Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (29)

Глава двайсет и осма

Напред пристъпи този, който видимо бе най-старши. Висок, добре сложен мъж, на куртката му пишеше името: Съливан.

— О’кей, пусни пистолета бавно и дръж ръцете по-високо, ако не искаш да пострадаш! — рече той авторитетно, без злоба. — Ние сме четирима, вие — двама. Сигурно сте забелязали.

Брайсън държеше оръжието високо, за да го виждат. Не бе насочено срещу никого. Тези истински ли бяха или не? Това бе най-големият проблем сега.

— Съгласен — спокойно отвърна Брайсън. — Но първо искам да ви видя документите.

— Я си затваряй човката! — ревна един от хората и размаха пистолета. — Ето ми документа, боклук такъв! Защо не ме пробваш, а!

Но Съливан продължи:

— Добре. Веднага щом ви поставим белезници, незабавно ще можете да ни разгледате служебните карти.

— А, не — възрази Брайсън и леко наклони пистолета, без да го насочва към определен човек. — С удоволствие ще ви сътруднича, но само когато съм сигурен, че сте тези, за които се представяте. Защото тук е пълно с всякакви наемници и убийци, които шетат из Парламента в грубо нарушение поне на десетина английски закона. Веднага щом се уверя, че не сте от тях и пускам оръжието.

— Я да гръмнем този задник! — ревна същият полицай.

— Ще стреляте само когато дам заповед за това, полицай — рязко откликна Съливан и отново извърна глава към Брайсън. — Добре. Ще ти покажа картата, но предупреждавам — убил си външния министър, копеле такова, сигурно си готов да посегнеш и на нас! Значи — опиташ ли да стреляш, това ти е последното нещо в живота, ясен ли съм?

— Разбрано. Сега си извади картата с лявата ръка, бавно я разтвори на дланта и ми я покажи. Хайде, давай!

Съливан изпълни исканото от Ник.

— Сега я плъзни по пода към мен и без внезапни движения. Не се опитвай да ме стряскаш, защото ще стрелям в самозащита.

Съливан тласна картата с отмерено движение на китката и тя спря почти в краката на Брайсън. В момента, когато се наведе да я вземе, забеляза, че полицаят отляво тръгна към него. Бе същият, който се бе заканвал да стреля. Ник насочи пистолета в него и викна:

— Стоп на място, ненормалник такъв! Мислиш, че няма да стрелям ли? Пробвай ме! Щом си мислите, че съм убил министъра най-хладнокръвно, защо да не ви изпозастрелям и вас сега, я кажи?

Ченгето замръзна, но не свали пистолета.

Брайсън приклекна, взе документа, а пистолетът му остана насочен към полицая. В кожената калъфка бе ламинираната карта със снимката на Съливан, двата номера, серията, подписа и чина — сержант, а отляво бе закачена сребристата значка с герба на столичната полиция. Всичко бе точно, съмнение нямаше. Името отговаряше на изписаното на куртката, номерата — също. На картата пишеше още, че Съливан е член на отдел „Специални операции“. Това обясняваше защо групата му носи оръжие. Естествено, оставаше възможността хората от Прометей да са подготвили за действие и мними английски ченгета. Какво толкова? И значката може да бъде копирана. И все пак, помисли Брайсън, всичко е изпипано прекалено точно. И за толкова кратко време. Откъде ще знаят предварително, че той ще се появи именно в Англия?

Но интуицията му подсказваше, че полицаите са истински. Преценката почиваше на десетки дребни, странични подробности. Как се държаха, произношението — лондонски акцент, кокни, най-вече говореше фактът, че задържаха огъня и дисциплинирано слушаха старшия на групата. Всъщност, ако бяха от „Алфа“, можеха лесно да го убият още в началото. След кратко премисляне Брайсън се примири — наведе се и остави пистолета на земята, изправи се с вдигнати ръце. Елена последва примера му.

— Добре, сега и двамата право на стената вдясно с опрени на нея ръце — нареди Съливан.

Изпълниха заповедта, а Ник непрекъснато се оглеждаше дали поведението им ще излезе от рамките на досегашното — типично за професионални униформени полицаи. Насочените пистолети бяха свалени и след малко прибрани — това бе добър знак. Двама пристъпиха бързо и им поставиха белезници, сетне ги опипаха за скрито оръжие. Трети прибра пистолета от пода.

— Аз съм полицейски сержант Съливан. Арестувам ви във връзка с убийството на външния министър Рупърт Виър и заместника му Саймън Доусън. Имате право на… — изреди правата им старшият, сетне включи служебната радиостанция, съобщи на началството местонахождението си и поиска още хора с транспорт.

— Напълно разбирам, че сте длъжни да следвате определените служебни процедури — обади се Ник, — но държа да кажа, че една внимателна балистична експертиза ще разкрие истинския убиец на г-н Виър и той е Доусън.

