Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (4)

Глава трета

ЦРУ има специален клон — база — в планинската верига Блу Ридж в Западна Вирджиния, недалеч от границата с Тенеси и Северна Каролина. Той се намира в отдалечен район сред гъсти, предимно широколистни гори, в които растат и много канадски ели, бял бор и смърч — някъде общо на двеста акра. Част от поречието на Литъл Уилсън, което се намира в Националния резерват на името на Джеферсън, е истински дива пустош — хълмиста територия, осеяна с езера, поточета, заливчета и водопади и всички те са значително далеч от нормалните туристически горски пътеки. Сравнително отдалечени са и най-близките градове на име Траутдейл и Волни. Сградата на управлението, заобиколена отвсякъде с огради, по които тече електрически ток, а най-отгоре е опъната тънка и остра като бръснач стоманена жица, е известна на служителите с общото, безцветно и незапомнящо се име Рейндж. Може да се преведе като Полигона.

Там — сред скалистите образувания — се изпробват различни най-екзотични оръжия и инструменти, миниатюризирани експлозиви. Мястото е осеяно с най-различни предавателни инсталации и устройства за ранно предупреждение, откриване и проследяване. Те работят на честоти, непознати на всички видове противници на разузнавателната централа.

Напълно е възможно, по някаква си прищявка на съдбата, човек да попадне в Полигона и въпреки това да не успее да забележи ниската сграда от бетон и стъкло, която е едновременно административен щаб, тренировъчен център за обучение и място за тайни срещи, комбинирано с нещо като казарма. Зданието е на около стотина ярда от разчистен терен, който служи за хеликоптерна площадка. Поради нагънатия контур и особената топография за външен човек е почти невъзможно да го намери.

По време на полета Хари Дън мълча. Всъщност той можеше да говори само по време на краткото прехвърляне на Брайсън с кола от площадката за кацане до самата база, защото в тъмнозеления държавен хеликоптер и той, и помощникът му, и Ник носеха защитни наушници с тапи за ушите, за да не оглушеят от рева на мощните двигатели. Когато слязоха от вертолета, долу ги очакваше още един анонимен служител с трудно запомнящо се лице.

Дън и Брайсън, следвани от двамата помощници, пресякоха с нищо незабележимото фоайе и слязоха по едно стълбище в подземно, спартанско на вид помещение с нисък таван. На отсрещната гладка, боядисана в бяло стена бяха монтирани чифт плоски, плазмени екран-монитори, наподобяващи празни правоъгълни картини. Двамата седнаха на бляскава стоманена маса. Единият служител изчезна някъде, другият зае позиция на стол пред вратата на помещението.

Дън започна да говори веднага — без протокол или предисловия.

— Нека първо да кажа какво мисля, че си мислите вие. Вие се мислите за някакъв си шибан герой, за когото песни трябва да се пеят. Възхвални песни сигурно. Фактически това създадено у вас непоклатимо убеждение ви е помогнало да издържите десетилетие и половина на най-брутално напрежение, под което всеки по-незначителен човек би се пречупил отдавна. Смятате, че 15 години сте служили най-вярно на родината чрез работата ви в ултра тайна централа, която наричате Управлението. Практически почти никой, дори и на най-високите нива в американското правителство, не знае за съществуването й, може би с изключение на председателя на президентския съвещателен борд по въпросите на външното разузнаване. И още един-двама ключови играчи от Белия дом, които са били проучени от майчиното им мляко до дупките на задниците. Затворена верига, малък и затворен контур, всъщност толкова затворен, колкото това е възможно в нашия пропаднал свят.

Брайсън мълчеше и дишаше съвсем тихо и равно: решен бе да не издава никакви чувства или изненада. А както личеше още от началото, основания за изненада и дори шок наистина имаше. Човекът от ЦРУ знаеше прекалено много за неща, които бяха законспирирани и засекретени по изключително изчерпателен, сигурен и професионален начин.

— Преди десет години сте получили дори президентския почетен медал за специални заслуги — продължаваше Дън. — Тъй като операциите ви са прекалено тайни, церемонии по награждаването не се предвиждат, нито пък присъствие на президента и съм готов да се обзаложа, че вероятно и самият медал не е у вас.

