Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (5)

Глава четвърта

Бе пладне, силното слънце обливаше и сякаш избелваше сградите в този край на „К“, блестеше в стъклата им и хвърляше ярки отблясъци наоколо. От отсрещната страна на улицата Никълъс Брайсън напрегнато гледаше към номер 1324. Същият едновременно познат до болка и някак си чужд адрес. По лицето му изби пот, потече надолу и няколко капки оставиха тъмни петна по бялата му риза. Прикрит зад оцветения прозорец на незает офис в отсрещна сграда, с едната ръка дискретно притискаше към очите си малък, но много мощен бинокъл. Посредникът по недвижими имоти, който му даде ключа за офиса, се бе зачудил на странното желание на въпросния бизнесмен да влезе сам в помещенията, за да ги „усети за присъствие на окултни сили и метафизични феномени“, както се бе изразил Брайсън. И безсъмнено си бе помислил, че Ник е някой от онези докачливи последователи на движението „Ню Ейдж“. Или направо откачалка. Но бе решил да го остави сам за известно време. Никаква вреда не виждаше в това.

Кръвта тупаше в слепоочията на Ник, пулсът му вероятно стигна стотака. Отсрещната сграда — щаб на Управлението и неговите шефове — мълчеше, години наред я бе приемал за родна база, нещо като светилище и храм на обновление при завръщанията му у дома, остров на приемственост, уют и покой. Сега тя не излъчваше познатата му в миналото добронамереност, не го приветстваше безмълвно и осезаемо както някога — пристигнал тук след многобройни перипетии в изпълнения с насилие чуждестранен свят. Остана в тъмния офис около четвърт час, напрегнато загледан в сградата, сякаш очакваше някакъв сигнал. Такъв не дойде, но на вратата се почука и влезе посредникът, любопитен да чуе решението му.

Брайсън бе усетил, че номер 1324 е променен, но трансформациите бяха прекалено тънки, почти неуловими. Медните плочи до вратата с имената на старите фирми бяха подменени с нови — звучащи еднакво банално и неясно. Хари Дън му бе съобщил, че старите обитатели на „К“ са се евакуирали, но Ник бе поискал да се увери самолично. Управлението имаше огромен опит и умееше да се крие на открито, както навремето обичаше да се изразява прекият му шеф. „Голотата е най-доброто прикритие“ — бе любим израз на Уолър.

Е, дали наистина ги нямаше? Уолър и другите? Новите надписи — „Америкън текстайлс манюфакчърърс борд“ и „Юнайтид стейтс грейнс пръдюсърс борд“ — звучаха толкова убедително, колкото и старите, поставени от изобретателни експерти на професионалния камуфлаж в Управлението. Но какво бе наложило промяната? Вярно, на „К“ имаше и други промени. За петнайсетте минути скрито наблюдение Брайсън бе засякъл необичайно голям брой хора да влизат и излизат през предната врата на сградата. Прекалено много хора — за да бъдат служители на Управлението или сътрудници, контакти, дори случайни посетители. Значи тук определено имаше нови елементи.

Може би пък Дън бе прав? Старите обитатели са си отишли? Но Ник бе усетил друг вид сигнал — задействала се бе интуитивната му система за ранно предупреждение. „Не приемай нищо за чиста монета на пръв поглед, проверявай многократно всичко казано!“ — още една максима на Тед Уолър. Е, колкото на Уолър, толкова и на Дън, а и на всеки друг опитен в занаята професионалист.

Но как да влезе в сградата, без да предупреди хората в нея? Проблем, който го вълнуваше и мъчеше вече от няколко часа. Към подобна задача Брайсън бе свикнал да пристъпва като към всяка друга възникнала в линията на действие оперативно-практическа пречка. Въображението му бе начертало поне дузина изобретателни методи за влизане. Но всеки един от тях носеше немалки рискове, без същевременно да дава сигурна гаранция за успех. Тогава си припомни една от най-баналните сентенции на Тед. Какъв ти Тед, по дяволите, вече трябваше да привикне с името Генадий Росовски: „Не си ли сигурен, влизай през парадния вход!“ Най-добрата и най-ефективната стратегия е да влезеш открито, безочливо.

Необходима част от плана обаче бе и нужната доза двуличие, с която също трябва да е готов. Винаги е така. Благодари на посредника и агент по продажбите, заяви, че проявява интерес към офиса, и го помоли да подготви договор за подписване. Даде му една от фалшивите си визитки и му каза, че има спешна среща на друго място.

