Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (25)

Глава двайсет и четвърта

Дойде в съзнание бавно, мъчително, болеше го цялото тяло, главата особено. Бяха го настанили в удобна седалка със свалено облегало, завит с одеяло, мека възглавница под тила. Намираха се във видимо луксозен реактивен самолет. Прозорците бяха затъмнени, слабият шум и вибрациите говореха, че са във въздуха. Освен него в кабината имаше още двама. Късо подстриган русокос мъж около четирийсетте в синя униформа на стюард дремеше на една от задните седалки. Срещу Брайсън, от другата страна на пътеката, се бе настанил Уолър и четеше ярко осветено от лампата над него подвързано в черна кожа томче.

— Ну, вот, товариш Росовски, добрьй вечер — обади се Ник с надебелен език и замаяна глава. — Что вы читаете?

Уолър се усмихна, повдигна глава от книгата, затвори я и го погледна.

— Аз наистина не съм говорил този странен език вече години наред, Ники. Убеден съм, че съм го позабравил. Но да ти отговоря на въпроса — чета Достоевски. „Братя Карамазови“. Просто да потвърдя ранните си впечатления, че той наистина е досаден писател. Тежка проза, още по-съсипващо морализиране, а темата — направо от „Полицейски вестник“.

— Къде се намираме?

— Над Франция, ако не се лъжа.

— Сигурно сте ме работили с химически препарати. Дано сте научили каквото ви е било нужно.

— Е, Ник, зная, че според теб няма никаква причина да ми вярваш — въздъхна Уолър, — но единствените химикали, които си получил, са обезболяващите. За твое щастие в Чек Лап Кок има съвсем нелоша, всъщност доста добре обзаведена клиника за спешни случаи. Обслужва пътниците. Там ти обработиха раната. Разбрах, че е втората поред някъде в разстояние на седмици. За късмет винаги си имал отлична физика и огромна издръжливост — организмът ти понася много на болка, а раните зарастват сравнително бързо. Но пък не си вече същият младеж, а тази игра е за млади хора — също като американския футбол. Казах ти го още преди пет години, когато те изтеглих от обръщение.

— Как ме намерихте?

— Имаме си източници — и електронни, и човешки ресурси. Нали сам знаеш.

— Много грубо играете — американски боен хеликоптер в китайското въздушно пространство… — заядливо подхвърли Брайсън.

Уолър сви рамене, облегна се на удобната седалка.

— Не е чак толкова грубо. Освен ако вярваш на измислиците на Хари Дън, че сме някакви си „вражески войнолюбци“. Нали така ти каза?

— Значи твърдиш, че не е вярно?

— Нищо не твърдя, Ник.

— Нали вече призна, че си роден във Владивосток, СССР. Че името ти е Генадий Росовски, обучен си в ГРУ за дълбоко внедряване — паминятчик, както казват руснаците, от най-добрите съветски специалисти по английски език, култура и начин на живот. Не е ли така? А си бил и гениален шахматист. Юрий Тарнаполский ми направи справката, чуваш ли? А на млади години си имал и псевдоним — наричали са те Вълшебника.

— Ласкаеш ме.

Извил глава, Ник се взря в стария си ментор, който усмихнато го гледаше, удобно протегнал крака и поставил ръце на тила си. Не личеше да е променил навиците си — бе същият, както го помнеше, както го познаваше, ако изобщо можеше да се каже, че го познава.

— Винаги съм си мислил, че има далечна, почти теоретична възможност старото ми досие в ГРУ да излезе на бял свят от дълбоките сейфове и да попадне там, където не бива. Също както при големи наводнения водата отмива разни стари трупове, разкрива отдавна прикрити престъпления. Но кой да ти го прогнозира, при това с точност, а? Дори и ние не сме толкова добри. Виж, всеки се подиграва на ЦРУ, че не можаха дори да прогнозират внезапното разпадане на Съветския съюз и аз едва ли съм техен защитник, но винаги съм си давал сметка, че подобно отношение е несправедливо. Че той самият Горбачов не можа да го предрече с точност, за Бога!

— Стига си усуквал, Уолър! Защо не отговориш на големия въпрос?

— А ти защо не го зададеш?

