Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (19)

19
Загадъчното портмоне

Макс изостана сериозно след прекалено реалния бомбен взрив в заведението на Арчи и започна да носи работа у дома — в солидната, строена през 1920 година къща в Юпи-Китсилано, недалеч от залива.

Докато Рут посвещаваше близнаците в тайните на Лего във всекидневната, Макс взе душ след редовния си крос, качи се в кабинета си, сложи си слушалките и пусна касетата със зловещите самопризнания на О. Д. Милсъм за убийствата на жените.

„Влязох в спалнята и я заварих да слуша музика със затворени очи, на леглото. Не успя да извика или нещо такова… умря веднага.“ Жертва номер три.

Гласът на Ларс Норкуист:

„Как влязохте, мистър Милсъм?“

„Предишната нощ я проследих, като се връщаше от бара. Видях, че държи ключ в пощенската кутия.“

Прекалено услужливия О. Д. Милсъм изливаше пороя на своята вина, без да му мигне окото. Съобщаваше всички факти спокойно, с празно безразличие. На Макс му се стори странно обвиняемият да говори толкова свободно — обстоятелствените му отговори бяха почти хипнотизиращи. Вероятно беше психически болен, но Бестърман не се бе сетил да го използва в защитата.

Твърдеше, че е изгорил дрехите си и че е загубил оръжието — ловджийски нож.

По отношение на мотива — не знаел защо го е направил.

Бе го преглеждал само един психиатър, назначен от обвинението, и след повърхностен разговор в продължение на час и половина, бе изказал мнението — за което бе и нает, — че Милсъм е патологичен женомразец, но напълно вменяем, примитивен, но без забавяне в умственото развитие.

За Милсъм не се знаеше кой знае колко — само, че беше самотник, дошъл от Торонто преди няколко години. Бе заживял с някаква жена от източните квартали, която го бе изхвърлила, след като три години го бе търпяла да гледа телевизия, без да обели дума. След процеса бе купил автобусен билет за Торонто. На Макс му се струваше странно, че нямаше никакви сведения този човек някога да се е държал агресивно.

„Добре. Каква музика слушаше тази жена в апартамента на партера?“

„Ами… не познавам музиката. Бийтълс, може би. Плочата свърши и после иглата започна да стърже на едно място. Не съм пипал грамофона… Излязох…“

„Един момент. Спомняте ли си някоя от песните?“

„Не, но видях обложката на албума. Казваше се «Лет ит би».“

„Лет ит блийд“. Не Бийтълс, а Ролинг Стоунс. Иначе беше точен — при пристигането си полицаите бяха заварили въртящия се грамофон, обложката на албума била на усилвателя. Помнеше двете птички в кафез от апартамента на другата жертва. Това бяха безупречни потвърждения за извършените убийства, доказателства за искреността на разпитвания.

Въпреки всичко в тази изповед имаше нещо тревожно и неудовлетворително. Необясними сривове в паметта. Прекаления стремеж на Милсъм да се хареса, да му повярват.

Влезе Рут и Макс изключи касетофона.

— Макс… дошли са двама непознати мъже…

На вратата го чакаха Роджър Търнбул и Джак Калико — неговият бодигард и дясна ръка.

— Как е Макс тази вечер!

— Търнбул, имам работа.

— Който не работи, няма да яде. Опитах се да те намеря в кантората, но не успях, така че си помислих да намина тук.

— Прави му сметката, ако не е нещо важно.

— Помислих си, дали няма да е умно да поразсъждаваме заедно за напускането на адвоката на Милсъм. Това дали няма да създаде проблеми?

— Господа, преди да си тръгнете, искам да ми кажете къде бяхте на втори март. Когато избухна бомбата.

— Бомбата? — Търнбул продължи да се усмихва. — Правилно ли чух?

— „Пазете се от меча на справедливостта…“ способни сте да напишете подобно нещо.

Отговорът на Търнбул му се стори театрален, репетиран.

— Макс! Боже мой! Откъде ти хрумна това? Слушай, виждам себе си като уличен метач, като прахосмукачка, почистваща калта. Къде отива боклукът, след като съдът си свърши работата, не ме засяга. Нямам никакви лоши чувства към адвокатите, които работят на бунището… Хората като теб и съдружниците ти. Или като Артър Бестърман. — Той се усмихна праведно.

— Какъв е отговорът на въпроса ми?

— Когато съдружникът ти и приятелите му едва не хвръкнаха във въздуха, аз бях в друга част на града. С Калико и малък взвод работехме в района на Кингсуей.

Чудовището Калико кимна утвърдително.