Тръгна към главния вход на 1324, инстинктите му бяха нащрек за всяко съмнително движение на улицата, за всяка промяна в поведението на минувачите, за всеки жест, който би могъл да бъде сигнал или заплаха.

Е, къде е Тед Уолър?

Каква е истината? Какво ще му подскаже здравият разум?

По улицата имаше немалък трафик, изпълнен с типичните изнервящи шумове и невъобразима какофония.

„Само така ще научите истината…“

Истината за какво? Коя истина?

„Като начало, истината за вас самия…“

Но коя е истината? Кое е истина и кое — лъжи?

„Вие се мислите за някакъв си шибан герой, за когото песни трябва да се пеят… възхвални песни… Смятате, че 15 години вярно сте служили на родината чрез работата си в ултратайна централа, която наричате Управлението…“

Стига вече! Това е лудост!

Елена? И ти ли, Бруте? Елена, любовта на живота ми, тази, която както влезе, така си и излезе от него, неочаквано, с болка?

„Вие смятате, че сте преживели 15 години в служба на отечеството…“

Кръвта, която съм лял, страхът, който ме е разкъсвал отвътре, безбройните случаи, когато съм бил на косъм от смъртта? Напразни ли са били…

„Говоря ви за най-голямата шпионска игра през целия XX век. За най-съвършеното подвеждане, не разбирате ли?“

„Твърдите, че целият ми живот е бил нещо… нещо като безкрайна измама?“

„Ако това може да ви накара да се почувствате по-добре, бих добавил, че не сте единственият. Има още много младежи като вас. Само че вие сте най-блестящият им успех.“ Лудост, лудост…

„Но… вие единствен познавате миризмата на този дивеч и единствен можете да го надушите…“

Някой се блъсна в него, Брайсън светкавично реагира: извъртане с приклякане и насочени в бойна стойка ръце, готов за атака. Не беше никакъв нападател, а просто висок и атлетичен мъж, най-вероятно чиновник, с гимнастически сак и тенисракета. Той изгледа Брайсън слисано и намръщено, но най-вече със страх. Брайсън мигом се извини и бързо, неспокойно се помъчи да изчезне в тълпата.

Приеми го, приеми миналото и истината!

Застани лице в лице с Тед Уолър, който не е Тед Уолър! В това поне Брайсън се бе уверил досега. И той си имаше своите източници в стария КГБ, в старото ГРУ, вече пенсионери или хора, намерили други призвания като наемници в новия свят: света след студената война. Той сам зададе множество въпроси, направи справки — знаеше как и при кого. Собственоръчно провери стари и нови архиви, сравни купища данни и сведения. Говори по телефона стотици пъти — под фалшиви имена и с невинни въпроси, но винаги съдържащи многозначителни фрази. Свърза се с определени хора, които бе познавал в миналия си живот, живот, за който бе мислел, че безкомпромисно остава зад него. С един продавач на диаманти в Антверпен, с адвокат в Копенхаген, с високоплатен международен бизнес консултант в Москва. Всички до един бивши ключови фигури в света на шпионажа, емигрирали офицери от ГРУ, хора, „загърбили“ занаята, както си бе мислил и самият Брайсън. До един играчи, запазили важни документи и списъци, най-често на дискети — скрити в банкови сейфове, депозитни каси, в кодирани текстове или чисто и просто във феноменалната си памет. Почти всички се бяха изненадали, някои изплашили и нервничели, когато с тях се бе свързала една от най-големите легенди в бившата им професия. Човек, плащал навремето щедро и прещедро за информация и услуги. И сега бе получил необходимото от тях, проверено и препроверено двойно, тройно.

Оказа се, че наистина Тед Уолър и Генадий Росовски са един и същи човек. Без всякакво съмнение.

Тед — кум на Ник Брайсън, пръв негов приятел, шеф, доверено лице, работодател и какво ли още не. Наистина дълбоко законспириран агент на ГРУ. За съжаление Хари Дън от ЦРУ бе прав. Но за всичко ли?

 

 

Истинска лудост!

Веднага забеляза, че старият панел с телефонната клавиатура е сменен. На негово място бе поставен голям и покрит със стъкло номератор с имената на правни фирми и всякакви други организации с офиси в сградата. Под всяка една имаше списък на ръководния персонал и номерата на офисите им. С изненада откри, че вратата се отваря без всякакви трудности и тайни пароли, ключалки и свръхмеханизми. Всеки можеше свободно да влиза и да излиза.