— Добре — ти паминятчик ли си? Дълбоко законспириран агент?

— Чакай сега. Какво питаш — дали съм сега, или дали съм бил — както казваше любимият на целия американски народ сенатор Маккарти? Бил съм. Сега не съм. Това не е ли само по себе си достатъчно неясно и двусмислено?

— Хем е двусмислено, хем не отговаря на въпроса.

— Добре, преминах на другата страна.

— На нашата ли?

— Естествено. В САЩ бях нелегално. Потърсих начин да се легализирам.

— И кога?

— През 1956 година. През 1949 г. ме прехвърлиха — бях още момче на 14 години. Тогава в Съветския съюз легенди колкото си искаш. Идеализъм, вяра в светлото бъдеще на комунизма, такива работи. Лесно те обработват, когато си млад и нямаш възможност да правиш сравнения. През средата на петдесетте години вече бях прогледнал — бях проумял доста истини и реших да прекратя връзките си с Москва. По това време вече знаех такива неща за другаря Сталин, че каквито и младежки илюзии да съм имал, всичко отиде по дяволите. Освен това след кризата със съветските ракети в Куба едва ли само аз съм разбирал цялата идиотщина, дивотиите и съществените слабости на ЦРУ. Именно тогава заедно с Джим Ангълтън основахме Управлението.

Брайсън поклати глава и се замисли.

— Когато дълбоко законспириран агент премине на другата страна, винаги има реакции и последствия. Независимо дали става, двоен или не. Вярно, можеш да будалкаш шефовете в центъра известно време, но рано или късно те загряват и ти издават присъда. Толкова много време минало и теб не те разкриха, а? Пък и сам говориш, че истинската ти същност останала скрита десетилетия наред. Трудно е за вярване Росовски, трудно.

— Напълно разбираемо — така си е. Но ти пък да не мислиш, че съм стоял със скръстени ръце в очакване да ме разобличат или съм им изпратил писмо: „Вижте, дорогие товариши, аз проумях истината… и не ми пращайте повече пари, защото преминавам на другата страна.“ Моята връзка, офицерът в центъра, когото на английски наричаме контролер, беше извънредно алчно копеле и непрекъснато бъркаше в сметката за специално предназначение. Ужасно обичаше лукса, затова шмекеруваше и често крадеше, при това накрая стана и невнимателен.

— Злоупотреби със служебни пари, така ли?

— Не само служебни — съветски, партийни — на другарите и прочие. То си е доста по-сложно — ще те съди не само службата, а и партията. За такова нещо навремето в СССР незабавно получаваш куршум в тила в двора на „Лубянка“, а в най-добрия случай в Гулаг. Затова сключихме сделка, в резултат на което той ме отписа от книгите и край. Аз „изчезнах“ по време на изпълнение на служебните задължения, той остана жив. И двамата спечелихме.

— Значи приказките на Хари Дън не били фабрикации, а? Измислици, както ги нарече.

— Не, разбира се, че не. Не и стопроцентово. Но пък изобретателно примесване на истини с неистини, полуистини и натъкмени измислици. Докарани в стила на най-добрата лъжа.

— Е, кажи ми тогава кое е истина и кое не!

— Какво точно ти каза той?

Сърцето на Брайсън заби силно, в слепоочията му вените затупаха.

— С две думи: Управлението било основано в началото на 60-те години от малка и фанатизирана група в ГРУ или може би ВКР, брилянтни стратези, известни като Шахматистите, вдъхновени от класическа операция за измама на име „Доверие“ през 20-те години. Проникване на американска почва — най-дръзката разузнавателна операция през XX век, надминала всичко подобно преди нея. Контролирана от малка група директори, извън която всички останали вярвали, че работят за извънредно строго засекретена американска разузнавателна централа.

Уолър се усмихна, затвори очи.

— И според Дън никой не би разкрил истинския произход на Управлението дори и в Москва, ако не е било разпадането на Съветския съюз? Всичко станало благодарение на появили се на бял свят строго секретни документи, неизменно разкриващи кодови имена и операции, които не съвпадат с известните структури, похвати и методика на КГБ или ГРУ, сетне някое и друго име, подадено от контакти тук и там. И всичко това потвърдено от дезертьори, пенсионери и преминали на страната на „врага“ действащи офицери, нали?