В този миг Брайсън не можа да сдържи спомена: Дън бе прав, Уолър го бе извикал в кабинета и му бе показал тежкото медно отличие, поставено в красива дървена кутия, сетне го бе прибрал в някакъв претаен сейф. Естествено, че всякакъв вид церемония в Белия дом би застрашила оперативните тайни с неприемливи рискове. Но така или иначе навремето той бе чувствал немалка гордост. Уолър го бе питал — дали го дразни мисълта, че е удостоен с най-високата гражданска чест в САЩ, а за това никой никога няма да узнае? Брайсън бе отговорил отрицателно и напълно честно. Какво толкова? Уолър знае, президентът знае, работата му е помогнала светът да стане поне малко по-безопасен за хората и това е напълно достатъчно. И си вярваше напълно. Такава бе кодовата етика на Управлението.

Междувременно Дън натисна няколко бутона на поставен под масата панел и двата екрана на стената грейнаха. Потекоха образи: ето го самия него — Ник като студент в Станфорд, обаче не официална снимка, а друга, явно правена без неговото знание или съгласие. Още една — в една планинска верига в Перу, облечен в защитно облекло. Още една: с боядисана кожа и прошарена брадичка, в ролята на някой си Хамил Ал-Муалем, сирийски експерт по боеприпаси.

Удивлението не е емоция, която човек може да прикрива прекалено дълго време, дори и при случая на добре обучен човек като Брайсън. И така — малко по малко — шокът у него премина в засега прикривано раздразнение и още по-късно — в гняв. Очевидно бе попаднал в центъра на някаква интрига или междуагенционен сблъсък относно законността на прилаганите от Управлението методи.

— Забележително — обади се въздържано Брайсън, като накрая наруши досегашното си мълчание. — Но ми се струва, че би трябвало да се отнесете към други, по-добре квалифицирани от мен хора. В днешно време аз съм само един преподавател, както, предполагам, ви е много добре известно.

Дън протегна ръка и приятелски потупа Ник по рамото, в безсъмнено успокоителен жест.

— Приятелю, въпросът не е в това, какво знаем ние. Въпросът е в това какво знаете вие, и още по-точно, какво не знаете. Вие смятате, че сте преживели петнайсет години в служба на отечеството.

Дън се закашля и изпитателно изгледа Брайсън.

Последният не се сдържа и отвърна тихо, но със стоманена нотка в гласа:

— Убеден съм, че е така.

— Ето, виждате ли, именно тук грешите. Какво ще направите, ако ви кажа, че фактически Управлението не е част от правителството на САЩ? Че никога не е и било. А точно обратното.

Дън се облегна и прокара ръка по прошарената четина на главата си.

— По дяволите, съвсем няма да ви е леко да чуете тези неща. И на мен самия не ми е леко да ги говоря. Убеден съм. Преди двайсетина години ми се наложи да задържа един човек у нас. Той си мислеше, че работи за израелското разузнаване и беше съвсем фанатизиран в това отношение. Трябваше дълго да го убеждавам и му обяснявам колко много е бил заблуден. Изигран. Не друг, а Либия плащаше за услугите му. Всичките му контакти, контролите, хотелските срещи в Тел Авив — всичко бе част от играта. При това не чак толкова добре организирана. Този шаран не би трябвало да се захваща с нея, ама на. Мъчно ми беше за него, когато му разяснявах как стоят нещата и кои са истинските му работодатели. Никога няма да забравя лицето му, когато накрая загря истината.

В същия миг лицето на Брайсън запламтя.

— Вижте, какво общо има това с цялата работа?

— Трябваше да му предявим обвинение на закрито съдебно заседание на следващия ден. Но той се застреля.

На единия екран отново се появи образ.

— Това е човекът, който ви завербува, нали?

На снимката бе Хърбърт Удс, преподавател на Брайсън в Станфорд и известен историк. Удс винаги го бе харесвал, възхищаваше се от лингвистичните му качества — Ник говореше близо дузина езици с лекота — и от невероятната му памет. Възможно е да е харесвал и отличните му качества на спортист. „Здрав дух — в здраво тяло“ — Удс много обичаше класическите сентенции.

Екранът побеля, сетне показа друга снимка — по-стара — на Удс на улица в град, който Ник незабавно позна. Бе московската „Горки“. Веднага след края на студената война я бяха преименували и върнали старото й предреволюционно име — „Тверская“.

Брайсън се разсмя горчиво, без усилие да скрие подигравката.

— Това е налудничаво. Опитвате се да ми „разкриете“ „уличаващия“ факт, че Хърб Удс е бил комуняга на млади години. Е, съжалявам, всеки знае това. Той самият никога не е крил миналото си. Именно затова бе толкова твърд антикомунист. От първа ръка бе научил колко изкусителна може да се окаже цялата им глупава утопична риторика.

Дън поклати глава, изражението на лицето му си остана същото, непроницаемо.

