Уилям Девъръл
Убийте всички адвокати (18)

18
Мнимият адвокат

Макс тръгна от съда с помръкнало сърце, след като загуби едно дело за пътно произшествие и тъкмо се упрекваше, че е допуснал склонния да дрънка глупости свой клиент да се качи на свидетелската банка, когато край изхода към улица „Кордова“ зърна Джо Раф — пристегнат с жилетката на костюма корем, куфарче в ръка, с вид на истински адвокат, при това скъп. Макс си спомни обещанието си да му даде консултация за едно от многобройните му смахнати дела, някакви претенции срещу съдия или нещо подобно.

Опита се да се измъкне незабелязано, но Раф го видя.

— О, Макс, момче, можеш ли да ми отделиш половин минута.

Тази половин минута, притесни се Макс, ще се превърне в мъчителен половин час — Джо можеше да дрънка с часове, ако му се отвори възможност, — но все пак нямаше как да му откаже. Забави крачка, за да му даде възможност да го настигне.

— Имам уговорка, Джо, но щом е само половин минута…

— Тази история с Екзекутора ме тревожи. Никой не е в безопасност, нали?

Макс се въздържа да обясни на Джо Раф, че самият той едва ли ще стане обект на гнева на Екзекутора.

Джо бръкна в куфарчето си и извади тесте документи.

— Подозирам, че съм настъпил някого прекалено силно — каза той не без гордост. — Мислех си, че докато опасен убиец се разхожда на свобода, властите ще се занимават с други неща.

Клетвена декларация и петиция, забеляза Макс. Главният прокурор на Британска Колумбия срещу Джоузеф Раф.

— Искат да ми забранят, цитирам: „да завежда каквито и да било дела в съдилищата на провинцията“. Нелепо, нали?

Клетвената декларация съдържаше оплакване от двайсет и трите заведени от Раф текущи в момента дела, до едно срещу съдии, правителствени служители и инспектори. Раф, твърдеше главният прокурор, „задръства“ съдебната система с „ненужни, скандални, абсурдни и невероятни“ претенции.

— Мисля, че ще се заинтересуваш от това — каза Раф. — Защитник на гражданските права като теб…

Макс продължи да чете. Избягвай да се ангажираш с каквото и да било, каза си той.

— Абсолютно безобразие, нали? Да забраниш на един гражданин да се обръща към съда!

— Да — съгласи се Макс. — Струва ми се, че точно това е целта.

— Не можем да ги оставим да го направят, нали?

Макс не хареса множественото число, но борецът за граждански права в него го посъветва да направи изключение в този случай, независимо, че ставаше дума за досадния Джо Раф, с всичките му безумни дела.

— Ще се гледа следващата седмица. Разбира се, бих могъл да го поема и сам, но си помислих, че човек като теб ще се разгневи истински на това безобразие. Ти си борец за фундаменталните граждански права и…

Макс потисна стона си.

— Добре, Джо. Ела в кантората днес следобед. Ще видим с какво ще можем да помогнем.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Когато имаха прекалено много работа и нямаше как да поемат нов ангажимент, адвокатите от „Померой, Макартър“ прехвърляха задачите на по-свободните си колеги. Макс Макартър знаеше, че Огъстина Сейдж има пролука следващата седмица и застана до нея в стаята за почивка, където тя четеше вестник с последните ужаси за Екзекутора — „Ще удари ли отново?“

Прегърна я приятелски отзад.

Постигна обратен ефект — Огъстина изпищя.

— Боже, вземи валиум.

— Щях да умра! Никога не прави това!

Макс си наля кафе и заприказва неангажиращо:

— Горкия Джо Раф. Чу ли какво искат да направят с него?

— Ще го направят почетен доктор по право ли?

— Искат да му запушат устата. Да му забранят да влиза в съдилище.

— Добре. Е, трябва да тръгвам. Имам заседание днес следобед.

Макс препречи пътя й.