Усмивката на Уолър се разшири, той отвори очи.

— Почти ме убеди, Ник. Уви, Хари Дън обаче не си знае истинското призвание. Той би трябвало да седне да пише книги — има развинтено въображение.

— Е, ти кажи кое е въображение и кое не е!

— Откъде да започна? — въздъхна Уолър.

— Започни с шибаната истина! От нея започни! — почти извика Брайсън, който вече почти не се владееше. — Или сега не знаеш кое е истина? Защо не започнеш с родителите ми!

— Какво за тях?

— Говорих с Фелиша Мънро, Тед! Родителите ми са били ликвидирани от вашите фанатици! За да ме наместите под контрола на Пийт Мънро. И да ме набутате в Управлението.

— И затова са убити родителите ти? Хайде стига бе, Ники!

— Отказваш значи, че и Пийт Мънро е руснак и роден СССР — също като тебе, така ли? Фелиша потвърди тезата на Хари Дън за „случайната катастрофа“, макар и не направо, но достатъчно красноречиво. Катастрофата, в която умират те…

— Която какво?

— Че чичо Пийт я е организирал, а впоследствие имал непрекъснати угризения на съвестта.

— Бедната старица е сенилна, Ники. Какво точно ти каза и защо мислиш, че е имала предвид катастрофа?

— Няма да се отървеш така лесно, Тед. Тя каза, че Пийт непрекъснато говорел на руски в съня си. А Дън ми съобщи, че истинското му име е Пьотър Аксионов.

— Това е вярно.

— Боже мой!

— Да, и той е руснак, роден е в Съветския съюз. Аз го вербувах. Но той е фанатичен антикомунист. Цялото му семейство е изтребено — води се за „безследно изчезнало“ по време на чистките през трийсетте години. Но той не е убивал родителите ти, Ники. Гарантирам ти го.

— Тогава кой ги уби?

— Но те не са убити, за Бога! Я ме слушай внимателно. Вярно е, има неща, които не съм ти казвал. По разбираеми причини — според служебните правила не е имало необходимост да ги научаваш. Тогава съм смятал, че лично за теб е по-добре да не ги знаеш. Но вече си разбрал поне основните контури на повечето от тях. Управлението беше и е наднационална институция, създадена от малка група елитни и непредубедени членове на британската и американската разузнавателна общност, както и неколцина бивши съветски разузнавачи на много високо ниво, чиято лоялност бе доказана с множество проверки. Моя милост включително.

— Кога става това?

— През 1963 г., малко след кубинската криза около Залива на прасетата. Тогава продължително дебатирахме и решихме повече да не допускаме подобни безобразия. Всъщност ако ми разрешиш известна нескромност, идеята бе моя, но приятелят ми от ЦРУ Джеймс Джизъс Ангълтън бе практически най-ранният й и най-авторитетен поддръжник. Мненията ни по най-важните въпроси съвпадаха: на първо място за това, че американското разузнаване търпи непрекъснати провали поради действията на аматьори и некадърници — т.нар. Стара гвардия. Знаеш за кого говоря — вечната групичка свръхпривилегировани богаташки синчета получили най-доброто възможно образование и може би наистина патриотично настроени, но смешно наивни и арогантни, винаги убедени, че знаят какво вършат. Типичната Уолстрийтска клика, която на практика предаде Източна Европа на Сталин. От едното политическо невежество, а може би и поради слаби нерви. Тумба елитарни юристи, които нямаха куража и доблестта да свършат нещата така, както трябваше. А за съжаление им липсваше и нужната доза безмилостност. Пък и не разбираха Москва така, както я разбирах аз.

