Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (16)

Глава петнайсета

Централата на „Систематикс корпорейшън“ е разположена в седем блестящи сгради от стъкло, стомана и хром в горист район по средата на прекрасна местност — общо на около двайсетина акра извън Сиатъл, Вашингтон. Във всяко здание си има голяма трапезария и спортни зали — на корпоративните служители, известни с лоялността, трудолюбието и дискретността си, рядко им се налага да излизат навън. Те са компактна, отлично сплотена общност хора, привлечени на работа посредством най-добрите в света програми за професионална подготовка и най-щедро заплатени.

Те знаят, че по цял свят имат още хиляди колеги, с които не се полага да се срещат. В края на краищата „Систематикс Ко“ има клонове и офиси по всички континенти, притежава контролни пакети акции в множество различни компании и холдинги, макар и техният брой и точни имена да си остават в сферата на догадките.

— Имам чувството, че тук не е като в Канзас — рече Тони Гупта, веселият главен технолог на „ИнфоМед“, на шефа си Адам Паркър, когато ги въведоха в приемната.

Паркър се усмихна ледено. Той ръководеше фирма за деветстотин милиона долара и все пак изпита известна боязън, когато влезе в прочутата сграда на още по-прочутата „Систематикс“. Въпреки всичко си бе поставил маската на железния бизнесмен непукист.

— Ти идвал ли си насам и преди? — попита той Гупта.

Паркър бе посивял едър мъжага, бивш маратонец с дълъг стаж, но травма на коляното го бе принудила да се откаже. Сега плуваше и гребеше и въпреки болките в коляното играеше тенис с такава стръв и хъс, че едвам задържаше партньори за повече от два-три мача. Още по рождение си бе невероятно борбен по характер и това му качество най-вече помогна да изгради и развие фирмата си, специализираща в медицинска информатика и съхраняване на данни. Но пък бе достатъчно реалист да знае кога е победен.

— Веднъж само — преди много години. Явих се на интервю тук — имаше вакантно място за софтуерен инженер, но се провалих на един от въпросите. Много шибан беше. А преди това ме накараха да подпиша три документа за запазване на фирмените тайни. Тези хора тук са фанатици на тема секретност — отвърна Гупта и опипа възела на вратовръзката си.

Не бе свикнал да носи връзки и май я бе завързал много стегнато, а случаят съвсем не бе обикновен. В „Систематикс Ко“ гледаха с лошо око на небрежно облечените, което пък бе модно след служителите от фирмите на новите икономически течения.

Паркър изпитваше някакви смътно неприятни предчувствия по повод предстоящия разговор и не бе скрил това усещане от Гупта, на когото имаше най-голямо доверие.

— Бордът няма да ми позволи да спра сделката — тихо рече Паркър на технолога. — Разбираш това, нали?

Гупта хвърли бърз поглед към придружителката им — стройна блондинка — и предупредително намигна на шефа си.

— Нека да чуем какво ще каже големият човек — отвърна той.

Няколко минути по-късно те вече седяха около огромна маса заедно с още дванайсет други мъже и жени. Намираха се на най-горния етаж в най-голямата сграда, а през прозорците се откриваше забележително красива гледка към околната природа. Тук бе самото сърце на привидно децентрализираната и разпиляна „Систематикс“. Повечето от присъстващите — директори на „ИнфоМед“ — се срещаха за пръв път с Грегсън Манинг — легендарния основател, председател и главен шеф на „Систематикс“, който обичайно странеше от обществото и медиите. Паркър обаче знаеше, че само през последната година Манинг е купил десетки по-малки компании и е платил за тях в кешови трансфери.

Гупта го бе нарекъл „Големия“ и въпреки помпозния епитет в думите си не бе вложил никаква ирония. Грегсън Манинг наистина бе голям човек — по този въпрос бяха съгласни всички. Бе един от най-богатите хора в света, бе започнал от едното нищо и бе развил огромна корпоративна империя, която произвеждаше по-голямата част от инфраструктурата на Интернет. Историята на живота му не бе тайна: на 18 години бе отпаднал от Калифорнийския технологичен институт, бе живял по разни комунални квартири със себеподобни и стартирал „Систематикс“ в един гараж. Сега бе извънредно трудно човек да посочи индивидуална фирма, която да не разчита на „Систематикс“ поне за част от технологичната си дейност. Огромната корпорация се бе превърнала в истинска промишленост, както веднъж се бе изразил „Форбс“ във водещата си статия.