— Може би малко избързвам. Казах ви, че от вас искам само да ме изслушате. Вие сте историк сега, нали? Е, добре, имайте малко търпение да ви дам аз самият един малък урок по този предмет. Знаете за операция „Доверие“, нали?

Брайсън кимна. Тя бе всеобщо и широко приета като най-големия разузнавателен удар на двадесетия век. До ден-днешен нищо не бе успяло да я надмине. Продължила седем години акция на тотална измама, класическо ужилване — рожба на Феликс Дзержински — шефа на Лениновата разведка. Скоро след Руската революция бе създадена ЧЕКА, съветското разузнаване, превърнало се по-късно в КГБ. С нейни ресурси била формирана лъжлива дисидентска група, включваща доста на брой предполагаемо разочаровани от революционните идеи висши членове на съветското правителство, ужким вярващи в неизбежното падане на СССР. След време повечето антисъветски групи в чужбина, предимно емигрантски, били привлечени да работят с нея. Дори редица западни разузнавания разчитали на постъпваща посредством нейни канали информация — естествено подправена и манипулирана да служи на определени цели. Измамата послужила великолепно в две посоки — да обърква и заблуждава чуждестранните правителства в света, които целели дестабилизирането на Съветския съюз, и да помага на Москва в проникването в разузнавателните мрежи на своите врагове в чужбина. Операцията имала безпрецедентен успех и в края на краищата се превърнала в учебников пример за идеалното ужилване в света на шпионажа. Всички разузнавателни централи по света я изучавали като такъв.

Когато Западът разкрил заблуждението си, вече било прекалено късно. В СССР доста преди това били разтурени организираните отвън мрежи и заловени всички привлечени сътрудници, стотици предполагаеми бегълци — екзекутирани; от чужбина отвлечени и убити лидери на емигрантските антисъветски организации, а последните никога вече не успели да се възстановят като реална сила. По думите на един американски теоретик в областта на разузнаването това било „същата голяма лъжа, върху която е построена и самата съветска държава“.

— Сега вие говорите за неща отпреди много години — подхвърли Брайсън с омерзение и нетърпеливо помести стола си.

— Никога не бива да пренебрегваме силата на вдъхновението — отвърна най-спокойно Дън. — В началото на шейсетте в ГРУ — съветското военно разузнаване — е съществувал истински мозъчен тръст, ако, разбира се, не смятате твърдението ми за доволно абсурдно — тук Дън се захили.

— Та тези хора стигнали до заключението, че собствените им разузнавателни организации са изчерпали възможностите си, станали са неефективни, вървящи по следите на създадена от самите тях дезинформация или, казано с други думи — само кофи мастило и никакви резултати. Забележете — още тогава тези люде разбрали, че съветските шпиони гонят собствените си опашки — досущ както понякога котката си гони опашката и безсмислено се върти на едно място. Самите те наричали себе си Шахматистите и наистина били гениални в идеите и разсъжданията си разузнавачи, с коефициент на интелигентност далеч над обикновените скали. Презирали собствените си съветски оперативни работници и техните груби и непохватни методи, а още повече се надсмивали над американците, които сътрудничели с тях. Тогава им хрумнало да преразгледат всичко, свързано с операция „Доверие“, и да видят какъв е глобалният урок, който може да се научи от нея. В резултат решили да вербуват най-добрите и най-умните в лагера на врага. Изобретили начини да го постигнат. Всеки човек си има цена. Доживотна и прочие.

— Не ви разбирам много добре.

— И ние самите не разбирахме, поне до неотдавна. ЦРУ научи за съществуването на Управлението едва преди няколко години. И което е още по-важно — какво точно означава то.

— Опитайте се да говорите смислено.

— Говоря ви за най-голямата шпионска игра през целия двадесети век. За най-съвършеното подвеждане, не разбирате ли? Нещо като „Доверие“, но много по-изпипано. Онези гении от ГРУ са направили майсторски удар, като провели операция за проникване на чужда земя, земята на врага — нашата, бе, Брайсън! Свръхтайна разузнавателна система, в чийто състав работят само извънредно надарени хора, които си нямат и най-малката идея кои са истинските им шефове.

Чували са за някакъв си ръководен съвет или тяло, което вие наричате „горе“ и което има за задача да крие дейността на Управлението от всички ръководни американски органи. Ето, сам виждате кое е най-гениалното им хрумване — желязното правило за абсолютната тайна. Нямаш право да разкриваш дейността си на никого, още по-малко на американското правителство, за което ужким работиш! Защото оттам можело да изтече информация към противника! И аз говоря за истински, пълнокръвни американци, които стават сутрин и си пият максуелско кафе, препичат си филийки от най-американския хляб, отиват на работа с буици и шевита и непрекъснато си рискуват живота, а в същото време не знаят кого обслужват! Тази машинка работи като прецизен часовников механизъм, като класически номер на илюзиониста Худини!

