Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill All the Lawyers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
fantastyt (2013)
Разпознаване и корекция
Steis (2014)

Издание:

Уилям Девъръл. Убийте всички адвокати

Канадска. Първо издание

ИК „Весела Люцканова“, София, 1994

Редактор: Вихра Манова

Превод: Владимир Германов

Художник: Росица Крамен

История

  1. — Добавяне

Мълния

Факс до: фирма „Валънтайн, МакДжиликъди, Хлинка и Куин“.

Бързо послание: Телефоните работят, Франк Сиера вече има факс. Ще ме закара до северната част на парка Корковадо, в началото на пътя за Лос Патос. Упълномощил съм го да получи новите сведения за уликите, които ви помолих да изпратите по въздушен куриер. Изпращайте му всички нови материали.

Франциско е готов. Трябва да взема палатката и спалния чувал и да се отправя към джунглата.

Rura vida Брайън

P.S. Изпратете ми някаква информация за този Терънс. Струва ми се, че е истински негодник.

 

Април, някой си

Скъпа кантора,

Мълния удари брега на Рио Кларо.

Нека ви опиша сцената. Тази сутрин призори ме събуди какофонията на първичната гора. Аз се измъкнах лениво от палатката си и се приближих до Рио Кларо за сутрешните си пречистващи ритуали. Поплувах във вира, който се бе образувал под бадемовите дръвчета. Във висините на запад се бяха събрали облаци и небето аленееше, за да накара дърветата да се изчервят.

Плъзгах се гол по гръб към високата, тънка струя, която падаше от перваза горе и в този момент просветна мълния и се разнесе тътен. Обърнах се на запад и я видях.

Разбрах кой е убиецът.

Като Архимед, аз изскочих от ваната си и забързах към палатката и бележника си.

Добре де, мълнията не съвпадна точно с появата на вдъхновението ми. Всъщност, едва сега започна да гърми сериозно, но какво от това? Аз съм писател.

Както и да е, вдъхновението ме обзе като оргазъм или това, което ми се струва, че си спомням като такъв. Естествено, престъпникът се оказа човек, когото не подозирах.

Сега горя от нетърпение да приключа с идилията си и да подложа идеята си на тест пред Франциско. На изток. След още един ден ход, ще стигна края на пътеката.

Брайън

Макс виждаше, че Норкуист, който работеше по шестнайсет часа на ден, започваше да се пропуква. Винаги безупречен, сега се случваше да дойде на работа небръснат. С политиците и пресата се държеше дори още по-троснато отпреди.

Обвиняваха неуспехите му за това, че съдебната система, и без това сериозно разстроена, сега вече бе докарана до почти пълен хаос — неявяванията в съда бяха станали нещо нормално, а малкото адвокати, които все още се осмеляваха да пристъпят в залите, най-често идваха с тежък махмурлук, защото потушаваха страховете си с алкохол. Графиците бяха запълнени за пет години напред.

Говореше се, че главният прокурор може да отстрани Норкуист от разследването и да го повери на специалния елитен криминален отдел на полицията, така наречения „Х“.

За Макс сигурен белег, че Норкуист губи равновесие, беше решението му да се обърне към ясновидци. Ставаше дума за един млад човек от Квебек, който на няколко пъти бе насочвал полицията към останките на изчезнали хора, и за една жена с форма на камбана от Арканзас, на име мисис Сойер, която му бе препоръчана от ФБР.

Показаха им местопрестъпленията и снимки на заподозрените.

Мисис Сойер получи любопитно видение — въдичарски кукички, висящи на стена, редица от ярко оцветени примамки. Мъжът от Квебек не можеше да се отърве от представата за някаква вещица с яркочервени нокти.

Според Макс всичко това беше шарлатания, но Норкуист записваше чутото внимателно.

 

 

Новината за ареста на Карълайн Померой стигна до кантората в събота, но Уентуърт не успя да се вреди до чартърен полет чак до следващата сутрин. Трябваше да отиде до малкото градче Уийпинг Уилоу Ривър, където бе задържана съпругата на шефа му, заедно с четиринайсет други протестиращи от Нахъни Вели.

Дежурният сержант му разказа със строг и безрадостен глас как Карълайн запратила шапката му като фризби в някакъв овраг. Не успели да я намерят и сега я обвиняваха в нападение над полицейски служител.

В малкия участък на градчето не беше предвидена стая за свиждания, така че го въведоха в килията, която Карълайн делеше с още няколко затворнички. Малко по-нататък по коридора, някакъв дългокос мъж се провикна от друга килия:

— На-хъ-ни, На-хъ-ни! Спасете дърветата на Нахъни!

Карълайн се усмихваше. Изглеждаше… щастлива.

— Здрасти, Уентуърт. Как са моите бухали?