Зад стъклените врати — от обикновено плътно стъкло, не старото, непробиваемо от куршуми — се намираше вътрешното фоайе, което наистина изглеждаше доста променено. Бе превърнато в обичайно срещаната на Запад приемна зала с един-единствен служител от сигурността, седнал зад висок мраморен щанд с форма на полумесец. Бе млад чернокож мъж в син блейзер и червена вратовръзка, който го изгледа без особен интерес.

— Имам среща с… — поколеба се за частица от секундата Брайсън, докато си спомни избраното от прочетените в Указателя имена. — … Джон Оукс от „Америкън текстайлс манюфакчърърс борд“. Казвам се Бил Тачър и съм от екипа на конгресмена Воун.

Отлично докарваше тексаския акцент. Руди Воун бе влиятелен и високопоставен депутат от Тексас, чието мнение, а и принадлежност към различни конгресни комисии и подкомисии бяха извънредно важни за текстилния бизнес.

Човекът от сигурността незабавно пристъпи към нужните формалности и се обади в кабинета на Оукс, чийто секретар напълно естествено нямаше записана за деня среща с представител на конгресмена Воун, но бе повече от радостен незабавно да приеме подобно високопоставено лице. След малко във фоайето се появи енергична млада блондинка със скъпа прическа, която съпроводи Брайсън в асансьора и няколко пъти се извини за станалото недоразумение.

Слязоха на третия етаж и там ги пресрещна прекалено изискан млад блондин, също с модна прическа и скъп костюм. На вратата господин Оукс пък едва не се разтопи пред Брайсън, когото посрещна с разтворени ръце.

— Благодарни сме за вниманието на конгресмен Воун, много сме благодарни! — повтаряше раболепно усмихнат Оукс и стискаше ръката на Ник със своите две.

Сетне с поверителен тон забъбри безкрайно:

— Убеден съм, че господин Воун разбира важността на делото! Да запазим нашата Америка силна! Да я предпазим от евтин внос на материали с нарочно занижени цени… пфу, мавритански платове, затова ли сме работили толкова! Убеден съм, че господин конгресменът разбира това!

— Конгресмен Воун желае да научи повече за закона за международните трудови преференции, който вие подкрепяте, както разбрах — говореше надуто Брайсън и оглеждаше коридора, по който вървяха.

Същият коридор както едно време — познат до болка, само че нямаше никой от стария персонал. Никой, когото Ник да помни поне по лице. Изглежда, че липсваше комуникационната техника, различните видове модули, мониторите на глобалните сателитни канали. Всичко бе променено, та дори и мебелировката в офисите, което бе напълно естествено. На първия завой разбра, че и етажът е значително променен. Нямаше я оръжейната — на нейно място бе устроена приемна със стени от опушено стъкло и скъпи на вид маса и столове с високи облегалки.

Прекалено елегантният бизнесмен въведе Брайсън в ъгловия офис и го покани да седне.

— Знаем, че следващата година господин конгресменът ще се кандидатира за преизбиране — уверено подхвърли той, — и смятаме да го подкрепим. За нас е жизненоважно да подкрепим онези членове на Конгреса, които работят за запазване на американската икономика силна, да!

Брайсън разсеяно кимаше и се оглеждаше. Намираше се в едновремешния кабинет на Тед Уолър. Ако досега се бе съмнявал, в момента всичките му резерви се стопиха. Това тук наоколо не бе прикритие, нямаше и следа от работеща секретно организация.

Управлението бе изчезнало. Нямаше и следа от Тед Уолър, единствения човек, който можеше да коментира казаното от Дън за истината зад Управлението.

Кое е лъжа и кое истина?

Как да се добере до старите си работодатели, които бяха сякаш изчезнали от лицето на земята? Като че никога не са съществували.

Бе ударил на камък.

