Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (5)

5
Краят на Бровак

Втория вторник на февруари Уентуърт Чанс нахълта в кантората с пепеляво лице и останал без дъх.

— Джон Бровак току-що се провали в зала 54 — обяви той.

Сътрудниците се събраха на извънредно съвещание в библиотеката, където Уентуърт им описа последните мигове на Бровак, преди да бъде отведен в килията. Когато свърши, Макс Макартър и Огъстина Сейдж се спогледаха, изпълнени с нямо учудване.

— Кокаинова психоза — отбеляза Макс мрачно.

— Размекване на мозъка — възрази Огъстина тихо. — Чудовището най-накрая му видя сметката.

Делото „Нейно величество срещу Уотсън и двайсет съучастници“ — известно като „Чудовището“ — бе нещо, с което Бровак се занимаваше през половината си кариера. Процеси, контрапроцеси, обжалвания и възражения — делото буксуваше, спираше, съживяваше се, устремяваше се напред — цели шест години.

През този период изтощението бе свело броя на адвокатите от дванайсет, до сегашния минимум от четири. Бровак, започнал с двама клиенти, бе получил в наследство още седем — от колеги, отказали се, за да запазят психическото здраве и брака си.

Когато миналата година апелативният съд постанови да започне нов процес, министерството на правосъдието бе пожелало да прекрати процедурите, но сержант Евърит Къдлип от Кралската канадска конна полиция настоя за един последен рунд — бе разконспирирал най-голямата кокаинова мрежа по Западното крайбрежие и искаше да получи удовлетворение. „Чудовището“ бе възобновено през септември и се точеше пред съдебните заседатели в съда на Ванкувър вече пет месеца.

Да ръководи този последен рунд — сякаш някой си бе направил зловеща шега с Бровак — бе назначен съдия Лерой Люки, наскоро издигнат до този сан, въпреки неуспешния му опит като прокурор да вкара зад решетките О. Д. Милсъм за няколко убийства. Той и Бровак си разменяха удари още от звънването на звънеца. Днес бе осемдесет и осмия ден от този мъчителен мач.

— Още един път, отначало — каза Макс.

Той и Огъстина останаха мрачно навъсени, докато стажантът им разказа всичко още веднъж. Уентуърт, който помагаше на Негово сатанинско величество, беше нервен и припрян. Безрадостните лица на шефовете му не допринасяха особено за възвръщане на спокойствието му.

— Джон разпитваше онова ченге и по едно време съдията се обърна настрана и каза: „Задавате този въпрос за пети път“. Джон попита: „На стената ли говорите или на мен?“ В този момент всичко като че ли притихна. „Чухте ме много добре — повтори съдията. — Зададохте този въпрос за пети път.“ А Джон отговори нещо като: „И получих пет различни отговора, поне четири от които са лъжа.“ После Люки отбеляза, че свидетелят се старае максимално, а Джон го обвини, че се подмазва на ченгетата като че ли са негов личен дамски контингент. После промърмори на нас: „Задникът му със задник се разтапя, като види униформа“.

Черните очи на Огъстина се разшириха от тревога. Тя угаси цигарата си и запали нова.

— Съдията чу, че залата се смее и попита: „Какво казахте?“ Тогава мистър Бойнтън, обвинителят стана и обясни: „Ваша светлост, защитникът направи забележка от най-нецензурен вид“. Тогава Джон се обърна към него… не знам, стори ми се, че изведнъж му избиха клапаните… нарече мистър Бойнтън… — Уентуърт прегледа бележките си. — „Нещастно педерастче, скапан духач.“

Съдията, разказа Уентуърт, се навел напред и почти изкрещял на Бровак:

— Това е неуважение на съда!

— Добре — отвърнал Джон, — оттеглям думата „духач“, защото е само слух.

— И после? — подкани го Макс с мрачно и уморено изражение на лицето.

— Ами… съдия Люки някак се надигна, сграбчи чукчето, стовари го по масата и изкрещя на Джон да напусне залата. Каза му, и това е цитат: „Искам да видя края ти, Бровак!“ — Уентуърт вдигна очи от бележника си и сви рамене. — Тогава Джон се обърна с гръб към него, вдигна тогата си и си свали гащите… — Направи пауза и добави: — Истинско пълнолуние.

Библиотеката потъна в тишина. Чуваше се само потракването на пишещата машина в приемната и приглушеният глас на секретарката, която подканяше някакъв клиент да прояви търпение. Уентуърт забеляза, че лицевите мускули на Макс Макартър стават все по-изопнати.