— Хм. Добре. Но нападат приятелката ми.

— Приятелка?

— Казва се Ваджита. Тя е нещо като… духовна личност. Слушай… неделя е и съдилищата не работят. До понеделник няма да има съдия, който да те пусне под гаранция.

— Гаранция? Не си прави труда.

— Сигурен съм, че ще го уредя, ако обещаеш да не се връщаш там.

— Няма да стане.

— Боже, не говори така, Карълайн. Макс ми каза, че трябва да те доведа. Бровак тръгна за Коста Рика, за да доведе Брайън… Изглежда е тръгнал на някаква екскурзия през джунглата.

— Освободете петнайсетте от Нахъни! Освободете петнайсетте от Нахъни!

— Кой е този, дето крещи?

— О, това е Терънс. Той е абсолютен маниак на тема екология. Всъщност, донякъде е облекчение, че го арестуваха… Иначе не знам докога щях да мога да бягам от него. Вчера едва не ме накара да се кача на едно дърво. Мисля, че си пада по мен.

Уентуърт извади от чантата си дебел плик.

— Това се получи по пощата… От Коста Рика.

Карълайн се вгледа в странно разкривения почерк на Брайън. До Померой и съдружници, на домашния й адрес.

 

 

Рано във вторник сутринта, в Отава обявиха назначението на Куентин Ръсел във Върховния съд на Канада. Макс веднага се обади на баща си в кабинета му. Макс Мак Две изглежда приемаше новината нелеко.

— Не мога да се карам с тях. Куентин е по-млад от мен, макар че и аз бих се справил.

Съдия от Върховния съд — старата амбиция на баща му, най-голямото постижение на рода Макартър. Сега мечтата бе попарена.

След като затвори, Макс реши, че за днес не му трябват повече дрънчащи телефони, оплакващи се клиенти и бунтуващи се секретарки, така че реши да си тръгне. Искаше да види майка си, да не би да се чувства зле. Освен това беше време да започне тренировките си за маратона на първи май.

Облече си анцуга и хукна по улиците на Ванкувър. Участваше в това състезание редовно от девет години и веднъж бе завършил десети. Тазгодишната цел — да се включи в първата петица.

Крака, дробове, сърце и бистра, незатормозена глава — това бяха, според него, нужните за бегача на дълги разстояния физически качества. Ако главата ти е пълна с типове като Търнбул и Калико, изразходваш много енергия.

Понесе се надолу по Бийти стрийт покрай тефлоновия купол на огромния стадион, покрай старото панаирно градче, по моста „Кемби“ и през квартала с модерни жилищни блокове оттатък. Калико. Къде беше изчезнал? Каква игра играеше Търнбул? Нагоре по склоновете на Феървю, стръмни и жестоки, надолу през разцъфналите дървета на „Кемби“, нагоре по Литъл Маунтън, заради гледката към града. Джо Раф — каква тайна беше заключил в чекмеджетата на бюрото си? Индигата бяха изпратени за анализ в лабораторията в Отава.

Погледна часовника си. Беше закъснял с минути от предвиденото темпо. На запад към Шонеси, бастионът на богатите. Домът на съдия Макартър и мисис Макартър. Люки също живееше наблизо. Той и Къдлип… Имаше ли нещо вярно в теорията на Бровак? Можеше да мине пред дома му, за да види дали колата на Къдлип е отпред.

Покрай него мина микробусът на Осми канал и сви зад ъгъла по Конът Драйв. Пред къщата на Люки нямаше паркирани коли, но една пресечка по нататък с изненада видя още два микробуса на телевизията и множество други коли на различни вестници.

Паркирани пред къщата на Конът Драйв, 57. Къщата на родителите му. Макс спринтира.

Съседите бяха излезли пред домовете си и гледаха. Екипът на Осми канал влачеше камерата по алеята към задния двор на къщата — внушителна тухлена крепост, разположена на една трета акър. Макс хукна нататък и чу гласове. Сякаш някой държеше реч.

Видя тълпа журналисти и мъже с бели барети. Макс чуваше, но не виждаше Роджър Търнбул. Беше в центъра на тълпата и изглежда даваше пресконференция.

Мюриъл Макартър и прислужницата й стояха на задната веранда и объркано гледаха тълпата.

— Майко, какво, по дяволите, става тук?

— Макс… не знам. Просто… изведнъж надойдоха.

Той чу кънтящия глас на Търнбул.

— Моите хора смятат да охраняват, докато полицията не благоволи да дойде.

— Прибери се вътре, майко. — Макс изтича до ниския жив плет. Белите ангели се бяха събрали около кофите за боклук.

— Мъжки или женски беше анонимният глас? — попита един репортер.