 

 

След двайсет минути и редица високопарни приказки в офиса на онзи галфон Оукс Брайсън отново се намери в подземния паркинг до наетото си превозно средство. Направи му всички проверки, които едно време бяха нещо като втора природа и постоянна процедура извън САЩ. Миниатюрното, чувствително на натиск влакно, което бе вмъкнал под дръжката на шофьорската врата, не бе пипнато. Всеки, опитал се да отвори или отключи вратата, би го разместил, без да се усети, и индикаторите на влакното щяха да го покажат. Но не. Приклекна и бързо огледа колата отдолу. Имаше много голям опит в това отношение и светкавично установи, че отдолу автомобилът не е пипан. Но при съвременните средства можеше ли да има стопроцентова гаранция? Непрестанно бе внимавал за евентуално проследяване, но не бе установил някой да го следи, когато влезе в „К“ или в подземния гараж. Но би ли могъл да бъде сигурен дали наистина е така? И още щом запали двигателя, усети познатата тежка топка в стомаха, от години изпитан предупредителен сигнал. Моментът на истината обаче мина безпроблемно — взрив не последва.

Мина през няколкото нива на многоетажния паркинг и на изхода вкара намагнетизираната картичка-билет в цепката на бариерното разчитащо устройство. Билетът незабавно изскочи — устройството го отхвърли. Я, да му се не види!? — удивено възкликна Брайсън. Много интересно! Нарочно ли е? Въпреки всичките предпазни мерки и изключителното му внимание някой не се ли опитва да го забави? Отново напъха картата, тя отново изскочи, без да вдигне бариерата. От будката излезе дежурният служител със скучаещо изражение и се приближи.

— Нека аз да опитам, сър — рече той и взе картата.

Номерът се повтори. Служителят учудено огледа твърдия картонен билет и внезапно изражението му се промени. Той се усмихна и приближи прозореца на колата.

— Сър, сигурен ли сте, че това е същият билет, който ви бе даден на влизане? — попита той, като връщаше картончето на Брайсън.

— Хайде сега, това пък какво значи? — раздразнено откликна Брайсън, който никога не правеше подобни грешки.

А може би човекът се опитва да му каже, че вътре в гаража Брайсън е подменил колата с чужда — по-хубава? Обърна се да погледне дежурния и мигом усети нещо нередно. Ръцете на този бяха… Но бе късно.

— Не, сър, вие не ме разбрахте — рече онзи и се наведе към прозореца.

В същия миг Ник усети натиска в слепоочието. Нещо твърдо, студено, стоманено. Дулото на пистолет — малък калибър, обло, закръглено отпред. За Бога! Как пък стана това! Лудост, лудост!

— Аз исках да кажа, сър, да си държите ръцете на волана — тихо и с леден глас заговори другият. — За да не се налага да използвам това нещо.

Боже Господи!

Ето ти номер! Ръцете на служителя бяха прекалено фини, с добре подрязани и поддържани нокти. С маникюр! Меки, нежни — ръце на човек, който се грижи за тях прекалено много. Човек, който се движи в кръгове, където парите са в изобилие и всичко е прекалено изискано. Къде са тези, къде са ръцете на служител от паркинг! Но Брайсън бе загрял със закъснение от поне няколко секунди. Междувременно мъжът рязко отвори задната врата и седна зад Брайсън, а пистолетът се премести на тила му.

— Хайде! Движение! — изсъска мнимият служител и бариерата се вдигна. — И ръцете на кормилото. Не бива да натискам спусъка, нали? Отиваме на малка разходка, аз и ти. Хайде, давай да глътнем чист въздух!

Брайсън бе оставил оръжието си в жабката. Сега нямаше избор, освен да подкара и да излезе на „К“, където продължи да следва нарежданията на човека с пистолета. Колата влезе в трафика, натискът от тила се премести в дясното му слепоочие и отново прозвуча същият нисък и равен глас.

— Знаеш, че номерът е неизбежен, нали? — говореше професионалистът отзад. — Според статистиката рано или късно всеки от нас някъде се издънва, престъпва границата. Вместо едно казваш десет и хоп, секирата! Напъхал си си носа в нещо, което вече не е твоя работа…

— Къде отиваме? — попита Брайсън, с усилие да говори максимално спокойно.

Сърцето му тупкаше лудо, мозъкът му работеше бясно. И изведнъж попита сякаш разсеяно:

— Нали може да пусна новините? — и без да изчака, се пресегна към копчето на радиото.

В същия миг пистолетът болезнено се заби в слепоочието му и похитителят изрева:

— Ръцете на волана, по дяволите!

— Боже! — възкликна Ник, когато болката прониза главата му. — Внимавай, ще се пребием!

Онзи не знаеше, че Ник има и друго оръжие — глок, затъкнат в колана отзад. Но как да се опита да го извади?