— Оги… просто нямам време да го поема.

— Днес трябва да се преборя с Мартин Уесъл. Ще съм в съда до три.

— Добре, ще го накарам да те почака. — Подаде й документите на Раф. Тя не ги пое.

— Макс, знам че харесваш този надут шаран, защото непрекъснато ти прави четки, но за мен той е най-отегчителното човешко същество на планетата, така че две минути с него в съда, да не говорим за кабинета ми, ще ме побъркат окончателно. Не, няма да го поема.

— Слушай, само поговори с него. Този тип има пари… наследство или нещо подобно. Просто му кажи, че ще трябва да ти плати нормален хонорар. Аз не мога да го направя.

— Защо?

— Ами то е нещо като игра между нас… Все едно, че е истински адвокат. Ще се обиди, ако му поискам пари. Ти не го познаваш толкова добре.

— Слава Богу. — Тя скръсти ръце, без да вземе документите.

— Хартата на правата, параграф петнайсет, алинея първа „Всеки индивид има право на защита от закона, без разлика от…“ и така нататък. Това е дреболия. Разполагам с всички необходими справки, няма да се налага да търсиш нищо.

— Макс…

— Огъстина, моля те. Този тип е смахнат, но намеренията му са добри. И, дявол да го вземе, става дума за принципи.

Тя взе документите.

— Нямам много работа към края на деня, така че ще поговоря с него.

Огъстина влезе в кабинета си и прегледа нещата си за днес следобед. Щеше да иска съдебно решение, с което да прекрати безочливите опити на Мартин Уесъл да разобличи отец Дойл.

В два часа пристигна в добре охранявания бастион на съда и погледна таблото. С ужас забеляза, че трябва да се яви пред съдия Куентин Ръсел, когото, би могло да се каже, тя познаваше от твърде близо. Разбира се, Уесъл също ги бе видял в събота вечерта.

Не би било трудно да си представи каква шумотевица ще вдигне Уесъл. Сякаш го чуваше: „Ваша светлост, може би ще разгледате възможността да си направите самоотвод от това дело, тъй като през почивните дни сте били в интимни отношения с уважаваната ми колежка“.

Интимни, да, но също така деликатни и внимателни, мистър Уесъл, с шепот и нежности. Никой никога не бе правил любов с нея толкова внимателно.

Беше й приятно новото усещане, че е нещо повече от надуваема кукла в леглото на партньора си. Е, да, съдията би могъл да бъда малко по… страстен, но…

Незначително оплакване.

Освен това, той имаше кошмари. Почти цяла нощ се мяташе в леглото, стенеше и пъшкаше. По едно време я събуди с фразата: „Съжалявам, съжалявам“, но тя го прегърна и той престана. Под невъзмутимата външност може би се криеше някакъв ужасен спомен? Може би свързан с хубавата Юнис, загинала зад волана на колата си?

Вчера не се бе обадил. Това я обезпокои. Положението ставаше сериозно, трябваше да дръпне юздите.

Пет минути след това тя влезе в съдебната зала и видя, че Уесъл вече беше пристигнал.

— Да започваме — ухили й се той.

— Искаш да дадем ход? — Правилно ли чу? Уесъл беше царят на протакането. Правеше го успешно вече две години. Сега имаше идеален предлог да спечели още време.

— Защо не? Само защото между вас двамата има нещо? При всички случаи това е в моя полза. Той ще направи всичко възможно, за да ми угоди.

Уесъл я изгледа лукаво и това я обезпокои.

— Да не би да си го начукала, за да те подкрепи?

— Върви по дяволите!

Призоваха залата да пази тишина, съдия Куентин Ръсел влезе, погледна ги и въздъхна.

— Искам да знам дали някой от вас има нещо против аз да председателствам заседанието.

— Аз нямам възражения — обади се Уесъл.

— Мисля, че трябва да запишем в протокола, че се срещам с мис Сейдж извън съда.