Ако си спомняш, скоро след десанта в Залива на прасетата в САЩ избяга офицер от КГБ на име Анатолий Голицин, който разкри на Ангълтън редица факти за множеството внедрени в ЦРУ съветски къртици, за корупцията и причините за провалите. И по-добре да не ти споменавам за англичаните като Ким Филби и тем подобните, защото ти сам знаеш фактологията. Е, това бе началото. Поне за Ангълтън. Той не само осигури главните средства за създаването на Управлението и финансите за по-нататъшната му работа, но и нахвърли основната клетъчна структура и принципите на действие. По-късно ми помогна да развия стратегията на „кутия в кутията“, заедно осъществихме децентрализацията и вътрешната сегментираност като гаранция за постигане на максимална сигурност. Негова е тезата да останем строго засекретени, като докладваме само на правителствените глави на страните, чиито цели обслужваме. Само по този начин успяхме да избегнем проникване или да станем жертва на дезинформиране и политиканстване, от които страдат всички разузнавателни централи и от двете страни на желязната завеса.

— Ти да не искаш да ти повярвам, че Хари Дън е бил такъв левак, та дори не е знаел истинския произход на Управлението?

— Абсолютно не. Дън не бе дезинформиран. Той си имаше мисия. Сламен човек. Играеше роля — абсолютна карикатура, източник на полуистини, звучащи логично и убедително, примесени с частици от „истинската“ истина, така да се каже. Както казва Луис Карол — „въображаема градина, пълна с истински жаби“.

— И с каква цел?

— Да те насочи към нас, да те подтиква и насърчава да ни разкриеш и по възможност да ни унищожиш.

— Но защо?

Уолър въздъхна и понечи да каже нещо, но Брайсън го изпревари:

— Ама ти ме гледаш в очите и се опитваш да ми кажеш, че не сте правили опит да ме ликвидирате?

Уолър поклати глава бавно, почти с тъга.

— Други бих се опитал да измамя, Ники. Но ти си прекалено умен.

— Я си спомни вашингтонския паркинг, след като ходих на „К“ и установих, че сте се изнесли оттам. Зад онзи убиец бяхте вие!

— Да, вярно е — ние го наехме. Не е лесно днес да намериш добри професионалисти. А ти ми кажи защо не се учудих, че ти се оказа по-добрият?

Обаче Брайсън не бе склонен да го подхлъзнат така лесно и още повече се ожесточи:

— Наредил си да ме „санкционират“, защото си се страхувал, че ще разкажа истината!

— Всъщност не аз. Наистина бяхме разтревожени от поведението ти. Налице бяха всички признаци за „заболяване“, за съюзяване с Дън и обръщане против нас. Кой може истински да проникне в нечия душа, сърце или мозък, кажи ми? Дали си бил огорчен, дори повече от огорчен, че те утежнихме толкова рано? Или Дън ти завъртя главата с лъжите си? Не знаехме как точно стоят нещата и затова взехме някои контрамерки. Ти знаеш прекалено много за нас, въпреки вътрешните мерки, знаеш извънредно много. Чак недопустимо. Да, така е, пусната бе заповед, че си „неизлечим“, налага се…

— Боже мили, значи си признаваш?

— Виж, не е така. През цялото време бях повече от скептичен. Познавам те много по-добре от всеки друг и не бях съгласен да приема санкциите, нито пък оценките на психолозите и другите специалисти. Поне не и без допълнително потвърждение. Затова ти изпратих един от най-новите ни оперативни работници на борда на кораба на Калаканис. Да следи действията ти. Лично съм я избрал и инструктирал — да следи и да ми докладва.

— Лейла, а?

Уолър кимна.

— И я изпратихте да ми се прикачи, слушалка, а?

— Точно така.

— Това са глупости! Пак ме лъжеш — в Брюксел тя се опита да ме убие!

Почти изкрещя последните думи и се загледа в очите на Уолър — очакваше да разпознае фалша и предателството в тях. Но лицето на бившия му шеф си остана непроницаемо както винаги.

— Действала е на своя глава, в нарушение на изричните ми заповеди. Не отричам факта, Ник. Но би трябвало да се взреш в хронологията на събитията…

— Каква хронология! Ставаш патетичен в опитите си да въртиш и усукваш напред и назад, за да попълниш дупките и алогизмите в собствените си измислици.

— Моля те, Ники, изслушай ме. Дай поне тази възможност на човека, който ти спаси живота. Част от инструкцията й беше също да те пази, да следи за евентуални промени в намеренията ти. Тръгна с презумпцията, поне така й наредих, че си невинен. Но знаеш принципа: невинен до доказване на противното. На кораба на Калаканис те е предупредила…

— Ти ми обясни действията й в Брюксел! — остро го прекъсна Брайсън.