Как? Убиецът — Брайсън вече бе убеден, че този тип е професионален наемен убиец, било платен от Управлението, било постоянен наемник — искаше да вижда ръцете му постоянно. Трябваше да изпълнява всяка заповед и да изчака възможно разсейване или някаква външна намеса. Този тип имаше типичното поведение на наемния убиец: сигурен план на действие, бързи, ефективни движения, отлични рефлекси, дори умееше да говори типичните за професията приказки.

— Та къде отиваме? — повтори Ник.

— Да речем, някъде по околовръстното, където може да поговорим — небрежно отвърна онзи.

Брайсън знаеше, че едва ли на дневен план стои разговор.

— Двамина като теб и мен — по една случайност от различната страна на патлака, нали загряваш — човекът стана по-словоохотлив. — От един и същи бизнес. Нищо лично, сигурен съм, че разбираш. Само бизнес и нищо друго. Един ден ти си на спусъка, на следващия — пред дулото. Така е — случва се непрекъснато. Съдбата непрестанно се върти. Знам, че навремето си бил един от най-добрите, затова съм убеден, че ще приемеш каквото следва като мъж.

Брайсън не отговори — мислеше, изчисляваше възможностите. Доста пъти бе изпадал в подобни обстоятелства навремето, но не и с допрян в главата пистолет. Освен може би при началното обучение, но то не се брои. Знаеше какво се върти в програмираното съзнание на човека отзад. Нещата вървят в един и същи ред: първо А, следва Б; ако възникне нещо, редът се променя. Винаги са предвидени действия за извънредни обстоятелства, повечето реакции на професионалиста са предрешени: ако обектът неочаквано мръдне, падне, контраатакува; ако откаже да изпълнява заповед, ако внезапно извърти волана — за всичко си има контрамярка. Разбира се, има място и за импровизация, но убиецът например по принцип ще избягва да стреля в гъст трафик — противопоказано е и в правилника го пише с големи червени букви. Превозното средство може да убие и двамата, в най-добрия случай — да ги изложи на риск. Едно-единствено оръжие имаше в дадения случай Брайсън и то бе, че познава похватите, мисленето и методиката на своя противник.

Изобщо не се съмняваше, че ако му се наложи, убиецът без колебание ще пусне куршум в главата му, след това ще грабне волана и ще се опита да стабилизира колата. И тази вероятност хич не му харесваше.

В момента пресичаха мост — „Кий Бридж“.

— Дай вляво, вляво! — викна мъжът.

Това означаваше да поемат към националното летище „Рейгън“ — вътрешни линии. Брайсън се подчини. Внимаваше да изглежда изпълнителен и примирен с надеждата убиецът да стане по-невнимателен.

— Тук отбий! — отново нареди онзи.

Въпросното отклонение водеше към района непосредствено около летището, където имаха офиси повечето фирми за коли под наем.

— Можеше да ме убиеш още в паркинга — измърмори Брайсън. — Всъщност там трябваше да го направиш.

Но човекът бе достатъчно опитен, че да се подлъже да дискутира собствената си тактика или да остави Брайсън да провокира компетентността му. При това вероятно бе инструктиран относно огромния му опит и начините му на мислене в подобни обстоятелства.

— О, изобщо не се и опитвай — ухили се той. — Не видя ли камерите? Не се прави, че не разбираш от военна музика. Ти щеше ли да го направиш там? Не — като чувам какъв си бил навремето.

Тук се изпусна, рече си Ник. Този тип очевидно бе работещ на договор външен човек. Това означаваше, че действа сам. Служител на Управлението щеше да има партньор, дори два. Това бе важна информация.

Брайсън зави и влезе в празен паркинг. Изглеждаше изоставен, а в далечния му край очевидно бе имало склад за стари коли. Паркира, както му нареди другият. Изви леко глава, за да му заговори, и дулото отново го подпря болезнено. Онзи не обичаше подобни трикове.

— Не шавай! — прозвуча гласът му.

Брайсън послушно върна глава в старото положение и се загледа напред. Сетне каза тихо:

— Не може ли да привършиш по-бързо?

— О, сега си в нова роля, нали? Вече усещаш страха, чувството за безнадеждност, безпомощност. И примирение, а? — обади се мъжът с интерес в гласа.

— Много философски го даваш — подхвърли Ник. — Обаче се ловя на бас, че не знаеш кой ти плаща…

— Не ме интересува, стига чекът да не е фалшив.

— Значи не ти пука кои са те, какво правят. За теб няма значение дали работят против САЩ или не?