— След като не сте разговаряли за това дело, нямам нищо против. Това е условието ми. Разбира се, основанието ще е достатъчно за Апелативния съд.

Уесъл беше мошеник, но не и глупак. Огъстина се почувства разочарована.

— Да изслушаме и представителката на ищците.

Какво очакваше от нея? Тя въздъхна и каза:

— Ваша светлост, смятам, че трябва да отидем при друг съдия.

— О, да — кимна Уесъл. — Но, знаете ли, проверих в регистратурата за всеки случай, ако възникне нещо такова. Всички други съдии са заети. Този психопат, който убива нашите братя прависти, накара доста съдилища да сведат работата си до минимум.

— Ваша светлост — обади се Огъстина. — Мистър Уесъл отлага това изслушване три пъти за два месеца.

— Както обикновено, аз съм лошият. Добре, нека тогава дадем ход още сега. Стига да гарантирате, че не сте разговаряли за това дело, когато сте се виждали…

— Е, мис Сейдж, мисля, че ще трябва да отложим още веднъж.

— Аз съм лесен. От нея зависи.

Тя изскърца със зъби.

— Може ли да отложим с една седмица?

Уесъл запрелиства бележника си.

— Не… това е другият вторник. Боя се, че съм претрупан. Да видим… Имам една пролука след два месеца, ако отпадне едно дело… но никак не е сигурно…

Най-накрая го принудиха да се съгласи на дата след три седмици.

Преди да се оттегли, Ръсел й направи знак, че ще й се обади вечерта.

— Почтен човек — отбеляза Уесъл на излизане.

— Марти, минавало ли ти е през ум, че Екзекутора може да те е набелязал? Не е изключено защитникът на отец Дойл да го изкара от кожата му. — Съжали, че го каза, но Уесъл бе успял да я ядоса.

— Не се притеснявам. Докато стигнем до съда, ще го хванат. Делото ще се влачи още десет години. Клиентите ти дотогава ще са пораснали и ще имат семейства. Обществеността ще забрави горкия отец Дойл.

В адвокатската стая го видя да говори с Еди Коен. Може би въртяха нещо незаконно. Не беше изключено — Коен беше човек на Тони д’Англио.

Всеки път, когато ги видеше заедно, имаше чувството, че заговорничат. Бяха приятели от десетина години и заедно бяха забъркали един куп непочтени машинации.

Днес Коен беше с тога — почти от година се занимаваше с едно дело за наемане на убиец, което сега започваше. Трябвало да се премахне някакъв свидетел и за целта бил нает един от биячите на д’Англио.

Коен се засмя на нещо, което каза Уесъл, и я погледна. Огъстина предположи, че е направил неприличен жест по неин адрес.

Върна се в кантората в лошо настроение, което никак не се подобри от факта, че Джо Раф седеше в приемната с купчина папки, която би напълнила камион. Реши, че ще се поболее и тръгна към кабинета си, за да измисли някакъв предлог, да му откаже. Когато мина покрай вратата на библиотеката, видя Уентуърт Чанс, покачен на стълбата, за да достигне високите рафтове, и му се усмихна с най-пленителната си усмивка. Знаеше, че младежът си пада по нея и не беше почтено да се възползва, но каква беше алтернативата? Джо Раф.

— Уентуърт — каза му тя, — ще ти осигуря най-големия шанс в кариерата ти.

Той я изгледа над очилата си. И друг път бе чувал подобни неща.

— Да, шанс. Осигури ми го. Аз не съм човек, затова мога да правя всичко.

— Голямо дело за граждански права. Прокуратурата иска да забрани на един човек да стъпва в съда.

Той слезе и тя му подаде документите на Раф.

— В приемната е. Казва се Джо Раф.

— Раф… Познавам един Джо Раф.

— Почти всички го познават. — Тя му намигна очарователно.

— Оги… затънал съм в…

Огъстина го целуна по бузата и избяга.