— Импулсивна стъпка от нейна страна. Основните й намерения са били протективни. Да, на първо място протекция на Управлението и на нашата мисия. Когато разбрала, че отиваш на среща с Ричард Ланкастър с намерение да навредиш на Управлението, се е опитала да те разубеди. Останал си непоклатим, тя се панирала и сменила тактиката. Приела е, че няма време да търси връзка с мен и нови инструкции. Погрешно решение, не е преценила нещата достатъчно точно. Стават тези работи, Ники, ти най-добре знаеш това.

Понякога агентът взима самоинициативата. И тя решила да вземе нещата в свои ръце, да действа незабавно. За нещастие импулсивен ход, но тя си е такава. Никой не е безпогрешен и съвършен. Много добър работник, един от най-добрите от Тел Авив, пък и много красива. Рядка комбинация на качества. На добри работници човек винаги е склонен да прощава. А пък сега е вече много добре, благодаря ти, че се сети да попиташ.

Брайсън пропусна сарказма.

— Чакай пак да питам — тя не е имала за задача да ме убива, така ли?

— Както вече ти казах, мисията й бе да наблюдава и докладва — протекция, а не терминация, както се изразяват някои хора. Но в Сантяго де Компостела става ясно, че срещу теб вече има такава санкция, но не от нас, а от друго място. Убит е Калаканис, неговата служба за сигурност е сериозно пострадала, но заповедта за терминиране не идва от него. Сигурен съм, прекалено бързо са се развили нещата и не е имал време да я издаде. Стигам до заключението, че са те използвали като инструмент на чужди интереси, въпросът е чии?

— Тед, нали видях някои от изпратените срещу мен хора, разпознах ги, по дяволите! Рус агент, зная го от Хартум, двамата братя — селяни от Сивидале, които използвах в операцията срещу „Вектор“. До един наемници на Управлението!

— Не е така, Ник. Убийците от Сантяго са наистина наемници, но на свободна практика. Приели са поръчката на онзи, който плаща най-много. Не сме ние. Потърсили са ги по разбираеми причини — затова, че те познават по лице.

Най-вероятно са им казали, че веднъж станал предател, ти ще предадеш и продадеш и тях. Няма по-силен стимул от самозащитата.

— Това плюс два милиона и половина за главата ми.

— Разбирам. Но виж какво — ти пътуваш по цял свят със старите си легенди от Управлението. Лично аз бих могъл да те разоблича за секунда. Ти какво си мислиш, че в компютрите на заинтересованите хора не съществува името Джон Т. Колридж, нито твои снимки и Бог само знае какво още? Легенда от преди толкова години?

— Тогава кой ги е наел?

— О, възможности колкото искаш. Ти си се свързвал с кой ли не, правил си сондажи, проверявал си имена с помощта на стари източници от КГБ, дори си проверявал и моя милост. И си мислиш, че тези хора мълчат? Че само на теб продават информация? Щом на теб са продали, ще продадат и на друг. Наемни копелета, до един! Ти ли не знаещ, учудваш ме, Ники…

— Надявам се сега да не се опиташ да прехвърлиш топката в ЦРУ, Уолър. Едва ли Хари Дън ме е пратил да му върша мръсната работа, а в същото време е уреждал и да ме ликвидират.

— Съгласен съм с теб. Но да допуснем, че нечий екип следи действията на „Испанска армада“ и когато корабът експлодира, се взема решение, че ти си неприятел.

— Кой взема това решение? Дън твърди, че за операцията никъде няма информация черно на бяло. Само устни уговорки, а в компютрите на ЦРУ фигурира само един мой псевдоним — Джонас Барет.

— А може би някоя и друга сума от разноските ти.

— И да има такова нещо, то е внесено със специални кодове, без имена плюс това е с най-високия възможен гриф за секретност. Да се отвори само при крайна нужда и пак няма да ме засекат със сигурност.

— Стига бе, Ники. От ЦРУ информация изтича като от цедка. Винаги си е било така. Нали именно затова съществуваме ние.