Манинг се бе проявил и като голям филантроп, та макар и противоречив в известен смисъл на думата. Бе раздал стотици милиони долари за обзавеждане на градски училища с компютърни мрежи онлайн. Бе подарявал най-модерна техника на образователни институции, вървяха и слухове за отпуснати милиарди долари за училищни и университетски стипендии на непривилегировани деца — Паркър бе чувал немалко от тях.

Естествено, че специализираната в компютърния бизнес преса го боготвореше. Вестниците го описваха като непретенциозен добряк и отричаха, че бил отшелник. По-скоро бил скромен и стеснителен. „Барънс“ веднъж го нарече „дядо Коледа на информационния век“.

Паркър обаче не можеше да се отърве от черните предчувствия. Вярно, че те вероятно се дължаха най-вече на предстоящия му отказ от контрола върху „ИнфоМед“. Той бе създал и отгледал фирмата като собствено дете и го болеше, че сега тя ще се превърне просто в дребна частица от гигантски конгломерат. Но имаше и друго. За него тук ставаше дума за нещо като сблъсък на култури. Самият той — Паркър — бе на път да се превърне в най-обикновен бизнесмен. Главните му инвеститори и съветници също щяха да бъдат бизнесмени и да говорят езика на финансите — инвестиран капитал, възвръщаемост на средствата, пазарни стойности. Цени и печалби. Може би не бе много възвишено, но пък бе честно и Паркър можеше да го разбере. И все пак Манинг се държеше и говореше доста по-различно. Приказките му бяха общи и отвлечени, термините също — бъбреше за исторически сили, за глобални тенденции. Фактът, че „Систематикс“ е огромна и извънредно печеливша организация бе нещо между другото.

— Виж, шефе, ти никога не си си падал по мечтателите — му бе казал Гупта веднъж след дълъг разговор за стратегията на фирмата и сигурно бе прав.

— Извънредно ми е приятно, че всички сте успели да дойдете — каза Манинг на гостите си и се ръкува лично с всекиго.

Бе висок, строен и с добра фигура, черна и лъскава коса. Симпатяга, дори можеше да бъде наречен и небрежно красив, с квадратна челюст, широки рамене и безпогрешно аристократичен вид: фини черти на лицето, гърбав и силен нос, гладка кожа без дефекти. Излъчваше сила, здраве и самоувереност, а Паркър трябваше да си признае — имаше и харизма. Бе със скъпа бяла риза с отворена яка и лек, кашмирен блейзер. Усмихна се приятно на присъстващите и показа здрави бели и перфектни по форма зъби.

— Не бих присъствал на днешната среща, ако нямах особено високо мнение за постиженията на „ИнфоМед“, а и вероятно и вие не бихте били тук… — гласът му заглъхна, усмивката се разшири.

— Ако не бяхме харесали четиридесетте процента горница, които плащате за акциите ни — довърши мисълта му шкембестият председател на директорския борд на „ИнфоМед“ Алекс Гарфийлд.

Гарфийлд бе инвестиционен капиталист без особено въображение, който обаче бе доставил значителни и много нужни средства през детските години на фирмата. Интересите му в нея не отиваха по-далеч от условията, при които би разменил или продал дяловете си. Адам Паркър нямаше високо мнение за Гарфийлд, но пък знаеше къде стои той.

Очите на Манинг заискриха.

— Ето, виждате, интересите ни съвпадат, нали?

— Г-н Манинг — обади се Паркър, — аз пък имам някои съмнения, те може би изглеждат дребни предвид финансовите условия, но бих желал да ги изразя тук, пред всички.

— Моля ви, заповядайте — покани го Манинг с широк жест на ръката.

— Когато получите „Инфомед“, вие не получавате само огромната й медицинска база данни, пасивите и активите, на първо място вие наследявате, така да се каже, и седемстотин посветени на работата си служители. Бих искал да чуя какво ги очаква. „Систематикс“ е компания, за която хората знаят и всичко, и нищо. Всъщност нищо не знаят с точност. При вас контролът е строг, тайната е стриктно пазена и на пръв поглед по-голямата част от онова, което вършите, остава мистерия. А пък тази идея фикс около абсолютното запазване на служебната тайна ми изглежда малко нещо обезпокоителна, поне за човек, който гледа отвън, нали ме разбирате?