— Заместникът убива началника си, а? Ех, как не се досетих сам — усмихна се Съливан.

— Вижте — трескаво заговори Ник, — Доусън бе агент на световна престъпна организация, която има интерес международният договор за сигурност и мерки за наблюдение да бъде приет възможно най-бързо. Предполагам, че трудно ще се намерят незабавни доказателства за това ми твърдение, но ако проверите лицата, с които Доусън се е срещал напоследък, телефонните му разговори, посетителите, ще разкриете редица интересни факти…

Внезапно отвън някой силно блъсна вратата. Нахлуха двама едри, мускулести мъже в униформи, с насочени за стрелба автомати.

— Министерство на отбраната — „Специални части“ — ревна единият.

Съливан го изгледа с учудване, спокойно.

— Не са ме уведомявали за вашето участие, сър — рече той хладно.

— Нито пък нас — за вашето. Оттук нататък ние поемаме операцията. Предайте арестуваните и сте свободни! — нареди вторият — висок, беловлас, със зли и студени очи.

Брайсън зърна автоматите в ръцете на новодошлите и изтръпна — бяха чешки. Откога британското военно ведомство екипира специалните си части с чешки збройовки? Изскърца със зъби и безсилно напрегна ръце в белезниците.

— Не вярвайте! — високо викна той. — Тези хора са самозванци!

Видимо съмняващ се, но не и сигурен, Съливан изгледа Брайсън, сетне двамата до вратата.

— Военно министерство, а? Специални части?

— Точно така — викна вторият гневно. — И поемаме случая, дръвник такъв!

— Залегнете, това са убийци! — с все сила изкрещя Ник.

Елена незабавно падна на колене, той след нея. Между тях и вратата имаше немалко дървени прегради — столове, скамейки.

Но за другите бе късно. Едрите мъже до вратата откриха огън без предупреждение. Куршуми засвириха из залата, тънко запищяха рикошети, разлетяха се дървени трески. Ченгетата се опитаха да извадят оръжието си, но не успяха. Рухнаха и четиримата, окървавени, надупчени от залповете на скорострелните автомати.

Елена не спираше да повтаря:

— Ох, Боже мой, Боже мой, о Боже, помогни…

Ужасен и потресен, Брайсън безплодно напрягаше китки в белезниците. Това бе краят…

Залата се изпълни с пушек, замириса на кордит и на кръв. Белокосият си погледна часовника и свали автомата. Повече от ясно бе какво става. Прометеевците не можеха да позволят Брайсън и Елена да попаднат в ръцете на официалните английски власти. Следствието безсъмнено щеше да извади на бял свят прекалено много факти… Най-добрият изход бе двамата да бъдат незабавно убити, а може би първо разпитани и сетне…

— Имаме няколко часа на разположение — обади се белокосият. — Може да си устроим кратко забавление: на серума не издържа никой, дори и този герой тук… Много е напреднала науката, да знаеш.

Убиецът се ухили злорадо и равните му бели зъби бляснаха. Ужким говореше английски като местен, но сега Ник усети, че акцентът му е типичен за холандец. Извъртя се по гръб, огледа се трескаво. За съжаление телата на мъртвите полицаи бяха далече — нямаше как да вземе ключ, нямаше и нищо подходящо под ръка. Но да стои тук бездеен и да чака да му инжектират серума на истината? Не, това нямаше да го бъде! По-добре да го застрелят. При това тези двамата грубияни тук като нищо можеха да сбъркат дозата и да го изпратят на онзи свят или пък завинаги да повредят мозъка му.

Не, не става — по-добре смърт, така и така след серума не оставаше нищо друго…

Роби Съливан лежеше на пода в полушок. Бе усетил нещо като конски ритник в гърдите, когато онези двамата откриха огън, по-късно се осъзна на пода. Куртката отпред бе подгизнала от кръв, дишаше с мъка и нещо в дробовете му свистеше. Имаше усещане, че се дави. Сигурно единият бял дроб е разкъсан, а дишането става все по-трудно и по-трудно — опитваше се да мисли — всъщност какво се случи? Двамата с белезниците май залегнаха навреме, но не беше сигурен. Но пък всичките му колеги и другари — до един женени и с деца — лежаха мъртви около него. То човек отлично знае, че заложи ли си веднъж живота като полицай, може да очаква и най-лошото, но пък през последните години работата им в Уестминстър се бе оказала мирна и спокойна. Защо се бе случило така? Защо бяха убити колегите му? А както изглежда и неговите часове са преброени… Но така и не разбра най-важното: тези въоръжени мъже защо дойдоха? Да освободят убийците на министъра ли или за друго? И защо онзи мъж на два пъти се бе опитал да го предупреди, а той така и не реагира навреме? Гледаше в тавана, очите му губеха фокус и отново го възстановяваха… колко ли време още ще остане в съзнание? Болка нямаше, това поне бе добре.