— Както ти казах, чекът да е истински и банката да го плаща. Политиката не ме интересува.

— Това е краткосрочен тип мислене, безперспективен.

— Нашият е краткосрочен бизнес — ухили се убиецът.

— Виж какво — рече Брайсън след кратка пауза. — Тази грешка може да се оправи. Например ако стигнем до взаимноизгодни условия. В нашия занаят хората си отделят по нещичко: има толкова много безотчетни сметки, останали от задачи средства, компенсации, проценти оттук, пари оттам, изпрани, вложени в перспективни пазарни начинания. Правилно е парите да работят за теб. Така правят всички и аз съм готов сега да вложа известна сума…

— За да си откупиш живота — довърши професионалистът. — Но изглежда забравяш, че човек не се храни с еднократна печалба. Ти си една сделка, онези държат цялата банка, нали така? Никой не залага срещу институцията.

— Правилно, няма шанс да спечелиш срещу институцията — веднага се съгласи Ник. — Но ти няма да й отваряш война: просто ще докладваш, че мишената се оказала по-опитна, отколкото са те информирали. Успяла да избяга. За Бога, ще кажеш, човекът се оказа много по-добър, отколкото ме инструктирахте. Те ще ти повярват, защото именно това е тезата им. Ще си запазиш предплащането, аз пък ще удвоя предложената по контракта сума. Нелоша сделка, нали, приятелю?

— Днес банковите сметки и операции се следят много лесно, Брайсън. Не е както по твоето време. Парите станаха компютърна операция. Всичко е в компютъра, човече. Не е трудно да се види. Всяка транзакция оставя следи. Цифрови обработки.

— Сухото не оставя никакви следи, особено ако е в използвани банкноти, при това с непоредни номера.

— Всичко оставя следи и ти го знаеш, Брайсън. Съжалявам, но съм поел ангажимент. Просто трябва да ти помогна да се самоубиеш. Ти и без това си в тежка депресия, нямаш личен живот, новата ти академична професия те е потиснала още повече — не е като вълнуващите шпионски приключения. Най-уважавани психиатри и психофармаколози са ти поставили диагнозата…

— Единствените лекари, които познавам, бяха правителствените, и то преди години — криво се усмихна Ник.

— Диагнозата ти е съвсем прясна и е отразена в здравното ти досие, което се пази заедно със здравната ти осигуровка — пресече го убиецът с мрачна усмивка. — А си и посещавал психоаналитик вече повече от година…

— Хайде бе!

— Нали знаеш, днес нищо невъзможно няма, особено с компютърните бази данни. И лекарите работят с компютри, там описват историята на заболяването, предписаните лекарства и прочие. Ти отдавна вземаш антидепресанти, хапове за сън и против потиснатост. Всичко е в досието, както ти казах. У дома на компютъра ти пък си оставил бележка защо се самоубиваш. Така поне ми казаха.

— Този вид бележки обикновено се пишат собственоръчно, а не на компютър…

— Вярно, но ти къде живееш бе, Брайсън? Ти самият не си ли убивал и оставял именно такива бележки? Собственоръчно, но с твоята ръка, а? Но хич да не се безпокоиш — едва ли някой ще тръгне да проверява почерци и прочие. При твоя случай няма да има аутопсия — ти нямаш близки, които да настояват за такава.

Заболя го от тези думи, макар и да знаеше, че идват от чужда уста, а не от тази на наемника зад него. Нараниха го, защото съдържаха истината — семейство нямаше, поне откакто Елена го бе напуснала, а родителите му бяха загинали от ръката на Управлението. Усмихна се горчиво.

— Аз обаче се гордея с настоящата задача — продължи мъжът отзад. — Зная, че си бил един от най-добрите, ако не и най-добрият.

— А защо си я получил именно ти? — попита Брайсън.

— Не зная и не ме интересува. Работа като работа.

— Сигурно си мислиш, че ще оцелееш, а? Вярваш ли, че ще те оставят да се разхождаш наляво-надясно и да разказваш как си ликвидирал еди-кой си? Кой ще знае какво съм ти казал преди смъртта си, а? Не си ли даваш сметка за всички тези компликации? И се надяваш да си получиш остатъка от парите, че дори и да си ги изхарчиш? Имаш много здраве!

— Хайде бе! — несигурно рече мъжът и веднага добави — Знаем ги тези номера, нали?