— Тайна ли? — Манинг наклони глава и усмивката му помръкна. — Имам чувството, че вие поставяте нещата съвсем обратно. И наистина бих съжалявал много, ако намирате нашите цели тук за мистериозни.

— Казвам, че според мен никой не разбира точно каква е схемата на вашата организация — рече Паркър и сам усети, че звучи заядливо.

Сетне се огледа, видя, че присъстващите гледат Манинг почти с благоговение, и разбра, че мненията му едва ли са добре дошли за тях. Но знаеше също, че тук и сега е последната възможност, която ще има да ги изрази.

Манинг задържа погледа си върху него — строго, но не и неприятелски.

— Приятелю мой, аз не вярвам в емблематиката на традиционната организация — величествено заяви той. — В онези разделения, поделения и подразделения, бариери и йерархии, които се изографисват на разни таблици, а връзките и зависимостите между едно или друго звено се маркират с пунктирани линии. Не вярвам! Мисля, че присъстващите тук напълно разбират това. Какъв е ключът към нашия успех в „Систематикс“? Нашият немалък успех, бих казал, да! И ще ви кажа не без гордост, не без известна гордост! Ключът е в това, че ние изхвърлихме старите методи, остарелите начини, по които се вършеха нещата!

— Но във всяка корпоративна структура си има логика, без нея не може — тихо възрази Паркър, макар че усети върху себе си неприязнените погледи на някои в залата.

Дори Тони Гупта леко подръпна крайчеца на сакото му под масата. Но Паркър не бе човек, свикнал да държи езика си зад зъбите, и бе готов да върви по дяволите, но не и да премълчава онова, което мисли.

— Може да ви е неприятно, но аз виждам много смисъл в една прегледна таблица на клоновете и тем подобните структури — упорито продължи той. — Но в дадения случай просто поисках да знам как ще интегрирате нашата фирма във вашата организация.

Сега Манинг заговори, като че обясняваше елементарна истина на бавнозагряващ ученик.

— Кой изобрети съвременната корпорация? Хора като Джон Д. Рокфелер от „Стандарт ойл“, Алфред Слоун от „Дженеръл мотърс“. В следвоенния период на икономическа експанзия имаме фигури като Робърт Макнамара от „Форд“ и Харълд Джинийн от Ай Ти Ти, Реджиналд Джоунс от „Дженеръл електрик“. В онези години бе модно да се управлява с мениджърски екипи на няколко нива — с главни директори, подпомогнати от екипи планови специалисти, финансисти и оперативни стратези. Недотам гъвкави структури управляваха и пазеха най-дефицитния ресурс тогава, всъщност и най-ценния капитал — информацията. Сега какво би станало, щом информацията стане безплатна и свободно достъпна както въздуха, който дишаме, или водата, която пием? Всичко онова, за което говорехме, става ненужно. И трябва да отстъпи.

Паркър внезапно си спомни една мисъл на Манинг, цитирана от „Барънс“ преди време. Бе нещо в смисъл, че целта на „Систематикс“ е „да подмени вратите с прозорци“. А и трябваше да си признае, че този човек има невероятно излъчване, дори обаяние, а и й говори сладко, убедително — в потвърждение на репутацията си. Все пак нещо в цялата логика куцаше и Паркър помръдна неспокойно на мястото си. „И трябва да отстъпи.“ Кое? Какво?

— На какво да отстъпи? — попита той на глас.

— Вижте, преди действаше вертикалната йерархия, а новото и прогресивното са хоризонталните мрежи, които излизат извън организационните граници. Ние строим мрежа от компании, с които да можем да сътрудничим, а не да ръководим и насочваме от горе. Границите и ограниченията падат. Логиката на мрежовия подход извежда на предно място ударение върху самоконтрола, върху системи, които се задействат от самата информация. Непрекъснатият контрол от своя страна елиминира рисковите фактори в организационната структура и извън нея.

Залязващото слънце огря Манинг откъм гърба и около главата му се оформи нещо като ореол. По дяволите, помисли Паркър, този човек се прави на Бог.