Изобщо не бе успял да извади пистолета, но кой за Бога би повярвал, че хора от военното министерство ще стрелят по полицаи? Ами да — те изобщо не са от Министерството на отбраната. Пък като помисли… то и униформите им едни такива странни… Онзи с белезниците е прав… може би и другите неща, които каза, са истина. И все пак… кой тогава уби министъра? Нещата ставаха прекалено сложни за мозъка на Роби, но пък мъжът се бе предал доброволно, и то именно след като видя картата му. Докато мъжете с автоматите са хладнокръвни убийци. Роби не бе служил толкова години в полицията, че да не може да познае поръчкови екзекутори.

Сега Съливан бе почти сигурен, че умира. Колко ли часа му остават? Или минути? Бог само знае… Но всемилостивият Господ Бог ще му помогне, ще му даде още един-единствен шанс да поправи нещата. Поне доколкото е възможно. Помогни ми, мили Боже! И бавно, несигурно, като насън, ръката му тръгна към кобура.

— Вас ви търсят по цял свят, както сигурно си знаете — надвеси се над Ник мъжът с холандския акцент.

Елена ридаеше, закрила очи със заключените си ръце и само повтаряше:

— Моля ви, недейте! Недейте… моля ви! Моля ви…

Вторият също се доближи, преметнал автомата през рамо. В ръка държеше спринцовка.

— Убийството на министър, при това външен, е много сериозно престъпление — рече той. — Но ние желаем само да разберем едно нещо: защо толкова упорствате да ни се бъркате, да ни създавате трудности?

Ушите на Брайсън внезапно го засърбяха. Наостри слух — наблизо ставаше нещо! Усещаше го с всичките си сетива. Извъртя очи, без да мърда глава, и забеляза, че Съливан бавно и мъчително вади пистолета… Незабавно върна очи към надвесения убиец. За нищо на света не бива да позволява този тип да види какво прави полицаят! Напъна се да кихне и успя, опита се да вдигне ръце към лицето си, но белезниците пречеха. Едрият мъж над него се ухили.

— Добре са те запечатали момчетата. Но слушай сега — Управлението вече не съществува, сигурен съм, че си научил. Няма откъде да дойде помощ. Ресурси няма, няма нищо. Сам си и сам ще си останеш да тичаш срещу вятърните мелници, както беше казал някой си там, нали?

Отвличай му вниманието! Отвличай го, не позволявай да се огледа — съскаше остър глас в съзнанието на Брайсън.

— Ами, сам! — самодоволно рече той. — Ти така си мислиш, защото толкова ти е акълът. И информацията. Още преди да вдигнете френската централа във въздуха, ние бяхме взели мерки. Следят ви! Цялата ви пасмина е под наблюдение, вие какво си мислите? Нищо няма да успеете да направите. Ще видиш!

Пръстите на полицая стискаха дръжката на пистолета, измъкваха го от кобура и пак го изпускаха обратно! Отново го хванаха… ето сега!

Убиецът се направи, че не чува тези думи.

— Виж сега, няма никаква причина да се лее повече кръв — рече с равен глас. — Просто искаме да си поприказваме с теб откровено, честно. Това е всичко.

Брайсън повече не смееше да върти очи, но долови лек металически звук по плочките на пода. Трябваше да вдигне шум, да разсее този над него!

— Какво си мислите вие? — развика се с все сила Ник. — Каква е ползата от всичките ви разрушения, от дивия ви тероризъм? Ами бомбите? Защо е нужно да се взривява пътнически самолет във въздуха и да загиват стотици невинни жени и деца, а?

— Ние вярваме, че малцинството трябва да бъде пожертвано в името на мнозинството. Какво значи животът на няколкостотин души пред сигурността и благоденствието на милиарди…? — гласът на убиеца внезапно заглъхна и той се заслуша в нещо, извърна глава и само успя да викне: — Томас!

Изстрелите в притихналата зала бяха оглушителни, два поредни, незабавно един след друг. Съливан бе събрал остатъка от силата и волята си, за да надвие шока и постепенно обхващащата го апатия. Първият куршум влезе в челото на едрия мъж с холандския акцент и излезе през тила му заедно с облак кръв и раздробена материя. Физиономията му на смес от изненада и ярост замръзна и той тежко рухна. Вторият убиец падна на колене безмълвно, сетне захлупи лице на пода — куршумът бе минал ниско през врата му, засегнал главни артерии и гръбначния мозък.

Елена неистово се затръшка по пода, обезумяла от страх. Когато отново настъпи тишина, тя се ослуша и леко надигна глава, но дори не успя да изпищи — бе занемяла от ужас. След малко притисна ръце към гърдите си и започна да се моли на тих глас, а от очите й закапаха едри сълзи.

