбили вратата.

— Това го кажи на съдията. Когато те изправят пред съда след две години.

Мина дълго време, през което двамата се гледаха очи в очи. Брайън събра всичките си сили и не мигна, докато не видя как маската й малко по малко започва да се смъква — лека бръчка, тревожна гримаса.

— Какви са законите срещу наркотрафикантите в тази страна?

— Никаква толерантност. Няма пускане под гаранция.

— Но човек може да ги подкупи.

— Може би, при нормална ситуация. Този случай, обаче, е особен. Ченге чужденец убива човек.

Тя се замисли върху това и самообладанието й продължи да се изпарява. Брайън, който в началото загуби няколко точки, сега печелеше цели игри.

— Може би има начин да ти помогна.

— Как?

— Имам връзки.

Видя как в очите й се появява безпомощност, после лицето й се стегна.

— Моля те, направи нещо. — Разплака се. — Дявол да го вземе, страх ме е! Не искам да се държа така пред теб! Ужасно!

Между задушаващите ридания, тя произнесе молба за помилване, която той изслуша потресен:

— Браън! Толкова си глупав! Всичко това беше наша шега, измислихме я с Карълайн. Просто искахме да те уплашим. Не го направихме сериозно.

— Искаш от мен да повярвам?

— Дявол да го вземе, обичам Карълайн като сестра. Не бих й причинила страдание. Тя иска да се върнеш. И през ум не й е минавало да се развежда. Ох… как успях да се забъркам в тази каша!

— Не вярвам на тези крокодилски сълзи.

— Попитай я, перко такъв. Вдигни телефона и я попитай.

Наложи се Брайън сериозно да се замисли над чутото.

Сърцето му започна да бие като бясно. Може би пък наистина Абигейл бе сполетяна от рядък пристъп на неуправляема искреност.

— Добре де, дявол да го вземе! Кажи как можеш да ми помогнеш? — примоли се тя.

— Ръкописа.

— В килията ми е. Опитах се да го спася. Всичко можеше да се случи. Можеха да взривят онази барака.

Духът на Брайън полетя към небето. Разбира се, тя лъжеше, че го е спасила заради него, но така или иначе, ръкописът беше налице. За миг го обзе спазъм на обич към нея.

— Започнах да го чета, Брайън. — Усмихна му се през сълзи. — Той е… не искам да го казвам, просто не мога да понеса дати вдигам акциите… но книгата никак не е лоша. — Абигейл въздъхна. — Искаше ми се да е боклук.

Брайън Померой я познаваше твърде добре. Знаеше, че го обработва, че се мъчи да смаже пътя си към свободата, но има някои неща, които попадат право в сърцето. Похвалите за нечие изкуство, колкото и лицемерни да са, повдигат самочувствието.

Той я улови за лакътя и я заведе до един стол. Тя го последва отпуснато, без да се съпротивлява.

— Доколкото разбрах, казала си на началника, че Уотсън не е насочил пистолета, когато Къдлип го е застрелял.

— Да.

Не е етично да съветваш клиент да променя показанията си или да лъже. Почтената практика е да намекнеш, че може, ако се замисли, да помисли отново за някоя по-ранна, не така полезна версия за фактите.

— Помисли сериозно — натърти Брайън. — Каза ли на началника истината?

 

 

— Помъкнах на буксир Абигейл Хичинс! Пуснаха я под мое попечителство! Осуетих плана й да ме побърка, ако не го е направила вече. Получи ли факса, Макс?

Далечният глас на Макс Макартър:

— Боже мой! Двайсет страници йероглифи! Ти получи ли моя?

— Да. Трябва да вървя. Лодката тръгва след две минути, а имам да се обаждам и на Карълайн.

Изтощен от бързото говорене от монетния автомат, Брайън направи още един опит да се свърже с Карълайн — трябваше да потвърди, ако е възможно, че цялата история с развода е била шега, изфабрикувана, за да го държи привързан за стълба на Хичинс. У дома нямаше никой, освен телефонния секретар. Секретарката на факултета му каза, че е в отпуск заради пролетната ваканция.