На Брайсън му писна да слуша самодоволния монолог. Изправи се рязко и отсече:

— По дяволите, Дън! Стига вече! Говорите лъжи и само лъжи! Цял товар лъжи. Ако си мислите, че можете да ме подведете с тези измислици, значи много ме подценявате. Ако обичате, изведете ме оттук. Омръзна ми да гледам и слушам второстепенен театър.

Дън дори не помръдна от стола, но заговори още по-спокойно.

— Не съм и очаквал да ми повярвате веднага. Дявол да го вземе, че аз самият дълго не вярвах. Но пак повтарям — моля ви да имате още малко търпение. Погледнете екрана отново, ако обичате! Познавате този човек, нали?

И Дън натисна копчето.

— Тед, Едмънд Уолър — възкликна Брайсън.

На снимката бе Уолър на млади години, едър, но не и пълен, в съветска военна униформа, застанал на Червения площад. Изглежда е бил сниман на някаква официална церемония. В заден план се виждаше част от Кремъл. Отдолу на снимката имаше компютърно направен надпис с биографични данни. „Име: ГЕНАДИЙ РОСОВСКИ. Роден: 1935 г. във ВЛАДИВОСТОК. Първокласен шахматист с феноменални умения. Обучен на американски английски от седемгодишна възраст. Учител — американец. Квалификации: идеологически и военни науки.“ Най-отдолу следваше списък на получени медали и други военни отличия.

— Шахматист с феноменални умения, а? — измърмори Брайсън. — Какво, по дяволите, означава това?

— Ами специалистите казват, че би могъл да бие и Спаски, и Фишър, ако това е била целта на кариерата му — отвърна Дън и за пръв път в гласа му се появи остра нотка. — Жалко, че е решил да играе в други игри.

— Слушайте, Дън, с компютър могат да се подправят всички снимки, пикселите се манипулират цифрово… — започна Брайсън.

— Мен ли се опитвате да убедите или себе си? — контрира Дън. — Но веднага ще ви кажа, че разполагаме с множество оригинали, и аз с удоволствие ще ви ги покажа. Уверявам ви, че всички материали сме изследвали и проверявали най-прецизно, едва ли не с микроскоп. За малко щяхме да се разминем с тази информация. Но ето на! Късмет! Светът се променя и ние получаваме достъп до Кремълските архиви. Тук-таме плащаме по нещичко, отварят ни се врати и вратички, дълбоко засекретени архиви излизат на повърхността. А там намираме документи с доста неясно съдържание, но пък много интересни. Да, интересни. На пръв поглед не казват нищо, но, честно казано, ние работим в сътрудничество с някои преминали на наша страна руснаци. Те изплюват едно-друго. Вярно — поотделно дадената ни от тях информация също не означава много нещо. Но събрана заедно и обработена, вече предлага нов поглед. Ето, така научихме и за вас, Ник. Но не много, тъй като очевидно вътрешните кръгове на операцията действат сегментирано и разделно, по начина, по който функционират терористичните клетки. Заловиш една, но нищо повече.

Така че започнахме процес на натрупване, сравняване и обработка. Работили сме по този проект абсолютно приоритетно. По едно време получихме много мъглива идея за това кои са главните действащи лица. С изключение на вашия Приятел Генадий Росовски. Той има чувство за хумор, трябва да му го признаем. Знаете ли чие име е това — Едмънд Уолър? Не? На един недобре известен и доста неясен поет от XVII век. Някога да ви е говорил за гражданската война в Англия?

Брайсън преглътна с мъка и кимна.

— А, добре. Ще се посмеете на това, което ще ви кажа, сигурен съм. По време на безвластието този Уолър писал похвални поеми в чест на лорд-протектора Кромуел. А в същото време бил таен конспиратор в роялистки заговор. След Реставрацията в кралския двор му били отдадени специални почести. Става ли ви ясно? Вашият човек се е нарекъл на името на най-големия двоен агент сред английските поети. Както ви казах, добър повод да се посмее човек, особено за интелектуалци като вас.

— Значи твърдите, че още в колежа са ме вербували за работа в някаква… някаква си фалшива организация, която е била чуждестранна маша… и всичко, което съм вършил след това, е било неистинско? Това ли ми казвате? — попита Брайсън горчиво, но и доста скептично.