Докато се взираше в документите, целувката продължаваше да гори на лицето му.

Раф, помисли си Уентуърт, този странен адвокат, който вечно виси в съда, но никога не върши нищо. Онзи, който го поздрави за победата му в полза на Минет Лефльор. Как така ще забранят на адвокат да влиза в съда? Това бе нещо сериозно, не дреболия, която можеш ей така да прехвърлиш на стажанта.

Но те го бяха повишили. Сега живееше в луксозната къща на Бровак, разхождаше се насам-натам с разкошния му мерцедес и се чувстваше като истински адвокат, заслужаващ по-сериозна клиентела. Въпреки това… Джо Раф, техен колега…

Може би този беше друг. Надникна зад преградата на секретарката и видя същия Раф — висок, едър човек, мушнал палци в ръкавите на жилетката си. На пода край него имаше купчина папки, висока цял метър.

Покани този важен клиент в кабинета на Померой — помещение с внушителни размери. По стените пълзеше бръшлян, имаше цяла гора саксии — приноса на Брайън за опазването на околната среда.

Раф седна на стола отпред, а Уентуърт срамежливо се намести под клоните на едно растящо в саксия дърво зад бюрото.

— Боя се, че Огъстина Сейдж ще бъде възпрепятствана — каза той.

— О, аз очаквах да се видя със стария си приятел Макс.

Уентуърт схвана играта. Топката се подхвърляше в средата на терена. Макс на Сейдж, Сейдж на Чанс.

— Искат да започнете с мен. За да събера фактите.

— Много добре, мистър Чанс. Виждал съм ви как действате в съда. Бива си ви. Искам този въпрос да стигне направо до Върховния съд на Канада.

Уентуърт се усмихна на това изхвърляне, но Раф продължаваше да гледа сериозно.

— Ще заобиколим местните съдилища и ще отидем направо най-горе. — Той извади от една папка дебел бележник. — Имам някои идеи.

— Честно казано, не мисля, че е необходимо да занимаваме Върховния съд. От колко време практикувате, Джо?

— Естествено, не притежавам разрешително за юридическа практика, така че съм нещо като любител.

— Не притежавате разрешително?

— Всъщност, не знам… някога започнах да уча право, но ми казаха, че няма нужда да завършвам… — Засмя се. — Знаех повече от преподавателите.

— Разбирам. — Уентуърт започна да подозира, че Огъстина му е изиграла лоша шега. Този тип беше малко ексцентричен.

— Баща ми беше адвокат. Почина. Отрасъл съм със закона, така да се каже. Имам трима братя и една сестра… всичките са в бранша.

— Защо не потърсихте помощ от тях?

— О… — Раф махна презрително с ръка. — Не сме толкова близки. Аз имам пари, приятелю. Затова избрах най-добрите — „Померой, Макартър и компания“.

— Добре, Джо. Да започваме отначало.

— Донесъл съм някои документи.

Уентуърт погледна боязливо към купчината папки на Джо Раф.

 

 

Макс Макартър се почувства натъжен от факта, че вследствие разкритията на Уентуърт Чанс, сержант Къдлип стана обект на подозрения. Не че имаше слабост към него, но някак си му се щеше Екзекутора да е Търнбул.

Ларс Норкуист дори не трепна, когато изслуша всичко това в кабинета си — на последния етаж на една анонимна сграда. Подчинени му бяха осемнайсет следователи, седем от които — Макс се притесняваше от факта — от федералната полиция, чийто служител беше Къдлип.

— Може да е подкупен колкото си иска. Може дори да е на заплата при Тони д’Англио — каза Норкуист. — Но Евърит Къдлип да е Екзекутора…

Прочете още веднъж транскрибирания запис на Бестърман.

— Познавам Къдлип много добре. Не го виждам да направи това. Той е мързелив и му липсва въображение.

— Според мен е Роджър Търнбул.

— Опитай се да ме убедиш.