Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (7)

Глава шеста

Брайсън летеше към централното корабно стълбище, а подире му ехтяха тежки стъпки. Видя асансьора и задържа устрема си за миг, но бързо се отказа от тази възможност. Кабинката се движи прекалено бавно, а и в нея би се превърнал в лесна мишена. Тя е като ковчег, а най-простото бе да изключат механизма й или просто да спрат тока. Не, най-добре си беше по стълбището, макар и да се вдигаше много шум. Друг път навън от надстройката нямаше. Нямаше и голям избор. Сега накъде? Нагоре или надолу?

Ако се качи на мостика… те няма да очакват този ход, но заклещят ли го горе, как ще се измъкне? Не, идеята не бе много добра. Само надолу, надолу — на палубата и оттам, където му видят очите.

И все пак — как? Има само един начин — от палубата — цоп! — и във водата. Скок в ледения Атлантик — чиста проба самоубийство.

За Бога! Реален изход няма!

Не, не бива да мисли по този начин. Не е здравословно. Трябва да има изход и той е длъжен да го намери.

Бе като опитен плъх в лабиринт. На всичкото отгоре не знаеше разположението на палубата и прочие надстройки, товари, изходи и входове, а това бе в полза на преследвачите. Но пък огромните размери на съда му предлагаха доста възможности да заблуди противника и да се скрие, поне временно.

Втурна се надолу по стълбите, като вземаше по няколко на един път, а отзад продължаваха да ехтят викове и да тупуркат тежки стъпки. Един от охраната бе мъртъв, но останалите бяха вдигнати по тревога от алармите и радиотелефоните. Стори му се, че преследвачите са се увеличили, а всеки миг в преследването му вероятно щяха да се включат още хора.

Сега по целия кораб пищяха свирки и сигнални системи. На поредната площадка му се мярна вход към коридор, който май водеше към някоя палуба. Отвори и затвори вратата максимално тихо и след няколко стъпки се намери на кърмовата палуба под открито небе. То бе черно, звезди почти не се виждаха, водата долу тихо припляскваше. Изтича до парапета и затърси с очи аварийна стълба или запоени за корпуса метални стъпенки. Ако намери такива, ще се спусне на по-долна палуба и ще обърка преследвачите.

Но не забеляза нищо подобно. Вместо това затрещяха изстрели и нещо свирна току до главата му. Бе куршум, който рикошира с писък от съседна метална подпора. Отдалечи се от парапета и се прикри зад голяма лебедка, на чиято макара бе навито дебело стоманено въже. Но явно го бяха забелязали, защото още куршуми зачаткаха по околните метални съоръжения.

Огънят се засили: в тази част на кораба охраната стреляше без задръжки и притеснение, че може да бъде повредена някоя скъпа и деликатна навигационна система.

В самия кораб ще трябва да внимават с изстрелите, внезапно се досети той. Може би в това е и спасението му! Няма да се поколебаят да го убият, но поне ще трябва да внимават да не повредят кораба и ценния му товар.

Налага се незабавно да се махне от откритото пространство и да се скрие някъде в корабния търбух. Там ще намери десетки скривалища и ще бъде далеч по-малко уязвим от куршумите.

Добре, но сега? Тук го бяха хванали в капан — единственото прикритие бе голямата макара с въжето. Това бе може би едно от най-рисковите места на целия кораб.

Съдейки по стрелбата, изглежда, го преследваха двама или трима. Не можеше да се справи с тях — налагаше се да ги обърка по някакъв начин, да ги извози, но как? Огледа се трескаво и зад железен цилиндричен кнехт забеляза кутия боя, вероятно забравена от някой моряк. Пропълзя към нея я взе — бе почти празна.

Огънят отново се засили — бяха забелязали придвижването му.

Пропълзя обратно, като теглеше след себе си кутията за едната й дръжка. Сетне я захвърли към отсрещния парапет и тя със звън се удари в желязната обшивка на клюза. Маневрата бе сполучлива и привлече вниманието на охраната. Един хукна в посока на шума, но вторият остана на коляно с оръжие, насочено към лебедката и Брайсън.

Разстоянието не беше голямо — възможно ли е да го нападне? В същия миг първият извика, че не вижда нищо, и другият извърна глава към него. Грешка! Сега бе мигът, сега или никога.

Давай!

Брайсън се хвърли в самоубийствена атака, успя да блъсне човека и да го събори на палубата, като заби коляно в стомаха му. Онзи изпъшка, Ник го удари с лакът в гърлото и чу хрущене, последвано от болезнен рев. Сграбчи пистолета му, но другият бе силен и въпреки болката стискаше оръжието си с все сила и се бореше. От другата страна на палубата колегата му откри огън. Брайсън изви пистолета и го насочи към собственика му, чиято китка изпука силно. Без да иска, онзи сам дръпна спусъка. Сетне падна по гръб — сякаш по ирония на съдбата куршумът го бе намерил точно в сърцето.

