Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (13)

Глава дванайсета

Осветлението в Овалния кабинет бе сивосребристо, сякаш неземно и създаваше меланхолично настроение у събралите се там хора, които наистина имаха нужда от нещо по-ободрително. Навън падаше вечерта, идеше краят на дълъг, труден ден. Президентът Малкълм Стивънсън Дейвис бе седнал на малкото бяло канапе, заобиколен от кресла и столове, на които се бяха настанили приближените му сътрудници и други важни люде. Дейвис обичаше да заседава тук. Наоколо бяха и директорите на ЦРУ, на ФБР и АНС, непосредствено до президента бе Ричард Ланкастър, съветникът му по въпросите на националната сигурност. Все пак бе рядкост такава среща на най-важните хора в държавата да се състои извън президентския кабинет или Ситуационната зала, или пък самия Съвет за национална сигурност. Но необичайният повод и място само подчертаваха важността й.

Причината? Преди около девет часа в резултат на мощен взрив във вашингтонското метро, недалеч от спирката при „Дюпон Съркъл“, бяха загинали 23 души, а ранените бяха три пъти повече, но списъкът на починалите постепенно се увеличаваше. Нацията, макар и привикнала на трагедии от този род, на терористични нападения, изстрели по улиците и в училищата, бе отново шокирана. Та това се бе случило в самото сърце на столицата — на около миля разстояние от Белия дом, както постоянно повтаряха коментаторите на Си Ен Ен.

Поставена в калъф от портативен компютър, бомбата избухнала в сутрешните пикови часове. Устройството било от най-сложните, професионално направени и това говореше за терористичен почерк. Но този факт бе останал скрит за обществеността. В нашия век на постоянно предаващи новини сателитни и кабелни канали, радиостанции и светкавичните възможности на Интернет ужасяващата вест отекна по всички краища на планетата и има мощен отзвук, който придобиваше все по-страшни и по-страшни измерения.

Зрителите жадно попиваха кървавите подробности около атентата — убитите на място бременна жена и двете й тригодишни близначки, двойката пенсионери от Айова, спестявали цял живот, за да посетят Вашингтон, групата деветгодишни ученици.

— Господа, това не е просто кошмар, то е позор за нас! — мрачно заяви президентът.

Присъстващите наведоха глави в мълчаливо съгласие.

— Или още тази вечер, или утре сутринта ще трябва да се обърна към нацията, за да я успокоя, зависи как ще координираме времето. Но честно ви казвам, че не зная какво да кажа на хората.

— Господин президент — заговори пръв директорът на ФБР Чък Фейбър, — искам да ви уверя, че в момента поне 75 наши специални агенти работят по случая най-активно в тясно сътрудничество с полицията и други специализирани звена. Действат специалните ни отдели за анализи, за експлозиви и…

— Не се и съмнявам — остро го прекъсна президентът, — че в момента сте плъзнали навсякъде като буболечки. Не желая да отричам качествата на ФБР, но ми се струва, че вие винаги сте отличници след факта — тогава ви бива много. И се питам дали някога ще съумеете да предотвратите някоя терористична акция.

Лицето на Фейбър поруменя. Той бе извоювал репутацията си като областен прокурор на Филаделфия, където в критични ситуации не признаваше взимането на пленници, а по-късно бе избран за главен юрист на Пенсилвания. Не криеше амбициите си да стигне върха и да седне на министерското кресло, постоянно намекваше, че се смята за доста по-компетентен от сегашния министър на правосъдието. От присъстващите на заседанието при всяко положение Фейбър бе най-опитният в бюрократичните игри. Никога не бягаше от конфронтация, но и бе достатъчно опитен в политическо отношение, че да противоречи на президента.

— С цялото дължимо ви уважение, сър, искам да подчертая, че думите ви не са справедливи спрямо служителите на Бюрото — мъже и жени — това не бе Фейбър, а Ричард Ланкастър, висок, жилав мъж със сребриста коса, аристократични черти и безсъмнено шит в Лондон костюм.

Повечето отразяващи Белия дом журналисти описват Ланкастър като човек, който се облича „демоде“ или дори „небрежно“. Но това не е вярно, то просто отразява незнанието на тези хора или пък схващането им, че високата мода, плод на европейските екстреми на Джорджо Армани, е единствено приемлива.

Самият Ланкастър едва ли обръща внимание на подобни персонални описания било във вестниците, било по телевизията; факт е, че той предпочита да стои далеч от репортерите по две причини: мрази клюките и изтичането на информация, които са любимите им игри във Вашингтон.

Въпреки това журналистите, общо взето, го харесват и уважават. Изглежда, се дължи на нежеланието му да култивира приятелства в журналистическите среди, където това е почти нечувано. Така по някое време се появи и характеристиката на списание „Тайм“, което го нарече „единственият останал във Вашингтон почтен човек“, а сетне медиите започнаха да го повтарят, докато се превърна в нещо като Омиров цитат.