От устата на сержант Съливан излизаха хриптящи звуци предсмъртен вопъл може би. Гърдите му тихо свиреха — Раната бе наистина лоша. Брайсън погледна към него и реши, че едва ли му остават повече от две-три минути живот.

— Не зная… кои… сте вие — шепнеше Съливан. — Не сте онези… за които…

— Не сме убийци! — високо извика Елена, възвърнала си дар-слово. — Знаете това, нали?

И усетила, че човекът умира, побърза да добави:

— Вие току-що ни спасихте живота…

Нещо тупна близо до главата на Ник — бяха ключовете за белезници, подхвърлени от сержанта.

— Трябва да бързаме! Сигурно всеки миг ще дойдат още хора и Бог само знае кои ли ще са те!

С усилие протегна ръце и избра ключа, сетне отключи белезниците на Елена, а тя — неговите. Това стана за секунди, а в същия миг радиостанцията на един от полицаите запращя, обади се тъничък гласец, прекъсван от пукане:

— Какво правите вие там? Какво става?

— Тръгвайте — промълви Съливан със затихващ глас. — Спасявайте се…

Брайсън скочи на крака и затича към прозореца, Елена викна в гърба му:

— Не можем да оставим този човек в това състояние, Ник! След всичко, което направи за нас!

— Тръгвайте! — отново прошепна Съливан.

— Колегите му ще дойдат всеки момент и ще го откарат в болницата — излъга Брайсън, който с мъка отваряше прозореца.

Знаеше много добре, че за полицая вече нищо не може да се направи. А в същия миг тялото на сержанта се изви, потрепери и замря. Този човек е истински герой — помисли Ник. Няма много като него… жалко наистина!

— Хайде, Елена, идвай! — остро викна Брайсън, вече успял да отвори.

Отвън повя хладен въздух. Бяха на източната стена на Парламента — точно над Темза. В подножието му има тераса със столове и маси — тук парламентаристите пият чай и приемат близки и неофициални гости. От двете й страни се издигат дебели каменни стени, издадени напред като правоъгълни кули, под тях е каменната дига с ниска метална ограда и самата река. Брайсън се бе стремил към източната фасада именно заради достъпния и лесен излаз на Темза. Но съвсем не беше ниско. За огромно негово удивление внезапно Елена каза:

— Аз ще скоча първа. Ще си представя, че съм на най-високия трамплин на любимия ми букурещки басейн.

— При влизането във водата пази главата и врата с ръцете — посъветва я Ник и не можа да си сдържи усмивката. — И се отхвърли колкото се може по-навън.

Тя кимна и прехапа устни.

— Ето я и лодката — посочи с ръка Ник и отново огледа пустата тераса.

— Ех, това поне не беше толкова трудно — усмихна се Елена. — Но докато обясня, че лордът иска да остане неназован, че е ексцентричен и желае да отведе най-новата си приятелка на специална разходка… все пак настояха за доста пари — в случай че поискаш отчет за тях, — да знаеш къде отиде голямата сума. А трябваше да дам и допълнителен подкуп, за да я докарат тук и да я оставят без човек.

Говореше за част от подробния план, който предвиждаше няколко предварително осигурени варианта за бягство. Елена бе отишла в една от речните компании за разходки и излети — „Темз ривър крузес“ — и бе наела лодка от името на парламентарист от Камарата на лордовете за разходка с любовницата му. Бе настоявала за пълна дискретност и неголяма моторница без екипаж, която да бъде завързана именно в подножието на въпросната тераса. Подмамен от големите пари, служителят се бе съгласил на условията. Сега лодката се люлееше във водата, вързана за метален стълб на оградата.

— Отлично си се справила — похвали я Брайсън и отново огледа съседните покриви, терасата и брега.

Никъде не забеляза мъже с униформи, нито подозрителни лица. Както и бе предположил, тази част на Парламента се смяташе за най-безопасна поради естественото препятствие на реката. Хората бяха нужни на другите места — при множеството входове и изходи, приземния и подземните етажи.

Елена се изправи на перваза, пое дълбоко дъх и се обърна към Брайсън. Стисна кратко подадената й ръка и с все сила се отхвърли във въздуха, като се сви на кълбо. Височината бе някъде около 15–17 метра. След секунда-две цопна долу във водата. Загледан загрижено към повърхността, Ник видя, че тя изплава умело и вдигна ръка с опънат встрани палец. Без да чака повече, той се отхвърли с мощен тласък и скочи при нея. Водата бе дяволски студена и замърсена, течението силно. Огледа се и видя, че Елена бе вече почти до лодката. Бе добра плувкиня, свикнала с водата още от дете. Когато той се качи на борда, тя вече бе в кабината, запалила двигателя. След няколко секунди моторницата полетя по Темза, Парламентът и екипите убийци в него останаха зад гърба им.