Ник незабавно откри бясна стрелба към другия. Той побягна, за да потърси прикритие, като спираше и отвръщаше на огъня, но късметът му изневери. Някой от поредицата изпратени от Брайсън куршуми го намери в челото.

Няколко секунди спечелени, Ник се огледа за възможен път на отстъпление. Отнякъде пак тупуркаха стъпки — идваха още хора.

Накъде сега?

Отпред му се мярна врата с надпис „Дизелгенераторно отделение“. Може би единственият изход. Хукна натам, вмъкна се и заслиза по стръмни, тесни метални стъпала. Отпред се разкри доста голяма открита площ, над която се виеше сложна плетеница от висящи пътеки вероятно за поддръжката на машините. Всяка негова стъпка ехтеше необичайно високо. Встрани работеха дизелгенератори; изглежда, бяха резервният източник на ток, докато главният двигател е изключен. Брайсън затича по една от тесните висящи пътеки над гигантските генератори.

Въпреки боботенето и вибрациите зад себе си чу виковете на новите преследвачи. Обърна се и видя силуетите им — слизаха по същите метални стъпала.

Бяха четирима, с големи, тромави и причудливи глави. Това го озадачи, но само за секунда. Сетне разбра — носят очила за нощно виждане, а и карабини със снайпери.

Спря и насочи пистолета в най-близкия…

Изведнъж настъпи пълен мрак!

Осветлението, изглежда, бе изключено централно. Неслучайно носеха очилата, а вероятно и снайперите бяха устроени за нощна стрелба. Хитро го бяха измислили, по дяволите. Сега вече бе в ръцете им — на този плаващ арсенал те имаха всички преимущества, най-вече технологични.

Въпреки всичко натисна спусъка и веднага чу вик, сетне удар на падащо тяло. Един по-малко! Но нямаше смисъл да продължава да стреля на сляпо. Куршумите му бяха броени, едва ли ще се добере до други.

А те, изглежда, искаха именно това — да продължи да стреля.

Очакваха да реагира като притиснато в ъгъла животно. Да ръмжи и да се хвърля отчаяно. Да натиска спусъка като смахнат. И да си изпука патроните ей така — глупашки. Сетне те ще го намерят с очилата си и ще го заведат при шефа. А там…

За съжаление нищо не виждаше. Протегна ръце встрани и започна да търси препятствия — ако намери подходящо поне да се прикрие. Онези с очилата напредваха — чуваше ги в мрака. Знаеше, че носят най-новата дума на техниката по отношение на нощното виждане и стрелковото оръжие — също с нощни снайпери. Инфрачервени монокуляри, закрепени пред очите с помощта на шлемоподобна система от кожени ремъци, улавящи контурите на одушевени и неодушевени предмети на базата на термоизлъчвания. Бяха използвани много успешно във Фолклендската война през 1982 г. и в Персийския залив през 1991 г. Брайсън бе сигурен, че снайперите им са най-модерния клас — РАПТОР, леки, свръхчувствителни, точни и с много голям обхват. Използваха ги и снайперисти в бой, обикновено качени на снайпер карабини 50-и калибър.

Боже мой! На всичкото отгоре теренът бе неравен.

Генераторите боботеха, а в мрака шумът сякаш ставаше още по-силен. Тогава зърна танцуващата тънка червена точка. Някой го бе засякъл и вече насочваше оръжието си право в челото му, между очите…

Триангулирай! На базата на посоката, откъдето присветва насоченият към него инфрачервен лъч, пресметни къде горе-долу е мястото на стрелеца. Не за пръв път попадаше в мерника на снайперист с нощна техника и отдавна се бе научил да преценява разстоянието до него.

Но всяка изгубена секунда е спечелена за онзи отсреща, който го вижда като зелен обект на по-тъмнозелен или черен фон. Врагът го съзира със сигурност, докато Брайсън разчита на стари умения и малко късмет. И трябва да се цели в мрака. Къде точно?

Присви очи, но това не помогна ни най-малко. Тогава използва интуицията си и местоположението на червената точка, вдигна пистолета и натисна спусъка.

Рев на болка!

Ударил бе някого, но как и с какъв успех, не можеше да каже.

Само половин секунда по-късно край ухото му като разгневена оса писна куршум, който отскочи от нещо метално. Нощно виждане или не, но противникът не стреляше добре! Но пък генераторите бяха защитени с тежки стоманени кожуси и преследвачите нямаше да пестят оловото. Не се налагаше да внимават. Пак не бе избрал най-добрия терен за бягство.