— С тази разлика, че машинациите не започват по ваше време. Те са започнали далеч по-рано.

Дън отново поигра с бутоните и на екраните потекоха нови цифрово обработени образи. На левия излезе снимка на баща му — генерал Джордж Брайсън, едър хубавеляк с квадратна челюст, а до него съпругата и майка на Ник — Нина Лоринг Брайсън. Тя бе кротка и мила жена с тих глас, преподаваше пиано и следваше съпруга си в различните му служебни назначения по света. Ник не помнеше някога тя да се е оплаквала от нещо. Отдясно се появи стара полицейска снимка — разбита в катастрофа кола на снежен планински път. Остра болка преряза Ник в стомаха, след толкова години този спомен бе все така болезнено смазващ.

— Нека ви питам нещо, Брайсън. Още ли вярвате, че става дума за нещастен случай? Били сте на петнайсет години, вече блестящ ученик и бъдещ студент, отличен атлет, прекрасен младеж — гордост на Америка, така да се каже и прочие. И изведнъж родителите ви загиват. Прибират ви кръстниците…

— Чичо Пийт — беззвучно рече Ник, неочаквано завърнал се в един единствено негов, доста позабравен вече свят, свят на болка и шок. — Питър Мънро.

— Това е име, което той е приел по-късно, а не онова, с което е роден. Тогава ви е изпратил именно в онзи колеж, пък е взел и редица други решения вместо вас. Все решения, които предполагат и гарантират накрая да се окажете в техни ръце. В Управлението, искам да кажа.

— Казвате, че родителите ми са били убити, когато съм бил петнайсетгодишен — някак си тъпо рече Брайсън. — Твърдите, че целият ми живот е бил нещо, нещо като… безкрайна измама.

Дън се поколеба и примигна.

— Ако това може да ви накара да се почувствате по-добре, бих добавил, че не сте единственият — тихо заяви той. — Има още много младежи като вас. Само че вие сте най-брилянтният им успех.

На Брайсън му се прииска да спори, да се задълбочи в изнесените факти, да разкрие съществени алогизми в разсъжденията на човека от ЦРУ, но силата му някак си го напусна и той се почувства като зашеметен. Главата му се маеше, а на всичкото отгоре го налегна някакво ужасяващо чувство за вина. Ако Дън е прав, или дори поне малко близо до истината, тогава какво в живота му е било истинско? Изобщо има ли нещо истинско в него самия? Кой е той самият?

— Ами Елена? — попита той изведнъж и камък заседна на сърцето му.

— О, да, и Елена Петреску също. Интересен случай, нейният. Смятаме, че тя самата е вербувана от румънското Секуритате, а по-късно прикрепена към вас от Управлението, за да ви следи отблизо.

Елена! О, Боже мой! Това не може да бъде ВЯРНО, НЕ МОЖЕ! Тя не е агент на Секуритате. Баща й беше враг на режима и преследван от Секуритате, честен и доблестен математик, опълчил се срещу правителството. Това не може да се подправи! А Елена… нали той ги бе извел и спасил… нали си бяха създали съвместен живот…

 

 

… яздят коне по безкрайния пясъчен плаж някъде на Карибите. Галопират, сетне забавят ход, конете минават в тръс. Луната грее отгоре сребриста, нощта е прохладна. Като в приказка.

— Този остров си е наш, нали, Ник? — ликува тя. — О Боже, тук сме съвсем сами, все едно всичко е наше, наше!

— Така е, мила — отвръща Брайсън, запленен от нейната игрива непринуденост. — Не съм ли ти казвал? Отклонявам средства от разни неограничени фондове. Купих острова.

Смехът й ехти радостен, музикален.

— Никълъс, ти си невероятен!

Само как я обича, когато произнася името му по този начин: Никълъс!

— Обичам те. Къде се научи да яздиш така добре? Не знаех, че в Румъния сте имали коне.

— О, че защо не? Научих се да яздя в селото на баба ми Николета, в подножието на Карпатите. Тя имаше две понита. Отглеждат ги за работа в планините. Те са верни и добри животни и се яздят много лесно, защото са силни и имат здрави, стабилни нозе.

— Все едно описваш себе си! — шегува се той.

Вълните се разбиват в брега и тя отново се разсмива звънливо.

— Не познаваш моята родина, нали? Не си бил там за дълго. Комунистите превърнаха красивия Букурещ в грозен град. Но пък провинцията — Трансилвания и Карпатите — те са друго! Те са така прекрасни, незамърсени, недокоснати. Там хората живеят постарому, возят се на каруци с коне, отглеждат животни, обработват земята. Когато ми омръзнеше в града и ученето ми натежеше, отивах при баба в Драгославеле. Тя много ме обичаше и ме глезеше: вареше ми мамалига, печеше ми гъби и ми правеше вкусни чорбици.