— Вие сте инициативен, предприемчив бизнесмен. Огледайте се! Какво виждате пред себе си? Разпръснати капиталови пазари. Радикално разхвърлени трудови борси. Пирамидалният формат отстъпва пред флуидната, самоорганизираща се форма на сътрудничество. А всичко това налага да използваме взаимообвързаност, да прилагаме принципа на съединителността не само вътрешно, но и външно. Това значи да постигаме общи стратегии с партньорите си, да изнесем контрола извън рамките на собствеността. Информационните канали подлежат на рекомбиниране. На всички нива трябва да има прозрачност. Знаете ли какво правя в момента? Просто обличам в думи собствените си хрумвания, интуицията си, каквато вярвам, притежаваме всички ние тук.

На Паркър главата му бръмна от всички тези неясни думи.

— Така както говорите, излиза, че „Систематикс“ всъщност не е корпорация.

— Наречете я както си искате. Когато границите и ограниченията са преодолими, вече не съществува нищо така заковано на едно място, както традиционната фирма. Но мисля, че вече сме надживели ерата на мениджъриализма, където отговорността бе вертикална. Собствеността е фрагментарно понятие, а рискът подлежи на дезагрегиране^[1] — тоест той трябва да бъде разделим. Поетът Робърт Фрост каза навремето: „Добри огради, добри съседи.“ Но аз не съм съгласен. Не вярвам в неговата максима. Прозрачност, стени, през които можем да виждаме — ето от това се нуждае светът днес! За да успее, човек трябва да може да минава през стените — тук Манинг направи ефектна пауза и веднага добави: — Което е много по-лесно, когато стени изобщо няма.

Алекс Гарфийлд се обърна към своя директор Паркър и каза:

— Не претендирам, че разбирам всичко казано дотук, но, Адам, виж сам — резултатите говорят сами по себе си. Грегсън Манинг не се нуждае от обяснения и защита. Мисля си за това, което иска да ни каже, а то е, че той просто не вярва в обединението на затворени звена. И има свое освободено, така да се каже, виждане за интеграцията.

— Стените трябва да паднат — заяви Манинг и се изправи на стола си още повече. — Това ни говори логиката на пресъздаването. Може би си мислите, че се връщам към принципите на Индустриалната революция? А какво бе тя? Тя бе разделение на труда в подходящи по цели задачи. Днес ние се опитваме да преминем от ниво „задача“ на ниво „процес“. И да осъществим това в атмосфера на отлична видимост.

Паркър не разбираше мисълта му съвсем, тя бе неясна и на места прекалено абстрактна. Затова, незадоволен от отговорите, продължи да пита:

— И все пак вие инвестирате в нови и нови технологии, мрежови, както ги наричате, а пък аз не разбирам мисленето зад тях… ето и онзи ден в новините казаха, че „Систематикс“ ще изстрелва още цяла система от орбитални ниско-височинни спътници. Защо са ви? Налице е толкова много свободно трансмисионно пространство? Защо са ви сателити?

Манинг кимна, изгледа го и, изглежда, остана доволен от въпроса.

— Време е да издигнем малко нивото. Така да се каже — да вдигнем мерника.

Хората около масата се разсмяха, закимаха в знак на одобрение.

— Досега ви говорих за бизнес, но нека да погледнем и живота си, господа. Преди малко споменахте тайната, частната тайна. Ами да. Конвенциите в тази област представят приватната сфера като такава на личната свобода — той огледа лицата около себе си и изражението му стана съвсем загрижено. — Да, но за някои от нас тя може да се превърне в сфера на интимно насилие и злоупотреба, нали? Която не можем да наречем нито свободна, нито лична. Изнасилена от съпруга си съпруга, нали? Или по-типичният случай — влизат в дома ви и изнасилват съпругата ви с допрян в гърлото й нож. Въоръжени мародери нахлуват в къщата ви — защо не питате тях за цената на приватността? Информацията в максималната си амплитуда означава свобода или освобождаване от насилието, освобождаване от малтретиране, злоупотреби, измами. И ако „Систематикс“ може да поведе нашето общество към тези цели, значи говорим за прецедент в човешката история — за нещо много близко до всеобща, тотална сигурност. До голяма степен огромна роля в живота ни играе следенето на престъпността — превантивно и в другите му форми. Ето — камерите в асансьори, паркове, подлези. Гордея се с нашата роля в това отношение. Но знаете, че има изключително модерни и софистицирани системи за наблюдения, т.нар. „паникбутони“ — а те са привилегия на много богатите хора. Вижте, аз казвам — хайде да ги демократизираме. Всичко да бъде поставено на общата маса. Всеки да го вижда. Някои автори писаха за „Очи на улицата“, за „Глобалното село“, но ние можем да направим още много други неща. Реториката си е реторика, но всичко това може да се превърне в реалност. Технологиите — нашите технологии — са в състояние да извършат това.