 

 

След няколко часа бяха в хотелската стая на „Ръсъл Скуеър“. Брайсън излезе на пазар с грижливо съставен от Елена списък на нужните им неща. Върна се с всичко както трябва: мощен лаптоп, бърз модем и цял набор най-различни кабели и допълнителни устройства.

Елена набързо сглоби отделните възли и свърза модема. Сетне седна и скоро влезе в Интернет. Отляво постави взетия от Доусън джобен компютър и започна да работи и с двата.

— Имам нужда да пийна нещо, мили — обади се тя.

Брайсън извади бутилка скоч от хотелското барче, наля и на себе си и попита:

— Теглиш ли нещо?

Тя кимна и с благодарност отпи от чашата.

— Защити, допълнителни трикове… Доусън си е взел необходимите предпазни мерки. Трябва да ги заобиколя някак си или няма да влезем в компютъра му. Но така или иначе без паролата не може. Без нея сме загубени. Опитвам разни номера, дано стане…

Ник взе портфейла на Доусън и започна да рови из него.

— Тук дали има нещо?

— Кредитни карти, пари, някои документи… вече гледах. Чакай малко… ето! Влязохме! В личния му дневник.

— Браво, Елена! Страхотна жена си! — похвали я Брайсън и отпи в чест на успеха.

— Това ми е призванието, Ник, обичам си работата. Страхотни хора са такива като теб… всъщност май никога не съм срещала човек точно като теб.

— Значи не си познавала много мъже, това е добре за мен.

— Откъде знаеш колко съм познавала и как? Срещала съм много, много мъже… ехе! Но никога такъв смел и… как да кажа… инат като теб! Като се хванеш за нещо, не го пускаш.

— Не зная дали е точно така. По едно време — когато ти избяга и се скри — се бях отчаял и бях започнал да пия като смок… сигурно тогава съм бил именно инат. Обиден, наранен, объркан и разгневен. Но не знаех, не бях сигурен…

— В какво не беше сигурен?

— Защо избяга. А трябваше да разбера. Човек не може да приеме подобно нещо, без да знае причините… сърцето ми се късаше тогава.

— Е, не попита ли Тед Уолър?

— Защо да го питам, като го познавам. Всъщност питах го, той направо отказа да ми каже. Той си е такъв, ако е сметнал за нужно…

— Чакай малко, тук има нещо — прекъсна го тя. — О, Боже…

— В дневника виждам име и бележка: „Да се обадя на Х. Дън.“

— Ха, Хари Дън, а? Има ли телефонен номер?

— Не, само този текст: „Да се обадя на Х. Дън.“

— От кога е бележката? Питам кога е въведена? Може ли да се провери?

— Може — от преди три дни.

— Какво? О, Господи, Дън си шета насам-натам и изобщо не е болен! Но общува само с когото си иска. В този дневник няма ли телефонен указател, адреси, такива неща?

— Има какво ли не — огромно количество най-различни данни.

Тя натисна няколко клавиша и наведе глава.

— Всичко е кодирано. Шифър… И адресите, и телефоните, и още нещо, озаглавено като „Преводи“.

— По дяволите!

— Е, всяко зло за добро.

— Какво му е доброто?

— Човек кодира данни само когато те са му много ценни.

Значи тук са важните неща, тайните. Все едно заключената стая, в която искаш да влезеш.

— Е, и така може да се каже, но каква е ползата?

Проблемът е, че сегашните ни ресурси са ограничени. Този компютър е напълно съвременен, но няма голяма мощ, както свръхкомпютрите в Дордона. Кодиращите алгоритми не са чак толкова страшни, но пак представляват трудност.

— Можеш ли да се справиш? — нетърпеливо попита Ник.

— Евентуално.

— Колко часа са ти нужни?

— О, Ник, с този компютър дни или седмици, и то само защото познавам тънкостите, казано с други думи.

— Хей, та ние нямаме такова време.

Елена замълча и наведе глава, замислена.

— Виж — рече тя след минута, — мога да импровизирам и да се опитам да хитрувам. Да разпределя работата по разни хакерски адреси в мрежата, да им подхвърля задачки, така да се каже — да се опитат да разчетат отделни милиарди комбинации. Може да се получи, може и не. Вероятността е както при старата шега: на безброй маймуни даваш пишещи машини и чакаш да видиш коя ще надмине Шекспир.

— Звучи доста съмнително…

— Ами така си е — не мога да гарантирам нищо.

Три часа по-късно, когато Брайсън се върна с пакетирана за къщи китайска храна, Елена изглеждаше все така тъжна и уморена.

— Нямаме късмет, а? — попита я той.