— Пипнахме един джебчия и се вдигна доста шум. Разпитаха го в полицията. Както и да е, вече казах всичко това на инспектор Норкуист. Надявам се, че не ти си го накарал да ми се обади.

— В колко часа го заловихте?

— Единайсет и петнайсет. Записано е в дневника.

— Гранатата избухна в полунощ.

— Макс, Макс… това е просто безумно.

Макс затвори и заключи вратата. Чу Търнбул да крещи:

— Ей, мислех, че сме от един отбор! Потърсих те, за да помогнеш, какво става с теб!?

Погледна през прозореца. Още стояха пред вратата. Децата се смееха и играеха на килима във всекидневната край Рут. Най-накрая Търнбул и Калико се качиха на фолксвагена си и си отидоха.

— Заключи вратите. Беше този задник, Търнбул — каза Макс на Рут и се качи в кабинета си.

Седна на бюрото, взе оръфания протокол от делото „Милсъм“ и отвори на кръстосания разпит на Търнбул. Представи си го на свидетелската банка срещу Бестърман, как се докарва пред журналистите и съдията.

В.: Значи проследихте обвиняемия от бара?

О.: Да, разбира се. Обезпокоих се за младата дама, която беше набелязал.

СЪДЪТ: Отговаряйте само на зададените въпроси, свидетелю.

О.: Извинете, ваша светлост.

В.: И се нахвърлихте върху него?

О.: Улових го за врата. Приложих му „пълен нелсън“. Нямаше никакво насилие.

В.: И сте казали, цитирам: „Вече отне последната си жертва, Милсъм. Арестуван си.“

О.: Да. Граждански арест.

Отне последната си жертва. Колко надуто, помисли си Макс. Защо Бестърман не го е питал нищо във връзка с това изречение?

В.: И какво каза той?

О.: Нищо. В началото.

В.: Тоест, когато го заплашихте.

О.: Казах му… да, мисля, че го заплаших. Исках да ми отговори веднага, преди да е изфабрикувал някаква история.

В.: Какво му казахте?

О.: А… казах му: „Отговаряй бързо или ще ти отрежа топките“. Извинете за израза, ваша светлост. Милсъм отвърна: „Аз го направих. Аз убих тези жени. Трябваше да го направя“. Наредих на един от хората ми веднага да позвъни в полицията. Мистър Калико моментално се върна в бара и се обади оттам.

В.: След колко време дойдоха полицаите?

О.: О, почти веднага.

В.: Заплашвахте ли пак обвиняемия, преди да се появят те?

О.: Твърдо не. Бях получил, каквото исках. Само го държах, а той повтаряше: „Аз го направих, съжалявам, нямаше как“. Такива неща. Не съм му казал и дума повече, сър.

Защо Макс се съмняваше в това? Нима приказливият Търнбул не е казал нищо повече, след като готовият да признае Милсъм е бил в ръцете му?

Струваше му се, че в този арест има нещо… измислено. Поне в разказа на Търнбул. Чудно как толкова лесно бе успял да хване престъпника. Как така се бе оказал в същия бар, заедно с Милсъм? Сред неколкостотинте подобни заведения във Ванкувър да улучи такава десятка…

Макс отвори на показанията на младата жена, която Милсъм проследил навън от бара и която Търнбул спасил от острите му нокти. Стефани Бресиани, лаборантка в болница.

Показанията й бяха кратки — изпила няколко питиета с две приятелки. В десет излязла от бара и тръгнала към паркинга. Тъкмо отключвала колата си, когато чула боричкане. Обърнала се, уплашена, и видяла трима души с бели барети да задържат — без особени усилия — човека, когото по-късно бил идентифициран като О. Д. Милсъм. Търнбул продължил да държи Милсъм, а Джак Калико и третия „ангел“ я завели на безопасно място в бара, докато дошла полицията.

„Мина цяла вечност, докато се появят“ — твърдеше Бресиани.

Колко странно, помисли си Макс. Патрулната кола е пристигнала само две минути след регистрираното обаждане на Калико в полицията. Две минути не са „цяла вечност“. Но жената е била уплашена и може би й се е сторило, че времето тече ужасно бавно. След като едва не е била убита… И все пак… доста небрежно от страна на Бестърман… да не се поинтересува изобщо…

 

 

На следващата сутрин Макс отиде в болницата, където работеше Стефани Бресиани. След петнайсет минути скитане по обърканите коридори, я откри в кафенето недалеч от лабораторията й.

Беше обикновена жена на около двайсет, приятна на вид и пряма. Каза му, че е ужасно разтревожена заради Милсъм. Как са успели да го пуснат на свобода?