Двигателят на лодката боботеше и хората се качваха, така че той отиде при своята затворничка. Тя стоеше недалеч в тънката си, дълбоко изрязана лятна рокля и привличаше погледите — много мъже се опитваха да видят силуета й в косите, последни лъчи на слънцето, да разберат дали, освен че не носеше сутиен, не е тръгнала и без гащи. Тя се преструваше, че не им обръща внимание.

— Защо ме зяпат?

— Възхищават ти се. Хайде, ела. Иначе ще стоиш тук цяла нощ.

А това не беше позволено. Бяха я пуснали, при условие, че ще остане при него, докато даде показания във връзка със смъртта на Уотсън. След като направеше каквото беше по силите й, за да отърве Къдлип, вероятно нямаше да я задържат повече.

Само ако можеше да открие и унищожи онази касета, която записа снощи в изблик на смахната честност по отношение на миналото! За Абигейл. Колко пиян е бил? Остави я в дома на Франциско Сиера, в надписан и запечатан плик… адресиран до кантората, може би?

На лодката освен тях се качиха още десетина души от Пуерто Просперо, с половината от които се познаваше на ниво кимване. Те не можеха да свалят погледи от изрисуваната жена до него и Брайън се надяваше да не си помислят, че тя е неговата курва. Само че той бе намекнал точно това пред началника на полицията и мълвата несъмнено бе плъзнала навсякъде.

Абигейл улови ръката му.

— Искам да мислят, че съм с теб.

— Ти, за жалост, си с мен.

— Да, но в друг смисъл. — Тя се приближи до него. — Обожавам начина, по който ме зяпат. Прегърни ме. — Брайън го направи неуверено. Абигейл му се усмихна ослепително — за публиката. — Не си мисли, че близостта на обилната ти мъжка пот ме изпълва с възторг.

Той също усещаше миризмата й — нещо синтетично, приличаше на мускус. Усещаше топлината на тялото й и острото неразположение в слабините си. Спомни си един друг път, много отдавна, когато бяха заедно — пак на лодка, трескав секс на борда на трийсетметровата яхта на бившия й съпруг, част от плячката й при развода.

Към шест и половина слънцето уморено напусна този объркан ден, скри се зад далечните хълмове и заля с масло вълничките на Голфо Дулче. Никакъв зелен отблясък.

 

 

Докато Абигейл отиде да вземе куфара си в Пуерто Просперо, Брайън се отби у Франциско Сиера, но завари само жена му, Мария.

— Исках да попитам дали намери един голям плик?

— Франциско изпратил по поща. Така прави чудо човек, така казал.

Изпаднал в бездънна депресия, взе Абигейл и я поведе към къщата.

— Къде се пали лампата? — попита Абигейл.

— Нямам ток.

— Добре, тъмно е. От това място ме побиват тръпки.

Брайън запали една свещ. Видя пребледнялото й, намръщено лице.

— Как си топлиш вода, за да се къпеш?

— Не си топля.

— Колко време съм осъдена да остана тук?

— Ще те разпитат утре. От Голфито има самолет вдругиден.

— Имам нужда от нещо за пиене — каза тя. — Ще възразиш ли?

Той напълни две чаши, откри с радост, че газта за хладилника не е свършила и във формичките имаше лед.

— Лед — отбеляза Абигейл. — Не всички надежди за спасение са погубени.

Мина известно време, преди той да се осмели да зададе въпроса:

— Как е тя?

— Ще го преживее отлично, скъпи мой. Ще се активизира в екополитиката, ще увеличи броя на жените по барикадите, ще спасява малки птички. Това е хубаво. Ще се запознае с нови хора.

Брайън скъса документите за развода на парчета и ги хвърли в кошчето за боклук. Тя го наблюдаваше.

— По-добре наистина да е било шега, Абигейл. Ако си ме излъгала, ще те убия.

— О, както си направил в книгата. Надявам се, не съм те похвалила повече, отколкото трябва. Нужна й е още доста работа. Някои от героите са предозирани. Като например Алексис Хигинс, дръвник такъв.

— Тя има само второстепенна роля.