Тя поклати глава. Бе запалила цигара — не я бе виждал да пуши, откакто бе напуснала Румъния. След малко извади от флопито една от дискетите, взети при бягството им от Дордона, хвърли я на масата и загаси цигарата. Влезе в банята, излезе с мокра кърпа на челото и се отпусна в едно кресло.

— Боли ме главата… напрежението е голямо.

— Почини си — рече Брайсън, пристъпи към нея и започна да масажира врата и раменете й.

— Боже, Ник, как само го правиш! Чудесно е, благодаря ти… знаеш ли, трябва да се свържем с Уолър.

— Можем да опитаме някой от каналите за спешна връзка, но не знаем докъде са проникнали онези мерзавци. Не съм сигурен дали няма да се издъним самите ние.

— Налага се, Ник.

— Добре, но само при положение, че не компрометираме нашата сигурност. Иначе не съм съгласен, каква ще е ползата? Уолър ще ни разбере и дори ще одобри. Но ще опитам…

— Нашата сигурност — механично повтори тя. — Ами да, защо не?

— Какво каза?

— Думата „сигурност“ ме навежда на мисълта за пароли и кодиране.

— Напълно естествено.

— А човек като Доусън, внимателен, методичен, предпазлив… такъв човек непременно ще държи сметка на паролите. Защото сто на сто използва повече от една — с една не е сигурно.

— Е, и какво?

— Някъде ще си ги е записал. На място, което смята за сигурно и удобно за достъп по всяко време. Сигурно има цял списък и ги сменя на ротационен принцип.

— Винаги съм си мислил, че най-слабото място в компютърната сигурност на една служба са паролите. Нали трябва да ги знае секретарката? И те стоят в бюрото й записани на разни места. Глупост някаква.

— О, бъди сигурен, че Доусън е много по-предпазлив. Криптографският ключ е доста дълга поредица от цифри. Не става за наизустяване. Я подай тук ръчния му компютър.

Той бе най-новият модел на име „Палм Пайлът“ и сега Елена отново започна да се рови из него. По едно време се усмихна — за пръв път от доста часове — и рече:

— Оказах се права. Има списък в директория, наречена с мистериозното име „Tesserae“.

— На латински Tessera значи парола — замислено рече Ник. — Значи не е било толкова сложно.

— Ник, Ник — списъкът е кодиран, но кодът не е от най-трудните. Нарича се протекторен софтуер. Обикновена програма. Все едно си заключил вратата, а си забравил гаража отворен. Аз днес нали заредих цяла поредица програми за разчитане. Сега ще ги използвам всичките. Детска играчка…

Брайсън забеляза, че обичайната й енергия и ентусиазъм за работа се бяха върнали. Тя си запя нещо тихичко и след десетина минути обяви, че е успяла.

— Само гледай тук! Във файла, наречен „Преводи“, са изредени парични трансфери в цял куп лондонски банкови сметки. Суми от порядъка на 50 000 до 100 000 лири, а в някои случаи и три пъти повече.

— Получателите?

— Има ги — списъкът им е като наръчника „Кой кой е в Парламента“ — членове на Камарата на общините от целия политически спектър: лейбъристи, либералдемократи, консерватори и даже ълстърски унионисти. Записал им е имената, датите на връчването на сумите, даже часовете и местата, където се е срещал с тях. Документирал ги е като истински бюрократ!

Брайсън усети, че сърцето му забива.

— Подкупи, изнудване. Два кардинални елемента на подмолните политически игри. Стара съветска техника за изнудване на западни граждани. Веднъж като ти платят една напълно законна сума като консултантски хонорар и вече са те впримчили — имат черно на бяло документ за превод на пари от съветски източник на твое име. Така и Доусън — плащал, записвал. Има доказателства и винаги може да принуди и манипулира всеки, който се опитва да излезе от играта. Отличен инструмент за упражняване на власт. Вероятно по същия начин Доусън е контролирал и самия Виър. Сигурно и лорд Пармуър и още десетки влиятелни гласове в Парламента. Доусън е бил едновременно и контрол, и таен касиер на Прометеевците. Искаш ли да завъртиш определен политически дебат в своя полза, парите определено помагат. Подкупи или подаръци за безскрупулни политици, чиито гласове са за продан.

— Излиза, че повечето от най-влиятелните парламентаристи са били такива.

— О, не, Елена! Хващам се на бас, че не всички са започнали с най-обикновен подкуп. Ако се заровим по-внимателно в британската преса от последната година и малко повече, ще видим същия почерк на изнасяне на компрометиращи случки от миналото, както при американските сенатори. И ще ти кажа със сигурност, че най-върлите противници на договора — тук в Англия — вероятно са били принудени да мълчат или да подадат оставки, както и сенатор Касиди в САЩ. Други са били предупредени, трети — компрометирани. Нали знаеш номера с магарето, тоягата и моркова?