— Факт е, че усилията им в превантивната област остават в тайна по разбираеми причини — продължи Ланкастър. — Освен това много често е невъзможно да се предвиди дадено събитие, освен ако то не е свързано с някой по-особен случай.

Шефът на ФБР кимна, макар и неохотно.

— Всички вестници са пълни с твърдения, че правителството — значи ние тук — е било в състояние да предотврати трагедията — възрази президентът. — Има ли истина в тези твърдения?

Настъпи неудобна тишина. Накрая се обади шефът на АНС, генералът от авиацията Джон Корели.

— Сър, проблемът е, че мишената се изплъзва, така да се каже, от нашата компетентност и някак си застава извън нея. Знаете, че нашият регламент ни забранява да действаме у дома, както и този на ЦРУ. А тук става дума за проведена в САЩ акция.

— Нас ни затрудняват разни юридически формалности и безсмислици, сър — отново се обади Фейбър. — Например, за да получим съдебно разрешение за подслушване на нечий телефон, трябва да представим уважителни причини, но ако разполагаме с тях, то защо пък ще искаме съдебно разрешение? Сам виждате абсурда, сър.

— Ами какво ще кажете за твърдението, че АНС постоянно подслушва телефонни разговори, следи факсове, сигнали и прочие?

— Това е мит, сър — обади се Корели. — Дори и с помощта на огромните инсталации, с които разполагаме във Форт Мийд, пак не бихме могли да проверяваме и следим толкова много разговори. При това не ни е разрешено да слушаме провеждани на територията на САЩ разговори.

— И слава Богу — обади се тихо Ланкастър.

Директорът на ФБР се обърна и демонстративно го изгледа с презрение.

— Така ли? И сигурно ликувате, че не можем да прихващаме кодираните разговори, било по телефон, факс или в Интернет.

— Чък, вие, изглежда, не знаете, че в Конституцията има едно дребничко нещо, наречено Четвъртата поправка — сухо отвърна Ланкастър. — Правото на гражданите на защита срещу неоправдани действия, обиски, арести…

— Ами какво ще кажете, Ланкастър, за правото на американците да се возят на метрото, без да биват избивани — наежи се директорът на ЦРУ Джеймс Ексъм. — И понякога се чудя дали законодателите са имали някога предвид цифровата телефония и още…

— При всичко това си остава фактът, че американците държат много на правото си на частна тайна — усмихна се Ланкастър.

— Дик, слушайте, моля — обади се президентът тихо, но твърдо, — отдавна е минало времето на тези спорове и дискусии. Много отдавна. Те не са продуктивни и водят само до дрязги. Всеки момент Сенатът ще одобри един документ — договор, по силата на който ще бъде създадена международна агенция за сигурност и превантивно наблюдение — тя ще поеме ролята да ни пази от подобни безобразия. И трябва да ви кажа, че много сме закъснели, много.

Ланкастър тъжно поклати глава.

— Тази агенция ще получи пълномощията на правителство, дори и по-големи.

— Не е вярно — пресече го директорът на АНС, — просто ще изравни правилата за всички играчи. За Бога, нашата институция няма право да слуша вътрешни телефонни разговори без съдебно решение, британските колеги имат същите правни ограничения. Помисли малко, Ричард, щяхме ли да спечелим Втората световна война, ако съюзниците не разполагаха с възможността да разчитат вражеските съобщения? Нали тогава германците щяха да победят.

— Но сега война няма.

— Как да няма! — остро възрази шефът на ЦРУ. — Ние сме в разгара на глобална война срещу тероризма. И кой печели? Печелят терористите, това е положението! Ако вие сега отново се опитвате да ни ограничавате…

Иззвъня телефонът на масичката до президента. Присъстващите отлично знаеха, че тук, и то по време на заседание, президентът ще бъде обезпокоен само ако има нещо извънредно важно. Дейвис вдигна слушалката.

— Да, моля?

В следващата секунда лицето му пребледня. Остави слушалката и рече:

— Обадиха се от Ситуационната зала — американски пътнически самолет току-що е бил свален на три мили от летище „Кенеди“.

— Какво? — ахнаха неколцина в един глас.

— Да, поразен само минута след излитане. Полет за Рим. Сто и седемдесет и един пътници и екипаж — всички мъртви — отвърна Дейвис и затвори очи.

Сетне постави пръсти на слепоочията и се опита да си направи масаж. Не се получи сполучливо и когато свали ръце, в очите му имаше сълзи, но изразът им бе предизвикателен, дори свиреп.

— Исусе, няма да си свърша мандата с името на президент и главнокомандващ, който е кротувал, докато терористи са поемали контрола над нашия свят. Няма! По дяволите, трябва да направим нещо!