Но колко хора бяха зад него? Може би двама? Нали бе чул два вика. А машините бучаха така страшно, че не долавяше стъпките им, още по-малко пък неравното дишане на ранен човек. На практика Ник бе и сляп, и глух.

Тръгна, дори затича по висящата пътека с протегната напред ръка и отново засвистяха куршуми. Един го лизна по скалпа, но не го рани. Късмет!

Изведнъж ръката му се удари в стена. Опипа трескаво наоколо — навсякъде препятствия. Сега вече бе в истински капан.

Отново забеляза танцуващото в мрака червено мънисто.

Онези отзад вероятно се целеха в главата му, която виждаха като зелен овал.

Насочи пистолета наслуки към тях и изрева:

— Хайде, стреляйте! Ако пропуснете, ще разбиете техниката зад мен! Тук има доста деликатно електронно оборудване, микрочипове и прочие. Хайде, строшете ги и оставете кораба без ток, да видим как ще се зарадва вашият шеф!

Ходът бе наивен и детински, но удавник за сламка се хваща.

Настъпи несигурна тишина. Стори му се, че червената точка се отмести, но вероятно си внушаваше.

Да, защото се чу кратък смях и червеното отново затанцува върху лицето му, замръзна някъде над очите и изведнъж…

Нещо изпука сухо — изстрел от оръжие със заглушител, някой изрева с болка, последваха още няколко изстрела и писък, следван от шума на падащо тяло.

Какво бе това?

Кой бе стрелял по преследвачите му? Не бе той, друг бе пуснал няколко последователни куршума от оръжие със заглушител, може би пистолет, и вероятно ги бе елиминирал.

— Не мърдай! — извика Брайсън в мрака.

Защо викаше? Нямаше смисъл — ако някой от противниковите играчи бе останал жив, така или иначе щеше да го убие. Но можеше да спечели няколко секунди.

— Не стреляйте! — отвърна друг глас.

Женски.

Ник замръзна на място. Не бе съзрял жена сред преследвачите, но пък нощните очила лесно могат да прикрият лицето и косата на жена в защитен комбинезон например.

Какво искаше да каже с това „Не стреляй!“?

— Хвърли оръжието! — извика Брайсън.

Вместо отговор го заслепи светлина. Силните лампи на тавана отново лумнаха.

Какво става тук, по дяволите?

След малко очите му привикнаха с ярката светлина и той различи жена в бялата униформа на стюардеса. Бе недалеч от него на друга висяща пътека и също носеше нощни очила. Да, същата красива блондинка, с която бе разговарял в бара, а сетне го бе предупредила в кабинета на Калаканис. Боже, стори му се, че това се е случило преди толкова години. Сякаш в друг живот.

Държеше рюгер с дълъг заглушител в ръка и оглеждаше залата. Ник проследи погледа й и забеляза четирите тела на преследвачите на различни места в генераторното отделение. Двама бяха недалеч от вратата, третият — в началото на пътеката, където стоеше той самият, а четвъртият бе паднал съвсем близо до него, опасно близо.

Шега нямаше. Тази жена го бе спасила. Зад гърба й забеляза неголямо табло с шалтери и бушони — оттам бе включила светлината.

— Елате тук! — извика му тя и посочи с ръка. — Ето оттам.

Какво, по дяволите, става! Брайсън застина в колебание.

— Не се бавете! Хайде, идвайте! — ядоса се тя.

— Какво искате? — викна Брайсън с цел да забави топката.

Мислеше напрегнато, но нищо не му идваше наум, освен това, че цялата работа може да е постановка и капан. По-изискано поставен капан.

— Какво си мислите, че искам? — истински се ядоса жената и насочи пистолета към него.

Ясно, трикове си играем — рече си Ник и понечи да стреля в нея. Но тя го изпревари и миг по-късно някой зад него изрева с болка. Извърнал глава, Брайсън видя още един от охранителите на Калаканис — също с нощни очила и пушка със снайпер — да пада от пътеката зад неговата. Този видимо го бе дебнал до последния момент. Да, жената наистина си я биваше.

— Хайде, давайте! Че ще дойдат и други — викна му тя нетърпеливо. — Размърдайте си задника, ако ви е скъп!

— За кого работите? — попита Брайсън, напълно объркан от светкавичното развитие на нещата.

Бе стигнал до нея по една свързваща пътечка.

— Какво значение има това точно сега? — отвърна тя и вдигна монокулярите на чело. — Не разбирате ли, че нямаме никакво време. За Бога, вижте само на какво дередже сте се докарали. Какъв избор имате?