— Прани пари — замисли се Елена. — Иди им хвани края…

— Хм, това ми напомня… можеш ли да откриеш източниците на парите?

Елена вкара една от донесените от Дордона дискети във флопито и отново започна да работи.

— Доусън така грижливо е документирал всичко, че има дори и банковите кодове на самите банки. Не имената — само кодовете.

— Сравни ли ги с обработеното от Крис Еджкоумб?

Като чу името на Крис, очите на Елена се навлажниха. Тя замълча, преглътна няколко пъти и затрака по клавишите.

— Ето ги тук… — рече кратко.

— Хайде да позная — „Меридит Уотърман“, нали?

— Точно така. Същата, която вероятно притежава „Първа вашингтонска“. Там, където твърдиш, че Ланкастър направил големите пари.

— Изглежда, така е станало, че една стара и уважавана банкова инвестиционна институция се е превърнала в канал за мръсни пари към Вашингтон и Лондон.

— Може би и към другите големи световни центрове — Париж, Москва, Берлин…

— Безсъмнено. Практически „Меридит Уотърман“ владее Конгреса и Парламента.

— Нали каза, че Ричард Ланкастър забогатял ужасно много именно там?

— Да, но според вестникарската фактология той е изоставил всичко, когато се насочил към политическата кариера във Вашингтон. Прекъснал бившите си връзки, всички финансови ангажименти.

— Още като дете са ме учили да не вярвам какво пише във вестниците. Официалната версия в тях винаги е манипулирана в нечия полза.

— Добре са те учили. Предполагаш, че Ланкастър все още има влияние там, така ли? И по този начин е успял да използва старата си банка като канал за масивни подкупи?

— „Меридит Уотърман“ е частна, с ограничено членство, поне от това, което съм чувала. Собственици са не повече от десет, дванайсет души. Може би той е сред тях?

— Не. Няма как. Веднъж започнал да работи в правителството, той е длъжен да се откаже от финансовата дейност. А може би си е подал оставката и оставил парите си там, но под чуждо име. Защото всеки служител на Белия дом е длъжен да бъде напълно финансово прозрачен.

— О, не, Ник, не си прав. Прозрачен, но за ФБР, а не за обществеността. На него не му се е налагало да минава през сенатска комисия, където не може да скрие истината. Помисли малко! Сигурно затова отказа на президента да поеме поста на държавен секретар^[1]. Сега разбирам, че не е ставало дума за политическа скромност, а за друго: той просто не иска да го подлагат на още проверки. Има си неща за криене човекът. Не мислиш ли така?

— Е, съгласен съм, че президентският съветник по въпросите на националната сигурност не го прекарват през такова сито както например държавния секретар — съгласи се Брайсън. — Обаче твърдя със сигурност, че всички служители в Белия дом са поставени под микроскоп, без значение кои са и колко са мощни — следят ги, проверяват всяко тяхно движение, а това най-вече важи за финансови машинации.

Елена стана нетърпелива — тя си бе математик, който борави най-вече с абстрактни теории, а Брайсън непрекъснато им намираше слабите места.

— Виж сега, хайде помисли пак! През последните няколко месеца извънредно внимателно съм наблюдавала развитията около международния договор за обща сигурност и мерки за наблюдение. В нашата работа това е от приоритетен интерес, нали?

Брайсън кимна.

— Е, добре, веднъж като бъде ратифициран договорът, следващата стъпка е да се създаде международна институция, която ще го прилага — нова глобална централа с огромна власт и пълномощия за налагане на международните закони и Бог знае какво още. А кой ще я оглави? Ако си следил пресата през последните няколко седмици, ще видиш, че се въртят все едни и същи имена. Те са няколко и се споменават като бъдещи директори тук-таме, ужким случайно. А журналистите използват все една и съща фигуративна дума — руската „цар“, — предвид абсолютната власт, която съсредоточава в себе си. Ужасно ме нервира тази дума. Нали знаеш, че румънците са мразили руския цар много?

— Чувал съм от теб. А под цар имаш предвид Ланкастър, а?

— Ами пробутват му името… за сондаж на общественото мнение ли, знам ли?

— Нещо не се получава — той нали е противник на договора? В Белия дом той лобираше най-упорито срещу документа. Твърдеше, че една всесилна институция като въпросната ще злоупотребява с властта, ще смаже човешките права и прочие неща, които не са далеч от истината.

— А ти откъде си сигурен, че той наистина е противник на договора? Откъде, а, Ник? Чул си от вестникарите, от журналистите, от „източници, предпочели да останат анонимни“, и така нататък. Ти нали знаеш, че който шушне разни неща в ушите на репортерите, винаги има скрити мотиви. И най-често те са свързани с нагласата на общественото мнение, целят да му повлияят в една или друга насока. Може би Ланкастър най-умело прикрива истинските си амбиции, а на дело се стреми към този пост, който накрая ще приеме „неохотно“.