— Виж, Росовски, още щом ти споменах името и Ричард Ланкастър незабавно прие да разговаряме. И даде да се разбере, че знае за Управлението — може би така, както го е информирал Хари Дън. Или ти ще ми кажеш, че и Ланкастър лъже?

— Той безсъмнено е брилянтен мозък, но е и много суетен, а суетните хора ги лъжат лесно. Дън може да го е изработил така изкусно, както и самия теб.

— Във всеки случай Ланкастър поиска повече факти, проверка в дълбочина.

— Естествено. Както би постъпил и ти на негово място. Вероятно се е изплашил.

Брайсън замълча, чувстваше слабост и лек световъртеж. Прекалено много неща не си идваха по местата, оставаха необяснени и противоречиви.

— Просперо — Ян Вансина — на няколко пъти попита дали Елена „знае нещо“. Какво е искал да каже?

— Опасявам се, че и върху нея паднаха немалко съмнения — по същото време, когато ти се зае със задачата да ни ликвидираш. Вансина имаше заповеди да провери дали и тя е в играта. Аз държах на тезата, че теб са те изиграли и са те изпратили за зелен хайвер. И се оказах прав.

— Слушай, я ми кажи как ще обясниш цяла поредица разработени от теб операции — в Шри Ланка, Перу, Либия, Ирак? Според Дън те са изцяло против американските интереси в чужбина — но така умело изработени, че дори и участниците не са схванали шахматните ходове. Били са прекалено близо до шахматното табло.

— Тра-ла-ла.

— Ами в Тунис? Абу не е ли бил човек на ЦРУ?

— Не мога да зная абсолютно всичко, Ники.

— Излиза, че грижливо изработената ти операция за проникване и проваляне на подготвяния преврат е целяла да демаскира и неутрализира извънредно ценен и ключов агент на ЦРУ. И по този начин да елиминира внедрен в системата на ислямския тероризъм техен човек. С едната ръка вършиш работа, с другата я разваляш. Така излиза.

— Ала-бала портокала, Ники.

— А на Коморските острови през 1978 г., когато ни изпрати да провалим опитите на наемниците да вземат властта според Дън те били подготвена от ЦРУ група, прехвърлена там, за да освободи американски и английски заложници. Коя е истината? Къде е истината, Уолър?

— Провери архивата, историческите събития. Въпросните заложници бяха освободени именно в резултат на нашата операция. Непосредствено след нея. Провери въпросната документация, ако можеш да се добереш до нея. А също и хронологията. Точно така — виж къде и точно кога стават нещата. Онези не са никаква група на ЦРУ, а хора на националистите. Прави си домашното, моето момче. Както съм те учил.

— Да вървиш по дяволите! Аз нали бях там, какво ме правиш на идиот! И на борда на „Испанска армада“ бях лично с прикритието, че нося чертежите на ново поколение антитанково оръжие, за да имам разменна монета. Калаканис веднага доведе заинтересования купувач и той беше твоят човек. Агент на управлението — Ванс Гифърд ли му беше името или как там, вече не съм сигурен! Самият Калаканис потвърди, че във Вашингтон имало голям интерес към подобни оръжия, а и засилено купуване.

— Ние вече не сме във Вашингтон, Ники, сам знаеш това. Трябваше да се преместим — проникнаха в нашата структура.

— А защо тогава твоят агент беше толкова мераклия да купи чертежите? За личната ви колекция, така ли?

— Ники…

— И защо същият човек пристигна на кораба в компанията на човека на Жак Арно — Жан-Люк Бертран? И ти ме лъжеш, че не купувате оръжия, а?

— Гифърд си е вършил работата, Ник. Неговата работа!

— И каква е неговата работа, Уолър? Каква точно? Според Калаканис човекът похарчил добри пари и възнамерявал да похарчи още.

— В нашата игра човек не може просто да отиде, да огледа оръжията, да каже мерси и да си върви. Трябва и да купи. Онези, които само надничат, бързо ги разкриват и ги отстраняват.

— А Просперо — Ян Вансина — в Женева? По същия начин изпрал пет милиарда долара с цел да не го заподозрат, а? Прикритие! Браво на теб, Уолър!

— Кой ти каза това последното — Дън ли?