— Но то означава ужасно много власт, съсредоточена само в една организация.

— Да, но вие гледате на тези неща в най-стеснения им аспект. Тази власт няма да бъде дискретно локализирана, не! Тя ще се изрази в мрежа от санкции, които ще обхванат цялото общество. Да, виждам, че вие пристъпвате към въпроса съвсем тесногръдо. Когато истински гарантираната безопасност и мерките за сигурност станат всеобщи, всепроникващи, то всеки един от нас ще разполага с власт над собствения си живот…

На вратата се почука. Манинг обърна глава към нея, появи се асистентът му.

— Кажи, Даниел? — любезно го подкани домакинът.

— Търсят ви по телефона, сър.

— Не е подходящ моментът — извинително се усмихна Манинг.

Младият мъж се покашля дискретно.

— От Овалния кабинет, сър. Президентът казва, че въпросът е много спешен.

Манинг красноречиво разпери ръце и огледа присъстващите.

— Сами виждате, господа. Моля да ме извините. Ще се върна веднага.

Манинг влезе в огромния шестоъгълен кабинет, залян от късните слънчеви лъчи и все пак приятно охладен, отпусна се в коженото кресло и взе телефонната слушалка.

— Заповядайте, господин президент.

— Слушай, Грег, знаеш, че не бих те безпокоил, ако не бе извънредно важно. Нуждаем се от една услуга. В тези терористични актове май има общ почерк, но ни се губи едно звено около инцидента в Лил, Франция. В тази трагедия загинаха и двайсетина американски бизнесмени. За беля никой от нашите спътници не е бил на подходящо място, когато е трябвало. Френското правителство отдавна ни чука сол по главите за сателитния трафик — нарушавали сме свободата на личността на французина, надничали сме били в личния му живот и прочие. Та се наложи да изключваме „очите“ за този сегмент от континента. Така поне ми казват експертите, аз особено от тези неща не разбирам. Същите твърдят, че вашите спътници — на „Систематикс“ — са били, където трябва и разполагат със съответен образ.

— Г-н президент, нали знаете, че ни бе отказан лиценз за фотонаблюдение. Нашите „птички“ са лицензирани само за телекомуникации, дигитална телефония.

— Зная, че това е, което твоите хора са казали на хората на Корели.

— Но именно вашето правителство реши да ограничи неправителствените проекти — отвърна Манинг и погледна снимката на дъщеря си на бюрото.

На фотографията бе русокосо момиче с пленителна, замечтана усмивка, сякаш се забавляваше по повод казана от някого смешка.

— Значи искаш да се унижаваме, така ли, Грег? Добре, аз не съм толкова горд човек и мога да се помоля. Но, по дяволите, тук става въпрос за сериозни неща. Имаме нужда от онова, което държиш ти. За Бога, дай ни го. Не съм забравил миналите ти услуги, ще запомня и тази.

Манинг замълча, изчака няколко секунди.

— Наредете на вашите специалисти от АНС да се обадят на моя човек Партови в нашия офис. Ще им предадат каквото имаме.

— Благодарен съм ти — хрипливо се обади президентът.

— И аз съм загрижен за проблема не по-малко от вас. И смятам, че трябва да обединим сили и да си помагаме взаимно.

Очите му отново се върнаха към образа на русокосата девойка. Със съпругата си я бяха нарекли Ариел^[2] и тя наистина се бе оказала сякаш създадено от магия същество.

— Разбрано, разбрано — рече президентът, съзнаващ неудобството в просбата си. — Знаех си, че ще помогнеш.

— В тези неща трябва да сме заедно, господин президент.

Смехът на Ариел бе звънял в ушите му като истинска музика. Спомняше си го съвсем отчетливо. И в съзнанието му, обикновено фокусирано върху даден проблем, изведнъж изплаваха множество далечни спомени.

— Дочуване, Грегсън. И благодаря.

Докато затваряше телефона, помисли, че никога не е усещал подобно напрежение в гласа на президента. Какво ли не прави нещастието…