— Да, да — знаеш ги — мрачно продължи Брайсън, — само че ти оттук нататък си мъртвец. Сто на сто. И знаеш ли защо? Защото те не знаят какво може да съм ти издрънкал, преди да ме убиеш. Поемат огромен риск.

— Ти май се опитваш да ми кажеш нещо, а? — човекът видимо се колебаеше.

Брайсън усети, че капанът проработва и натискът на пистолета намалява. Това му бе нужно — секунда-две истинска несигурност от страна на убиеца. Светкавично и много предпазливо смъкна лявата ръка от волана и я плъзна към кръста си. След миг държеше глока в нея, извъртя го назад и нагоре и натисна спусъка. И пак, и пак. В светкавична последователност изтрещяха три изстрела. Голямокалибрените куршуми минаха през облегалката като през масло. Шумът в купето сякаш раздра тъпанчетата му. Дали убиха онзи отзад? Отговорът дойде веднага — пистолетът тупна меко някъде на задната седалка. Брайсън се извърна — мъжът бе мъртъв — предната част от главата му бе почти отнесена.

 

 

Този път се срещнаха в Лангли. В новата сграда на ЦРУ, където Дън имаше кабинет на седмия етаж. Нямаше ги стандартните процедури за сигурност, пуснаха Брайсън максимално бързо.

— Защо не ме учудва случилото се? — засмя се високо Дън и смехът му веднага премина в задавена и мъчителна кашлица. — Момчетата от Управлението са те сложили в категорията на неспасяемите, но си мисля, че са направили груба грешка — те, изглежда, не помнят с кого си имат работа.

Дън бе преминал на „ти“.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че си по-добър от всеки друг, който могат да изпратят срещу теб самия. За Бога, човек би помислил, че поне това са разбрали след толкова години.

— На първо място са разбрали друго — че не ме искат отново на тяхна територия, в онази сграда, че зная прекалено много.

— Де да знаеше толкова, че и на нас да кажеш нещичко — кисело се усмихна Дън. — Но принципът е ясен: далеч от старата служба, по възможност изолиран, ако ли не — на онзи свят. Ти наистина не знаеш имена, истинските имам предвид, само легенди, а това не ни върши работа, поне на този етап не. Известни са ти вътрешни за Управлението легенди, които не помагат с нищо на нашите разследвания. Като например този Просперо, за когото все споменаваш.

— Казах, че зная само името. Освен това то е от преди 15 години. В оперативната работа такъв срок е направо геологически отдалечен от настоящето. Този Просперо бе холандец, ако помня добре, или може би от холандски произход. Високоценен работник.

— Най-добрите ни хора направиха рисунки по твое описание и сега сме ги пуснали на компютърна проверка за сравнение с архивни снимки, рисунки, устни портрети. Обаче софтуерният изкуствен интелект не е толкова напреднал, че да дава бързи резултати. Губи се време, а са възможни и пропуски. Трудоемка работа, знаеш. Засега имаме само едно попадение. Човек, с когото, според твоите думи, си работил в Шанхай по особено деликатна задача.

— О, Сигма.

— Да, името е Огилви. Франк Огилви от Хилтън Хед, Южна Каролина. Но вече не играе.

— Преселил ли се е? Или са го прехвърлили?

— Покойник. Било горещ ден, плажът бил доста пълен. Масиран инфаркт очевидно. Изведнъж рухнал като отсечено дърво. Създала се паника според един очевидец.

Брайсън се замисли, загледан в стените на кабинета, който нямаше прозорци. Изведнъж рече:

— Ако търсиш мравки, огледай се за пикник.

— Какво, какво? — недоразбра Дън. — Що за мисъл?

— Любима сентенция на Уолър — обясни Брайсън. — „Ако търсиш мравки, огледай се за пикник.“ Мравките налитат на останки от храна, това е смисълът. А в нашия случай идеята е да видим не къде са били нашите хора, а къде са сега. Нека се запитаме: от какво имат нужда? За какво се готвят?

Дън захвърли изпомачканата от въртене из пръстите му цигара и вдигна глава като подушило дивеча куче.

— Оръжие. Това е думата. Те събират и натрупват оръжие. Изглежда цял арсенал. Струва ми се, че се опитват да създадат напрежение на Южните Балкани. Макар че крайната им цел вероятно е на друго място.

— Оръжие, казваш — Брайсън потъна в размисъл.