— Изглежда, родината ти липсва?

— Малко, да. Но истински тъжа за мама и татко. Понякога те ужасно ми липсват. Истинска агония е да не можеш да си видиш родителите, Ник. Онези кратки обезопасени телефонни разговори два пъти годишно не могат да ги заменят…

— Така е, но това е единственият начин да са в безопасност. Баща ти има доста врагове, хора, които незабавно ще го убият, само да научат къде се намира. Секуритате не е окончателно ликвидирана. Има редица нейни агенти, разпръснати по света, все още действащи в различни рамки и разполагащи с големи средства. Има и други, по-високопоставени хора, които никога няма да му простят, че той предаде на Запада кодовете, довели до падането им от власт. Те се крият на различни места — и в Румъния, и в чужбина. Още действат и други, специални екипи, наречени метачи или чистачи. Те проследяват старите си врагове и ги екзекутират. И отчаяно търсят баща ти, защото го смятат за най-големия предател на старата държава.

— Но той е герой!

— Естествено, че е. Но за тях си остава предател. И няма да се спрат пред нищо, за да си отмъстят.

— Ти ме плашиш, Ник!

— Само ти напомням колко е важно за родителите ти да останат скрити и под протекцията на Управлението.

— О, Боже, Никълъс, знаеш ли как се моля нищо да не им се случи!

Брайсън стяга поводите, спира коня си и се обръща към Елена.

— Обещавам ти, мила. Ще направя всичко, което е в кръга на човешките възможности, за да ги запазя!

 

 

Тишината бе нетърпима. Минаха минута, две. Накрая, примигвайки, Брайсън проговори:

— Не разбирам, не разбирам нищо! Аз вършех дяволски полезна работа. Колко пъти съм…

— … прецаквал американските интереси, ама здравата! — завърши изречението вместо него Дън, който държеше незапалена цигара. — Всеки един от вашите така наречени големи успехи са били удар по САЩ и спирачка за нещо важно в тяхна полза. Вижте, Брайсън, не ми се сърдете — аз говоря с най-голямо професионално уважение. Мислили сте, че работите за САЩ, това не го отричам. Спомнете си онзи „привърженик на умерените реформи“, когото спасихте. На него му плащаше „Сендеро Луминосо“ — т.нар. „Блестяща пътека“. Партизани, вятър! Истински терористи и главорези. В Шри Ланка вие почти разрушихте една тайна коалиция, която работеше за мир между тамилите и цейлонците.

На екрана отдясно започна да се зарежда нов образ. Пикселите бавно образуваха цветове и контури. Но Брайсън разпозна лицето още докато то бе само мъгливо петно.

Беше Абу.

— Това бе в Тунис — рече Брайсън, вече запъхтян от натрупващото се напрежение. — Този човек и фанатизираните му последователи готвеха преврат. Аз използвах известни опозиционни групи, открих кой в палата играе двойни игри…

Този епизод специално едва ли му носеше приятни спомени — особено кръвопролитията по авеню „Хабиб Бургиба“, нито пък моментът, когато Абу се досети за ролята му и за малко не го уби.

— Чакайте малко — възрази Дън. — Вие го довършихте този човек. Провалихте акцията му и го предадохте на правителството.

Това бе вярно. Ник бе предал Абу на доверени лица от правителствената охрана, които го бяха прибрали в затвора заедно с дузините негови поддръжници.

— И сетне какво стана? — попита Дън, сякаш го изпитваше.

Брайсън сви рамене.

— Мисля, че почина в затвора след няколко дни. Едва ли очаквате от мен да роня сълзи за съдбата му.

— Иска ми се и аз да съм на същото мнение — отвърна Дън и гласът му внезапно стана рязък. — Абу бе един от нашите, Брайсън. Един от моите хора, по-точно. Аз съм го обучавал. Той бе главният ни човек в целия регион.

— Ами подготвяният преврат… — почти заекна Ник, а мозъкът му заработи на високи обороти.