— Гласът беше преправен. Струва ми се, че беше жена, която се опитваше да говори като мъж. Предполагам, че е свързана с извършителя и не може да живее с гузната си съвест. Очаквам да се обади пак. Очевидно няма доверие на нашите момчета в синьо. А… това трябва да се те. Най-накрая.

Макс чу сирените.

— Моля, кажете ни пак точните думи — обади се друг репортер.

Търнбул погледна бележника си.

— Обаждам се във връзка с Екзекутора. Ще откриете всичко, което ви трябва, на улица „Конът Драйв“, номер 57. Погледнете в кофите за боклук отзад.

— Кога се обадиха, мистър Търнбул?

— В десет и четирийсет и седем, преди четирийсет и пет минути.

Макс си даде сметка, че в тази олелия се унищожават доказателства и улики — навсякъде имаше хора, които надничаха, тъпчеха и мачкаха. Намираха се в двора, където бе отрасъл, където бе играл хокей като малък. Светотатство.

Той се приближи и извика:

— Търнбул, какво, по дяволите, е това?

— Да вярвам ли на очите си? Макс Макартър без униформа!

Една полицейска кола спря на алеята и от нея излязоха двама навъсени полицаи — мъж и жена.

Търнбул ги видя и заговори тържествуващо:

— Погледнете тук, офицери. Макс, ти също, защото всъщност си ченге.

Всъщност ченге. Задник.

Още сирени. Макс надникна в една от кофите за боклук, чийто капак бе вдигнат. Вътре имаше Библия, ножица, изрязани вестникарски страници. Дъхът му секна.

Почти веднага след това пристигна Ларс Норкуист с екипа си. Хората му оградиха мястото с жълта лента и разчистиха терена. Норкуист надникна в кофата и дръпна Макс настрана.

— Кучият му син! Обадил се е на пресата, после на мен. Кой му се е обадил? Твърди, че някаква жена.

— Той го твърди.

Другите „ангели“ бяха изтласкани извън ограденото място. Специалистите започнаха да снемат отпечатъци, да правят снимки, да търсят следи от стъпки. В това време Търнбул даваше интервю на някакъв репортер.

— Ако това доведе до арестуването на Екзекутора — каза той, — ще претендирам за наградата. Ако не се лъжа, Юридическото общество току-що я увеличи на триста хиляди долара. Нямам нищо против да освободя клуба на богатите адвокати от част от мръсните им пари.

Нещата от кофата бяха извадени внимателно, едно по едно. Освен ножицата и изрезките от вестника, в кофата имаше и туба лепило. Библията беше ожулена, отвътре бяха изрязани стихове. Откриха и шишенце червен лак за нокти.

Изведнъж този, който бъркаше в кофата, направи крачка назад.

— Ръчна граната! Предпазителят е на място. Повикайте бомбаджиите.

Всички се пръснаха.

 

 

В лабораторията Макс и Норкуист надничаха над раменете на специалистите, докато чакаха да свършат работата си. Резултатите дойдоха бързо. Буквите от последното писмо на Екзекутора съвпадаха точно с изрязаните от вестника места. Стиховете от Библията също бяха изрязани от този том. Гранатата беше същата като тази, която избухна при Арчи. Лакът за нокти беше същия оттенък като този от последното писмо.

— Нищо не разбирам — каза Макс. — Защо там? Защо в боклука на моите старци?

Норкуист сви рамене.

— Може би е естествено за Търнбул да се опита да злепостави семейството ми. Той ненавижда съдебната система и избира къща на уважаван съдия. Обзалагам се, че той е подхвърлил тези неща там. Лъже, че някой му се е обадил. Той е Екзекутора, Кокал.

 

 

Вторник, 20 април

Скъпи факс-апарат на кантората,

Върнах се от Корковадо само преди час и започнах да споделям с Франк вдъхновението, което ме осени край реката, но се оказа, че е изцяло погълнат от дългия доклад, който ми изпратихте. Показа ми полицейските снимки — бандитска експозиция на мъртви адвокати. Когато ги погледнах, едва не припаднах.

Трупът на Бестърман на паркинга — добре. Взривът в заведението на Арчи — добре. За това знаех. Но Еди Коен… проснат върху газова скара. Еди Коен? След това видях замръзналото, ухилено лице на Мартин Уесъл.

И Олив Климчук… и, почти… О, Боже! Огъстина! Какви злокобни дела са извършени, докато съм се излежавал по бреговете на Рио Кларо!

След това франк ми даде факса, с който ми съобщавате, че Карълайн е арестувана и отказва да излезе под гаранция.

Вие ми се свят. Защо всичко това трябваше да се случи, точно когато завършвам книгата си?

Франк Сиера е взел паспорта ми и ще ми помогне да си събера багажа, но може да имам и проблеми — изглежда всички самолетни билети са изкупени от туристи, които бягат от дъждовния сезон.

Макс, залови ли касетата?

Б.

36