— Оръжие и боеприпаси. Най-модерните. Експлозиви, автомати, карабини. Когато бомбите затрещят и куршумите засвирят наоколо, нашите генерали първи пълнят гащите, знаеш. Но това е друга тема. Ние на всяка цена трябва да предотвратим замисленото от онези играчи. Каквото и да ни струва това.

— Каквото и да ни струва, а?

— Е, аз и ти разбираме значението на подобна фраза. Дефиниция я наречи, ако искаш. Макар че богоугодният Ричард Ланкастър не ги загрява тези неща. Той е царят на добрите намерения, но къде ни води подобен идеализъм днес? Нали виждаш — всички светци са мъртви.

Високоуважаваният и почитан Ричард Ланкастър бе директор на Съвета за национална сигурност на Белия дом.

— Дик Ланкастър вярва в правила и регламенти, но кой ли днес играе по тях? Всъщност много често, за да запазиш именно тях, първо трябва да ги нарушиш.

— Не може все по красивите правила да играеш, а? Да пипаш с ръкавици — подхвърли Брайсън, като се досети за някогашните сходни думи на Уолър.

— Я ми кажи вие навремето при нужда как се снабдявахте с оръжие? Едва ли сте се обръщали към правителствените арсенали? Търсели сте търговци, нали?

— Обичайно пристъпвахме много внимателно към „инструментите“, както наричаха оръжието и боеприпасите в Управлението. Прав си, като имаш предвид ограниченията и абсолютната секретност, трябваше да си ги търсим сами и по определени канали. Не можеш да отидеш в някой армейски склад с платежен ордер, я. Спомням си най-обикновена операция в Коморските острови през 1982 година. Трябваше да спрем една банда наемници, които искаха да се настанят там.

— Тази банда бе от ЦРУ — кисело рече Дън. — При това единствената ни задача бе да отървем десетина американци и англичани, които онзи откачалник полковник Денар държеше като заложници и искаше откуп.

Брайсън трепна, примигна, но продължи:

— Първо ни трябваха няколкостотин калашници. Те са евтини, сигурни и леки, правят ги поне в десетина различни държави, не е трудно да им прикриеш произхода. Имахме нужда и от по-малък брой карабини с нощни снайпери, предпочитахме да са тип BENS 9304 или „Jaguar Night Vision“. Още и минохвъргачки, а и ракети „Стингър“ — гърците ги произвеждат по лиценз и не е трудно да се купят. Кюрдските партизани ги препродават на тамилските тигри за печалба.

— Това вече не го знам.

Брайсън въздъхна нетърпеливо.

— Да, бе, сигурно не го знаеш. Виж сега, когато човек пренася оръжие нелегално, винаги му се губят определени бройки от него. Просто ти изчезват по пътя.

— Падат от каросериите на камионите, а?

— В определен смисъл, да. На второ място, са ти необходими боеприпаси. В това отношение любителите винаги правят една и съща грешка: купуват повече оръжие, отколкото муниции, и сетне им се налага да дават още пари.

Дън го изгледа любопитно.

— Ти наистина си бил много добър, а?

Не бе въпрос, но не бе и комплимент.

Изведнъж Брайсън рязко се изправи, почти скочи с широко отворени очи.

— Сетих се къде ще ги намерим. Поне откъде да започнем. По това време на годината, значи, след десетина дни, започва годишният „плаващ“ пазар на оръжие пред Коста да Морте — в международни води, недалеч от Испания. Организират го вече двайсетина години съвсем редовно като парадите на Деня на благодарността. Огромен контейнеровоз където се предлагат най-съвременни оръжия и боеприпаси. Съдът е регистриран под името „Испанска армада“.

— Браво, Брайсън! Пикник, а! Където се събират мравките нали? Не ти е лоша идеята.

Брайсън кимна, но мислите му бяха нейде далеч, много далеч. Отвращаваше го мисълта, че ще се наложи да се връща към старата работа, особено след като бе разбрал как години наред го бяха мамили. Но имаше и нещо друго, други емоции — на първо място гняв. Желание за реванш. За мъст, за отмъщение. И още нещо — по-кротко, — но много силно в него: желание да разбере „ЗАЩО?“, да надникне в собственото си минало. Да мине през старите тайни и лъжи, за да стигне до истината. Истината, с която после да може да живее…

— Така е — рече той на глас след малко. — То си е истински пикник — за всяка нелегална групировка или работеща под прикритие правителствена организация, която желае да си купи оръжие, без да привлича чуждо внимание. За тях „Испанска армада“ си е истински празник.