— Мис Бресиани, има ли нещо, което не сте споменали пред полицията? Нещо, което ви се е сторило маловажно… злепоставящо или глупаво?

Тя се намръщи.

— Има едно нещо.

Макс се усмихна окуражаващо.

— Да?

— Когато „белите ангели“ ме поведоха към бара, видях че Търнбул претърсва онзи нещастник Милсъм.

Това беше известно на съда — Търнбул го бе заявил в показанията си. Искал да открие липсващия нож. Намерил портфейла му. Вътре имало пет долара и автобусен билет. Никакви кредитни карти.

— Стори ми се малко странно — продължи Стефани. — Милсъм държеше нещо като дамско портмоне.

— Моля? Какво?

— Нещо като малко дамско портмоне. — Тя бръкна в джоба си и извади своето. — Ето такова. Закопчава се и побира дребни пари и ключове. Всъщност, те ме избутаха до бара, така че не го видях много добре, но все пак съм сигурна, че Търнбул го измъкна от ръцете му.

Макс не си спомняше някъде да се споменава дамско портмоне.

— Значи не сте споменавали за това на никого досега?

— Не. Бях забравила. Знаете ли, когато се нахвърлиха върху мен с всичките тези въпроси… просто ми изкараха акъла.

— А кога си спомнихте?

— Две седмици преди делото. Ей така, просто се сетих. Човек прави нещо и изведнъж — хоп! Милсъм имаше портмоне.

— Защо не казахте на обвинителя? Мистър Люки? — Нещастният напоследък мистър Люки. Делото „Милсъм“ беше последното му появяване в съда като адвокат, преди да стане съдия и преди да се сгромоляса от съдийската банка — очакваше се всеки момент. Бащата на Макс бе побеснял заради приключенията му с Минет Лефльор и подготвяше отстраняването му.

— О, казах му — отвърна Стефани. — Казах на мистър Люки, но той ме предупреди да не го споменавам в съда. Само съм щяла да усложня нещата.

Макс се опита да не изглежда изумен.

— Не бих излъгала. Ако някой ме беше попитал, щях да кажа. Предполагам, че не е било важно.

Макс се замисли. След като Търнбул е взел тази екзотична вещ от Милсъм, защо така красноречиво не я споменаваше в показанията си? Или съдия Лерой Люки не се бе отказал от стария си навик да прикрива доказателства?

— Още нещо. Казали сте, че е минала цяла вечност, докато дойде полицията.

— Минаха поне десет-петнайсет минути. Онзи, Калико и другия ме сложиха да седна и ми наредиха да стоя спокойно. Калико отиде да се обади по телефона. Полицията не дойде веднага. Калико отиде да се обади пак. Чак тогава пристигна патрулната кола.

— И през цялото това време Търнбул беше отвън с Милсъм? Насаме?

— Ами, да.

Десет-петнайсет минути — странно несъвпадане на показанията. Според Търнбул, първата патрулна кола е пристигнала „веднага“. Защо му е било да лъже? Защо полицаите не са пристигнали още при първото обаждане? Ако наистина се е обаждал в полицията.

— Няма да говорите с никого за това, нали?

 

 

Макс не се обади предварително на Лерой Люки, за да не му даде възможност да се измъкне с някоя лъжа или претекст. Бе чул, че жена му е отишла да живее при свои роднини, след като научила, че се е забавлявал с проститутка, но сега не беше сам в тухлената си къща. Отпред имаше още една кола.

Люки излезе да му отвори и видът му бе сякаш се съвзема след двуседмичен гуляй. Не го покани да влезе, а изслуша въпросите му със злобно изражение на лицето.

— Нямаше никакво скапано портмоне. Онова момиче се беше натряскало. Кой знае какво му се е привидяло. Никой друг не беше чувал за никакво портмоне. Търнбул също не знаеше.

— Лерой, ти си скрил от съда този факт.

Люки избухна.

— Какъв факт! Тези дреболии само объркват съдебните заседатели. Освен това, в момента не ми е до приказки с теб. Един друг смахнат Макартър се опитва да ме ликвидира. — Това очевидно се отнасяше до бащата на Макс, който искаше да принуди Лерой Люки сам да се откаже от съдийската тога, за да се избегне публичния скандал.

Изгледа с тъга развалината, в която се бе превърнал бившият съдия. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато видя стария приятел на Люки, сержант Евърит Къдлип, да излиза от тоалетната в края на коридора и да закопчава панталона си.

Странна двойка, помисли си Макс, докато крачеше надолу по улицата към къщата на родителите си. Живееха само на една пресечка оттук.