Но пак нищо не разбираше…

— Прикритие, Брайсън, прикритие — измислица, за да издигне престижа му пред онези фанатизирани лунатици. Вярно, че бе лидер на Al-Nahda, там го бяхме внедрили, за да я унищожи. Здраво бе проникнал навсякъде, имаше страхотна легенда — нужна му бе, за да оцелее при онези терористи. Мислите, че е лесно да се проникне в техните клетки ли? Особено тези на „Хизбула“? Та те са недоверчиви до лудост. За да ви имат доверие, трябва да познават вас и цялото ви семейство поне едно цяло поколение, иначе можете да ги убедите само с цената на проляна израелска кръв, и то в огромно количество. Само така ще ви повярват. Абу бе ловък агент, всъщност кръвожадно, брутално копеле, но наше, Брайсън, наше! Пък и трябваше да играе твърдо, иначе бързо-бързо щяха да го ликвидират. Но най-важното е, че се бе приближил извънредно много до Кадафи, почти му бе станал приятел. Затова го ценяхме извънредно много. Кадафи смяташе, че ако Абу успее в Тунис, той ще си го направи либийска провинция. Бяхме на път да получим достъп до почти всяка шибана ислямска терористка групировка северно от Сахара. И тогава Управлението ни изигра тази игричка, пробута фалшивите муниции и още преди нашите хора да загреят, че сме прецакани, играта бе аут. Бинго! — без нас. Връщане на нашите хора поне с двайсет години назад. Прецакана работа на цяла мрежа агенти. Блестяща работа, Брайсън, блестяща. Но и вашето ужилване — също брилянтно изпълнено. Трябва да им се признае на тези Шахматисти големият професионализъм: да създадат американска централа, която прецаква дейността на другите американски централи, а? Да продължавам ли? Да ви кажа ли за Непал и какво фактически свършихте там? Или за Румъния, където вие — агентите — сте си мислили, че помагате светът да се отърве от Чаушеску? Вятър и мъгла! Истински фарс. Старият режим един ден се събрал, членовете му си пребоядисали муцуните с евтина боя и хоп! — ето ти новото правителство. Не може да не го знаете това! Разни васали на Чаушеску са планирали да го свалят години наред и ето ти възможност — него го хвърлят на вълците, за да останат на власт те самите. Всъщност точно се изпълнява волята на Кремъл. И какво става? Фалшив преврат, диктаторът и жена му бягат с хеликоптер, а той „неочаквано“ се разваля. Тях ги пипват, съдят ги в някакъв си измислен съд и на Коледа ги разстрелва наказателен взвод. Цялата работа е нагласена и кой печели? Не знаете ли, Брайсън? Европейските московски сателити падат като брулени круши един по един, изритват старите партийни апаратчици и се демократизират, като се отцепват от съветския блок. Само че на Москва не й се иска да губи и Румъния. Вярно, Чаушеску се е издънил отдавна, той е с най-лошия възможен обществен имидж, пък се опитвал да се инати дори и на Кремъл, затова си и заминава. Москва си иска Румъния, запазва тайно механизмите на сигурността, а на власт си поставя марионетка. И кой им върши мръсната работа? Хайде познайте, Брайсън? Кой друг, освен самия вие и разни други момчета от Управлението. Боже мой, човече, какво още да ви кажа?

— Я вървете по дяволите! — изведнъж изкрещя Брайсън. — В това, което ми говорите, логиката куца като оная работа на скопен молец. За какъв ме имате, дявол да ви вземе? За малоумен или неграмотен? Какви ми ги говорите за ГРУ, за съветски разведчици, за някакви си сенки от далечното шибано минало. Сигурно вие, каубоите от Лангли, първи рицари на студената война, още не сте чули новините. Войната свърши! Отдавна!

— Да, бе — тихо отвърна Дън и гласът му сякаш изскърца. — Само че за беля Управлението си е живо и здраво и напълно добре.

Брайсън се загледа в него занемял, неспособен да изкара и дума повече от устата си. Усещаше, че мозъкът му работи, но се върти на едно място, сякаш умственото му моторче загрява и изпуска искри.

— Аз постъпвам открито и честно с вас, Брайсън. Преди време бях готов да ви убия, да ви удуша с голите си ръце. Но това бе преди да бяхме разнищили поне начините, по които действа Управлението. Сега, нека говорим открито, аз бих ви излъгал, ако заявя, че сме наясно с цялата история. Нищо подобно. Едва ли знаем една милионна от нея, при това, което сме научили, е само някои изолирани аспекти. Десетилетия наред сме чували слухове, подмятания, намеци. Нищо съществено, нищо твърдо. Шепот на градински цветя. Веднъж като приключи студената война, цялата операция премина в летаргичен стадий, това поне сме го усетили. Също като старата басня за слепеца и слона. Тук напипва хобот, там — опашка, но какво има на върха? Какво знаем със сигурност? Например за вас, след като сме ви държали под наблюдение няколко години? Само едно — че вие самият сте едно заблудено нещастно насрано копеле. Именно затова сега говоря с вас приятелски, вместо да ви хванем за врата и… — Дън се изсмя горчиво, а смехът премина в кашлица, дрезгава, типична за пушача кашлица. — Вижте, ето какво допускаме на сегашния етап: смятаме, че след края на студената война вашата организация се е откачила от бившите си господари и е минала под чуждо разпореждане. Контролът сега е в нечии други ръце.