Най-накрая откъм Макс долетя звук — тихо, приглушено: „хрмхф-ф-ф“. Започна да се бори със себе си — физически — и да притиска гърдите си с ръце. Уентуърт го обля вълна страх — тези кросове, шестте мили ежедневно из парка Стенли… Сърцето му…

Бузите на Макс се издуха, после се свиха и той изпусна въздух с невероятна сила. Наведе се напред и, неспособен да издържа повече, избухна в оглушителен, неудържим смях.

Отметна глава назад, задюдюка, засвирука, заблъска масата с юмрук.

— По дяволите — възкликна Огъстина Сейдж и безрадостното й изражение постепенно стана като на Макс. Изпусна облак дим и също прихна неудържимо. След това двамата започнаха да се заразяват един от друг, докато вече не бяха в състояние да се спрат.

Уентуърт Чанс, който и така и така не можеше да разбере какво да мисли за шефовете си, не беше много сигурен доколко смешна е цялата тази работа. Опита да се усмихне — това сякаш го отпусна — и не след дълго и той се разсмя.

— Искам, по дяволите, да видя края ти — ревеше Макс Макартър, като при това имитираше Лерой Люки доста сполучливо.

В този момент иззвъня телефонът. Макс се овладя и вдигна слушалката.

— Това е единственият разговор, на който имам право — каза Бровак. — Копелдаците подслушват от централата, така че внимавай. Ето какво ще направиш. Ела право в затвора. Никакво бавене! Донеси три бона.

— Лерой те пуска под гаранция?

— Естествено.

— Къде е клопката?

— Наредено ми е утре да се явя пред негово височество, негово превъзгъзителство, самият принц свински, мистър съдия Лерой Люки, където трябва да падна на колене и да плача за опрощение.

— Как постигна това?

— Знае, че ако ме отстрани от „Чудовището“, ще трябва да анулира процеса и да го насрочи наново. Печеля още едно отлагане.

— И смяташ да го направиш? — попита Макс. — Смяташ да пълзиш в краката му и да хленчиш?

Бровак отговори с абсолютно невъзмутим тон:

— Лерой не разбра правилно, че аз, макар и по този непохватен начин, се опитах да изразя уважението си към него. При бабуните от африканската джунгла показването на задника е жест на подчинение пред по-големия авторитет. Той отразява преклонението пред по-могъщия бабун. Ще му обясня това.

Макс изведнъж се ядоса.

— Слушай, Джон, изиграл си предостатъчно тъпашки номера, но да наречеш Бойнтън ду…

— Педерастче, Макс — поправи го Бровак. — Само „нещастно педерастче“.

— … Това е прекалено, Джон… След като си показал задника си на Люки, защо, по дяволите…

— Много просто. Ще ме отстранят от делото, а заради това „Чудовището“ ще абортира отново. Лерой ще опропасти първия си голям процес като съдия. Ченгетата, ако ще да се напънат като един, пак няма да го вдигнат достатъчно, за да го начукат на моите момчета за четвърти път и ще се откажат.

— А ти ще влезеш в затвора — каза Макс.

— О, Лерой няма да постъпи така с мен. Дявол да го вземе, нали му подложих задника си? Я по-добре кажи на стажантчето да яхне колелото и да ми донесе три бона.

Затвори. Макс приглади малко коса върху плешивината си.

— Какво да му намерим? Психиатър, адвокат или шаман, за да прогони злите духове от него?

— Какво ще кажеш за консултант по наркоманиите? — попита Огъстина.

— Добре, можем да споменем наркотиците. — Макс вече подготвяше защитата. — Нервна криза, причинена от работата в съда, след като съдружникът му едва не беше убит.

Докато Макс и Огъстина разсъждаваха кой лекар да помолят да свидетелства за Бровак, Уентуърт Чанс отиде до телефонната си кабина — малкото кабинетче, което делеше с копирния апарат — облече се, оправи дрехите си и хукна навън с чек за три хиляди долара.

Когато отиваше с велосипеда до съда, обикновено избягваше диагонала през паркинга, където беше убит Артър Б. Бестърман, на около половин пресечка от Померой, Макартър и компания. Този следобед обаче бързаше и тръгна напряко, през мястото, където бе намерен трупът. Почувства допълнителен студ, който го прониза по-дълбоко от февруарския дъжд.