Брайсън не отговори, само загледа бившия си ментор в лицето, като усещаше силните удари на сърцето си. Раната отново го заболя, очевидно минаваше ефектът на обезболяващите.

Тед Уолър заговори с все по-нарастващ сарказъм:

— И ти го е казал някъде извън стените на офиса си, нали? Там не желаеше да говори, а? Подхвърли ти, че се опасява от подслушвателни устройства?

Брайсън продължи да мълчи, а Уолър добави:

— Заместник-директорът на главната разузнавателна институция на САЩ няма власт да нареди да му изчистят кабинета, а?

— Днес ще му го изчистят, утре маймунките ще се появят пак — възрази Брайсън. — Тази техника е вече усъвършенствана до непознати висини. Ще му ги пуснат в кафето, ако си искат…

Уолър изпуфтя презрително.

— Изработил те е, Ники. Чисто шоу. Истински театър. Опитал се е — и то с пълен успех, както виждам — да те убеди, че той е от добрите. Опълчил се срещу тъмните сили. И забележи — в този случай тъмните сили са в самото ЦРУ. Цялото ЦРУ, Ники, нали така? В което той е номер две.

Уолър заклати укорно глава.

— За Бога, Ники. И ти му се върза. Браво.

— Дадох му служебната карта, която взех от агента — онзи, който се опита да ме убие при Шантили.

— Чакай да позная! Той я провери и ти каза, че е фалшива.

— Тц.

— Тогава ти е казал, че лицето не фигурира в служебните досиета, че го няма в документите, в компютрите и прочие. Правил е всички приоритетни проверки — код „Сигма“ и така нататък, и се е оказало, че онзи е работил под прикритие, при извънредни обстоятелства и в чужбина. И край на следата.

— Е, и какво? Така беше, но не е ли логично? Изпратени под прикритие — при екстремна ситуация — агенти не оставят следи, това го знае всеки работник от разузнаването. Освен това Дън призна, че едва ли е най-подходящо ЦРУ да разследва Управлението.

— И ти се разнежи и му повярва още повече, а, Ники? Повярва му лично? С живота си?

— Ти продължаваш да намекваш, че той ми е уреждал терминиране, а в същото време ме е изпращал да разследвам дейността на Управлението? Това не е просто алогизъм, то си е направо дивотия, Уолър! Лудост някаква.

— Да направляваш важна операция в движение е винаги извънредно сложна задача, свързана с много променливи и налагаща непрекъснати изчисления и преизчисления на оперативните стойности. Да ти кажа ли какво мисля? Веднъж като си надживял първите им опити да те отстранят, Дън е видял в теб потенциала. Съзнал е големите ти възможности и е решил да те оползотвори по друг начин — да те репрограмира и да те прати по друга следа и с друга цел. Но е време вече да поставим нещата на мястото им, както се казва. Тогава ще видим…

На Брайсън му се стори, че Уолър говори все по-тихо и по-тихо. Гласът му се отдалечаваше, заглъхваше, Ник вече не разбираше какво му казва. Постепенно всичко потъна в мрак и сякаш се разтопи, околните форми и звуци се загубиха в обща мъгла.

Когато отвори очи, видя, че се намира в бяла стая сред множество блестящи стоманени предмети, под ослепителна светлина на тавана. Лежеше на легло, покрит със стегнати завивки, очите го боляха от яркото осветление, гърлото му бе пресъхнало, устните му бяха сухи и напукани.

Срещу светлината изпъкваха две фигури — едната безпогрешно тази на Уолър, другата — по-дребна и значително по-слаба, може би на медицинска сестра. Чу плътния баритон на Уолър:

— … вече идва на себе и сигурно ни чува. Как си, Ники?

Брайсън изхъмка, опита се да преглътне.

— Вероятно е жаден — обади се женски глас.

Съвсем познат женски глас.

— Да му дадем вода?

Не може да бъде! Брайсън примига, присви очи и се напрегна да фокусира предметите и фигурите в стаята.

Сега видя лицето на Уолър. И нейното.

Сърцето му заби бясно. Пак се напрегна, вероятно му се привиждат разни неща. Присви очи и отново погледна. Този път вече бе сигурен.

— Ти ли си, Елена? — само това рече.