Уморено и сърдито Брайсън се опита да каже ехидно:

— И чии са те?

Дън сви рамене.

— Не знаем. Преди пет години, както ви казах вече, вашата централа премина в стадий на летаргично изчакване. Не само вие бяхте отделен от майката, така да се каже, под един или друг предлог. Още много други хора бяха освободени. Може би някой си е решил да закрие институцията. И за това не можем да бъдем сигурни. Но сега, наскоро, получихме сигнали, че системата е отново активирана.

— Какво означава тази дума — активирана?

— Не съм много сигурен. Затова и решихме да ви потърсим. Постоянно получаваме информация оттук-оттам. По някаква си причина старите ви шефове събират и натрупват оръжие.

— По някаква си причина… — бавно повтори Брайсън.

— Можем само да предполагаме: например, че са решили да дестабилизират света или да създадат глобални огнища на напрежение. Нали така се изразяват прекалено учените аналитици. Но аз пък се питам: защо им е това? Каква цел преследват? И не мога да си отговоря. Ще ви кажа друго нещо: най-много ме е страх от онова, което не зная.

— Интересно — саркастично подхвърли Брайсън. — Чувате „слухове“, „предполагате“, представяте ми някакво си цифрово кино тук като истински фирмен адвокат и въпреки всичко не знаете какво всъщност искате да кажете.

— Именно за това имаме нужда от вас. Старата съветска система е може би разрушена, но не и нейните генерали. Вижте генерал Бушалов например. Не ви ли се вижда доволно мощен претендент за властта? Играе достатъчно силно на руската политическа сцена днес и стане ли нещо, за което той може да обвини САЩ, ето ви възможност направо да катапултира на върха. Демокрация ли? Куп руснаци ще кажат: „Хайде стига бе, писна ни от тези дивотии!“, нали така? В Пекин е налице много силна реакционна конспирация — и в Националния народен конгрес, и в Централния комитет.

Да не говорим за китайската армия — Народната освободителна армия, — която сама по себе си е огромна сила. Както и да гледаме на нещата, на карта са поставени доста пари, доста влияние и сила, реална сила. Може би налице са останки от Шахматистите в комбинация с техните китайски „братя“? Изразявам само една мисъл, нали така? А може би просто си дрънкам несвързани неща, а? Защото всъщност никой не знае какво ни се готви, освен лошите, а те няма да ни кажат.

— Щом като наистина вярвате във всичко, което ми разказахте досега, включително и в това, че аз съм само една мъничка пешка в най-голямата измама на века, за какво, по дяволите, ви е нужна моя милост?

Погледите им се срещнаха и двамата дълго се гледаха почти в упор.

— За Бога, ваш учител е бил един от най-гениалните умове в играта, един от нейните създатели — Генадий Росовски. Знаете ли прякора му — руския му псевдоним? Вълшебника — рече Дън и се замисли, закашля се и след малко попита: — Досещате ли се кой сте вие в тази светлина? Вие сте Чирака на Вълшебника!

— Я вървете по дяволите! — избухна Брайсън.

— Вие знаете начините, по които мисли той, как работи неговият ум. Вие сте най-добрият му ученик. Не разбирате ли какво искам от вас? Толкова ли е трудно да се разбере мисълта ми?

— Разбирам, как да не разбирам — рече Брайсън с тежка ирония. — Искате да се върна в Управлението.

Дън кимна.

— Вие сте най-добрата ни карта. Бих могъл да апелирам към вашия патриотизъм, към по-добрата ви страна и прочие глупости. Но проклет да съм, ако не ни дължите поне една услуга.

Главата на Брайсън вече се въртеше. Направо не знаеше какво да мисли, какво да отговори на шефа на ЦРУ.

— Моля да не се обиждате от иносказателните ми думи — отново заговори Дън, — но ако искаме да подплашим дивеча и да го изкараме от храстите, най-малкото трябва да пуснем най-доброто ловджийско куче, което намерим. Хм, може би се изразявам доста глупаво, но… вие единствен познавате миризмата на този дивеч и единствен можете да го надушите…