— Хм, възможно е и да е така. Напълно вероятно е той да прикрива истинските си амбиции. Повечето политици само това правят. По една или друга причина…

— Именно! Тази същата „причина“ може да е, че той е свързан с Прометей, дори и да е най-силната фигура зад тази групировка. Да оглавява конспирацията й! В такъв случай той трябва да седи далеч от всякаква връзка с нея. Игра на криеница. Догадки и факти, а? Типичен похват за дезинформация, за димна завеса. Ние следим как парламентите и в обществото спорят за договора, докато истинската битка се води зад кадър. Битка с помощта на огромни пари и власт! Водят я богати и влиятелни частни граждани, които ще спечелят стократно повече пари и власт.

Брайсън скептично поклати глава. В думите й имаше много логика и здрав разум. Ама не! Представи си само, мислеше Ник: съветник на президента, и то по най-важните въпроси, една от най-високопоставените фигури в Белия дом, човек със златни възможности, и то на най-високото място в САЩ… не, такъв човек не може да оркестрира подобна глобална конспирация. Огромни са рисковете, вероятността да се издъни — незаслужено голяма. Тц, не става. Ами мотивите? Стремежът към още и още пари и абсолютна власт е стар като света и човешката цивилизация, ако не и по-стар. И все пак… просто да спечели още един пост… може би по-висок? Едва ли! Няма начин.

И въпреки всичко сега интуицията му подсказваше, че ключът към Прометей е именно Ричард Ланкастър. Или най-малкото той е жизненоважно звено във връзката с Прометей.

— Трябва да проникнем, да се внедрим някак си… — неволно каза на глас Ник.

— Къде да се внедрим? В „Меридит Уотърман“ ли?

Той кимна, дълбоко замислен.

— В Ню Йорк?

— Хм, да.

— И защо?

— Трябва бързо да се проверят основните неща. Те ще доведат до истината. Само на място ще разберем каква точно е връзката между Ланкастър и „Меридит Уотърман“, а оттам и с Прометей.

— Но ако си прав и „Меридит Уотърман“ наистина е основното финансово звено на конспирацията, тогава сигурността там ще е непробиваема. Охрана, защитени компютри, кодирани данни, всичко прикрито по най-съвършен начин.

— Е, именно затова мисля ти да отидеш.

— Никълъс, това е лудост! Аз!

Той прехапа устни.

— Нека да обмислим положението спокойно, рационално. Както обичаш да се изразяваш фигуративно: щом като вратата е заключена, ще влезем през прозореца. Така ме учеше Уолър.

— Какво разбираш под прозорец?

— Нали се опитваме да си обясним защо една уважавана и авторитетна стара търговска банка се е захванала да пере пари? Е, отговорът едва ли ще е на традиционните места. Напротив. Както казваш ти самата — сигурността ще е непробиваема. Цялата текуща документация ще бъде недосегаема. Затова ще трябва да надникнем не в текущата, а малко по-назад — в миналото. Във вчерашната, да речем. В старата „Меридит Уотърман“, престижната инвестиционна банка от онези славни и отминали дни.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Ами виж — тя е била една от онези старомодни уолстрийтски партньорства: групичка досадни и стиснати дъртаци, до един от банкерски родове и семейства, вземат решенията, седнали около скъпа махагонова маса с формата на ковчег, а по стените висят маслените портрети на бащите и дядовците им. Хващаш идеята, нали? Е, кажи ми, защо тези традиционни и печеливши финансисти ще започнат да прехвърлят и пренасочват пари за подкупи? Как е станало? По чия воля? Кога и защо?

— И къде да търся въпросната информация? — сви рамене Елена.

— В архивите. Всяка стара банка има усещане за семейна история, за традиции, за чест и достойнство. И затова в архивите й се пазят стари документи, купища хартии и извадки, вестникарски изрезки, снимки — при това подредени най-грижливо, документирани за благодарното потомство. Старците безсъмнено желаят поколенията да им отдадат нужното. Почит. Безсмъртие — такива неща. Новите собственици едва ли ще изхвърлят архивата, защото повечето са, както знаем, от същите семейства. Има и друг момент — никой не се опасява от старата документация — тя е от времето преди тайните финансови операции, следователно безвредна. Така разсъждават тези хора, зная го от опит. Ето кое е твоят прозорец. Лесното място, там сигурността ще е далеч по-хлабава. Е, защо не се обадиш да запазиш два самолетни билета?

— Добре. В Ню Йорк ли отиваме?

— Ами да.

— Утре ли?

— Тази вечер. При положение, че намериш две места, независимо дали са едно до друго, няма значение. Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре.

Налагаше се да проникнат в Уолстрийтската централа на уважавана инвестиционна банка. Много почитана преди години, днес — жизнено важен инструмент на прометеевата измама.