— Затова ли я сполита такава смразяваща кръвта смърт? Сигурно си мислиш, че съм смахната.

— Разводът беше твоя идея, нали? Търсиш начин да ме хванеш, още откакто… — Той млъкна. Намерението му бе да избегне това.

— Откакто? Можеш ли да го кажеш? Откакто престана да ме чукаш? Откакто се измъкна тихомълком от живота ми?

Не бива да я оставя да го тормози така.

— Можеш да спиш в спалнята. Аз ще остана тук, под звездите. — Брайън измъкна спален чувал и започна да опъва мрежа против комари. Касетата не излизаше от ума му. Щеше да стигне до Ванкувър за около две седмици. Две седмици — трябваше да се прибере дотогава и да я вземе…

Стъпалото отвън изскърца и Абигейл подскочи.

— Какво беше това?

— Може би някой малък Робело.

— Какво е това робело? Опасно ли е?

Бяха сеньората и Летисия, с отрупани с бебета ръце. Предлогът беше, че идват да вземат прането му, но Брайън предположи, че вече са чули напрегнатите, приглушени гласове и ги гризеше любопитство.

Абигейл слушаше — без да разбира, — докато Брайън се извини за суматохата миналата нощ и обясни, че вече всичко е наред. Гостенката му щяла да остане два-три дни.

Летисия — с избелялата си, кърпена рокля — го видя да слага спалния чувал, после хвърли хладен поглед на Абигейл — натруфената, префърцунена градска жена с бойна татуировка, завъртя се на пета и последва майка си.

— Значи това е пленителната Летисия, за чието образование смяташ да се погрижиш? Колко благородно — каза Абигейл.

— Значи Карълайн ти е показвала писмата ми? — Почувства се осквернен.

— Разбира се. Ние си споделяме всичко… освен едно малко нещо.

Каза го, сякаш бе готова да вдигне някогашното им приключение като меч над главата му, като средство за шантаж.

— Не се плаши. Ще запазя малката ни мръсна тайна. Ти само спазвай скапаните си семейни клетви.

— Никога няма да престанеш да пъхаш носа си в нашия личен живот, нали?

— Честно казано, никога не съм мислела, че си подходящ за нея.

— А кой е?

— Може би някой красавец, член на „Грийнпийс“.

— Кой?

— Терънс? Дали това име спомена тя? Или се лъжа?

Боже, Абигейл бе в състояние да го направи. Лъжещият Яго, пред невинния Отело. Сега го обзе ревност. Карълайн бе отишла някъде за пролетната ваканция. С кого? — шепнеше зеленоокото чудовище отвътре.

Той седна зад пишещата машина и сложи лист във валяка.

— Сигурно си бил доста напрегнат, докато си писал онези секс-сцени. Колко време стана? Три месеца и половина?

Опита се да не й обърне внимание.

Абигейл му хвърли продължителен, хладен поглед. След това запали нова свещ и замъкна куфара си в спалнята.

 

 

На следващия ден Абигейл се държа повече от любезно — дори приятелски. Избягваше болезнените теми и дори го накара да се разсмее с историята за съдия Люки и видеозаписа на празненството. Направи и закуска — пържени банани и омлет с подправки.

Когато станаха от масата, го улови за ръката и каза:

— Хайде да не се караме, искаш ли?

Следобеден сложи бански костюм и тъмни очила, намаза се с нещо и се изтегна на шезлонга. След малко си свали горнището. Брайън я видя как втрива лосиона против изгаряне върху гърдите си. „Колко време мина? — беше го подразнила. — Три месеца и половина?“ Почувства отвратителен глад за нея.

— Предпочитам да се покриеш — каза той.

— Виждал си ги и преди.

— По пътя може да мине някой.

— Мъжете показват гърдите си съвсем свободно. Намажи ми раменете, колко мило!

Тя му подаде лосиона и когато докосна кожата й, усети бодежи. Абигейл се обърна внезапно, за да вземе кафето си и гърдата й се опря в корема му.

Усмихна му се с леко раздалечени устни.

— Извинявай.

Брайън се чувстваше ужасно неудобно. Страхуваше се от внезапната й откритост, от неочакваното й приятелско държане. Дали не искаше да го вкара в поредния опасен епизод? Усещаше аромата й, лосиона и естрогена, почти чувстваше вкуса й.

Избяга, отиде зад къщата при външния душ и се съблече. Студената вода го обля, почувства тръпките на облекчението.

 

 

Привечер пред къщата спря полицейски джип. В него бяха шефът на OIJ, Евърит Къдлип, неговата приятелка Роузи Финч и един по-възрастен мъж, който вероятно беше съдебен лекар. Брайън отиде да ги посрещне, за да даде възможност на Абигейл да се облече.

— Длъжник съм ти, съветнико — каза Къдлип. — Разбрах, че на теб трябва да благодаря за това. Ако всичко мине добре, с Роузи утре се качваме на самолета.

Притисна Роузи към себе си, а тя се усмихна и щеше да се разтопи. На какво ставаше свидетел Брайън? Можеше ли това да е неземното увлечение, което така упорито бе търсил за романа си? Способен ли беше Къдлип да обича?

Когато доведе посетителите на верандата, Абигейл изскочи от спалнята, облечена с копринен халат. Започна да наблюдава как тази заклета феминистка хамелеон започва да флиртува с всички.

Не, отговори тя на зададения й въпрос, онази нощ не била под влияние на наркотици. Уотсън бил опасно дрогиран и бил насочил оръжие срещу нея. За да го умилостиви, му казала, че и тя е наркоманка, макар и да се ужасявала от това.

Докато продължаваше разпита, Къдлип се обади:

— Една бира ще ми дойде добре.

Брайън донесе две бутилки „Пилзен“ — за него и за Роузи Финч.

— Надявам се да ме изрисува добре. Роузи ме защити колкото можа, нали, скъпа? Каза им, че навремето Уотсън е заплашил да я убие.

— Ти спаси живота ми, Къди. — Тя го прегърна.

— Винаги ще го направя, кукличке. — „Къди“, „кукпичке“. Брайън си го представи. Семейство Къди.

Къдлип поклати глава.

— Ако нещо такова се случи в Канада, на никой няма да му мигне окото. Това е изостанала страна, с куп тъпи закончета и шайка шибани адвокати, точно като у нас.

Шайка шибани адвокати, точно като у нас. Фразата прозвуча смразяващо. Още едно ченге, готово да ликвидира адвокатите.

След като приключиха с разпита на Абигейл, посетителите се ръкуваха с Къдлип и му казаха, че е свободен да се качи на самолета и да се прибере у дома, освен ако не желае да се порадва на пейзажа в Коста Рика.

— Вече се порадвах — отвърна Къдлип и се вторачи в залеза.

— Видя ли това? — попита Роузи.

— Да — каза Къдлип. — Проклет да съм.

Брайън проследи погледите им, насочени към хоризонта. Бе пропуснал мига на залеза.

— Какво видяхте?

— Зелен отблясък.

Отблясъкът, който виждат влюбените. Това съсипа вечерта на Брайън. Не беше в състояние да пише. Остана загледан в тъмнината, докато Абигейл, отегчена от мълчанието му, отиде да си легне.

 

 

В неясен час през нощта, когато Брайън лежеше на импровизираното си легло, джунглата отново се разлюля от земетресение, което накара Абигейл да изскочи гола от леглото си и да се мушне при него.

— Боже, умрях от страх.

— Това е нещо обичайно тук.

— Прегърни ме.

Брайън не помръдна. Почувства нов тласък, вторичен трус.

Гласът й беше мек.

— То все още е тук, нали? Признай, Брайън. Затова има толкова много гняв. — Ръката й се плъзна към подутината под чаршафа и започна да я гали. — Няма да кажа на Карълайн. — Приближи устните си до неговите. — Искам да спиш с мен тази нощ.

Той я погледна в очите. Бяха много близо — питащи, жадни.

— Предпочитам да горя в ада — каза той.

Тя стана и се отдалечи.

— Между другото, излъгах те. Книгата ти е пълен боклук.